докато гордият внук славянски го е прибирал да си го мирише вътре с една-единствена цел — съседите да не видят. Е, и щом всичките тези гадости тръгват от националния характер, значи всичко е оправдано, всичко е правилно, та нали ние и лайнари се наричаме, докато виж, англичанинът никога няма да нарече себе си лайнар.
Стигнал в края на краищата след доста продължителни размисли до този донякъде смърдящ извод, Андрей Арсениевич Лучников откри, че вече се е втурнал с ръмжащата си кола по серпантината, която се вливаше направо в главната улица на Коктебел, от край до край застроена с многоетажни хотели. И щом откри, че се намира тук, сякаш си припомни предшестващите си движения: ето излезе, размахал пачка тичи, от Кулата за гости, ето енергично закрачи по галерията, ето поспря за малко, зърнал на парапета неподвижния контур на Кристина, ето подмина я, ето заподсвирква си нещо демонстративно старомодно, «Сантиментално пътешествие», ето поспря се пак, зърнал в осветения прозорец на библиотеката мълчаливо изправената фигура на баща си, ето подмина го, излезе на двора и прескочи като младок вратичката на питъра, чу призивния възглас на Фреди: вземи и мене, и тутакси запали.
Сега, когато се видя да приближава посред нощ злачните места на младостта си и си спомни цялото си днешно поведение, Андрей Арсениевич толкова се смая, че рязко удари спирачки. Какво му става днес? Обърна се. Зелено небе в дъното на улицата, лунен сърп над очертанията на Сюрю Кая. В страничната уличка, която води към морето, бавно се върти светещият овал на найтклъб «Калипсо». Остър пристъп на младост. Вятър, долетял от Библейската долина, преви за миг връхчетата на кипарисите, разпени и посребри листовината на платана, развълнува и завъртя Лучников. Какво изостри днес всичките ми чувства — появилата се опасност, заплахата? Отново се появи нещо абсолютно забравено — просторът и обещанията на коктебелската нощ.
Пред входа на «Калипсо» стояха петнайсетина коли. Няколко стройни момчета яки правеха танцови стъпки на асфалта под сменящата се светлина на овала. Вход — 15 тичи. За двайсетте години, откак Лучников не бе идвал тук, заведението бе станало луксозно. Някога тук, в гардеробната, висеше голяма картина, която компанията на Лучников наричаше «художествена». На нея беше изобразена нимфата Калипсо с огромни гърди и татарски плитки — как тъжно изпраща отплаващия сред пенестите вълни татарин Одисей. Сега в същото помещение по стените се виеше изискан три-, а дори може би и четирисмислен релеф, изобразяващ приключенията на малкия като сперматозоид Одисей в лоното на гигантската, надробена на десетки съблазнителни късчета Калипсо. Всичко това беше осветено и сякаш дишаше и трептеше, движеха се кинетичните части на релефа. Лучников си помисли, че в тая работа със сигурност имат пръст новите емигранти. Дали не я е измудрил Нусберг?
Още щом влезе в залата и тръгна към бара, чу зад гърба си извънредно силни гласове:
— Вижте, господа, главният редактор на «Куриер»!
— Лично Андрей Лучников!
— Какво ли ще значи това — Лучников в «Калипсо»?
Говореха на руски, и то явно с цел той да се обърне. Той не се обърна. Приседна до бара, поръча «Манхатън» и помоли бармана веднага след идиотската песничка «Град Запорожие» — сигурно са я пускали най-малко десет пъти тази вечер? Най-малко сто пъти, сър, мозъкът ми се разкапа вече от това «Запорожие», сър, — та значи веднага след нея включете, ако обичате, музиката на моята младост, «Serenade in Blue» на Глен Милър. С възторг, сър, та това е и моята младост. Не съм се съмнявал и това. Струва ми се, че съм ви виждал някъде, сър. И още се съмнявате? Не е изключено да сте от Евпатория, сър. Май имахте хотел там. Разсмивате ме, Фадеич… Как ме нарекохте?… Разсмивате ме, казах, Фадеич, минаха двайсет години, аз станах прочут човек, а ти си остана бюфетчия, обаче ето аз прекрасно те помня, а ти мене, копеле недно, не ме познаваш. Андрюша! Хуюша! Не говори мръсни думи! Е, поне не може ли да те прегърна? Да отроня някоя и друга сълза? Чуваш ли сребърните духови — Глен Милър Бенд!… Небесносинята серенада, 1950 година, първите ни влизания в «Калипсо»… първите целувки… първите момичета… сбиванията с американските летци…
Докато тупаше по гърба и по бузите Фадеич, докато слушаше суинговите извивки на Милър, Лучников изведнъж осъзна какво го бе довело тази странна нощ именно тук, в «Калипсо». Именно тук по времето на неговата младост не беше спирала да цари пленителната атмосфера на опасността. Близо до нос Хамелеон имаше американска авиационна база и летците никога не пропускаха възможността да се сбият с руските момчета. Може би и днес, неочаквано подмладен от усещането за опасност, от думичката «покушение», Лучников беше изпитал желание да предизвика съдбата, а къде би могъл най-добре да предизвика съдбата, ако не в «Калипсо»?
Беше го срам да си признае това дори пред себе си. Всичко тук се бе променило през тези две десетилетия. Клубът беше станал тежкарско, скъпо място за напълно благопристойни развлечения на горния слой на средната класа, сексът вече не беше главозамайващо приключение, а летците, остарели, бяха демонтирали отдавна базата и хванали пътя за своите Милуокита.
Останал е само старият Фадеич и дори си ме спомни, приятно беше. Сега ще си допия манхатъна и се прибирам в Симфи, утре съм във вестника, а след три дни в самолета — Дакар, Ню Йорк, Париж, конференция срещу апартейда, сесия на Генералната асамблея, среща на главните редактори на водещи световни вестници по проблема «Спортът и политиката» и накрая — Москва.
Изведнъж видя в огледалото зад бара сина си, за когото, планирайки следващата седмица, по най- отвратителен начин бе забравил. Какво има за чудене — изгубихме се, защото не се търсим. Разпредели си цялата седмица — Дакар, Ню Йорк, Париж, Москва — и дори не се сети за сина си, когото не беше виждал повече от година.
С кого е седнал там? Странна компания. В нишата в дъното на залата — бледото издължено лице на Антошка, златната главица на Памела на рамото му, а около масата им — четирима яки мъжаги със скъпи костюми, гривни, златни ролекси. Аха, сигурно са чуждестранни работници от Арабатската стрелка.
— Ей там е седнал синът ми — каза на Фадеич.
— Това е синът ти, така ли? Много висок, бе.
— А кои са тези хора е него, Фадеич?
— Не ги познавам. За пръв път ги виждам. Не са от постоянните ни посетители.
Днешният Фадеич се извисяваше зад бара като завеждащ катедра белокос авторитет, а под негово ръководство работеха трима чевръсти италианци.
Лучников махна с ръка и извика на сина си:
— Антоша! Памела! Елате тук!
— Приготви шампанско, Фадеич — помоли той стария си приятел.
Щракване с пръсти — и сребърна кофичка с бутилка «Вдовицата» моментално цъфна пред нас. Къде е обаче синът ни? В края на краищата трябва да го запозная с Фадеич, да му предам щафетата на поколенията. Не иска да дойде — това пренебрежение ли е? Generation gap? В огледалото обаче Лучников виждаше, че Антон иска да дойде, но — странно защо — не може. Седеше със своята Памела в дъното на нишата, а четиримата богати чичковци сякаш го притискаха там, сякаш не му даваха да излезе. Някак неучтиви изглеждаха.
— Нещо неучтиви ми се виждат — каза Лучников на Фадеич и забеляза, че той по твърде познат начин целият се напрегна — като в старите времена! — и впери присвити очи в неучтивите хора.
— That’s true26, Андрей — издума бавно и с една позната усмивка Фадеич. — Не са учтиви.
Подхвърлен от някакъв възторг, Лучников скочи от табуретката.
— Ще отида да ги науча на учтивост — подхвърли леко и закрачи към нишата.
Докато крачеше под звуците на «Небесносинята серенада», забеляза, че симферополските интелектуалци са вперили в него ококорени очи.
Приближи, хвана ръката на единия чичка и я стисна. Ръката се оказа изненадващо слаба. Сигурно поради изненадата: такъв бияч не може да има слаба ръка. Лучников мачкаше тази ръка, едва ли не я прекърши.
— Какво има, Антоша? Какви са тези хора?
— Знам ли ги — промърмори разсеяно Антон. Смути се значи и веднага заприказва на руски, а! — Дойдоха при нас, седнаха и викат — няма да излезете от тук. Какво искат от нас — не знам.
