Игнатиев — Игнатиев, сякаш не съществуваше. И ето накрая — покушение срещу живота му! Къде е тук коренът — в политическата ситуация или в жлезите с вътрешна секреция?
— Добре де, изясних си опасността на ситуацията — каза Лучников. — Какво от това?
— Трябва да вземем мерки — каза Бутурлин.
Баща му мълчеше. Стоеше в ъгъла, гледаше замиращото в здрача море и мълчеше.
— Съобщи в ОСВАГ — каза Лучников.
Бутурлин се изкиска.
— Това е несериозно, знаеш го.
— Какви мерки мога да взема — сви рамене Лучников. — Да се въоръжа? Аз и без това като същински Бонд не се разделям с беретата.
— Трябва да промениш насоката на «Куриер».
Лучников погледна баща си. Той мълчаливо се премести до другия прозорец, дори не се извърна. Залезните небеса над хълмовете изобразяваха битка на платноходен флот. Лучников стана, взе една бутилка и две пури и тръгна да излиза от кабинета. Бутурлин му прегради пътя.
— Андре, ама аз не ти говоря за коренна промяна, за завой на 180 градуса… Нарушаването на правата на човека… насилието над художниците… та нали всичко това наистина го има… няма да има нужда да лъжеш… та ти публикуваш такива неща… но ги осветляваш някак отвътре, някак си… сякаш си един от тях, някакъв либерален «съветник»… Та самият ти, признай си, Андрей, всеки път, когато се връщаш от там, се тресеш от отвращение… Разбери, няколко такива материала — и приятелите ти ще могат да те защитят. Тогава твоите приятели ще могат да казват: «Куриер» е независим вестник на Временната зона за евакуация, долу ръцете от Лучников. Сега, извинявай, Андрей — гласът на Бутурлин изведнъж се наля с исторически чугун, — сега твоите приятели не могат да кажат това.
Лучников леко го избута и отиде до вратата. На излизане успя да забележи как Бутурлин разперва ръце — сиреч това е то, аз направих каквото можах. Баща му не промени позата си и не го извика.
Той напусна «частните покои» и отиде в своята «куличка», отвори вратата на стаята, която винаги го очакваше, и известно време стоя там мълчаливо в мрака, с бутилка в ръката, стискайки двете пури между пръстите. После бавно вдигна завесите. Лумвания на ветроходна битка отвъд плоските скали на Библейската долина. Легна на дивана и започна машинално да следи бавните движения на деформираните и частично горящи фрегати. После видя на рафта над главата си малкия магнетофон, до който можеше да се пресегне, без да променя позата си, и това го съблазни да натисне копчето.
Тутакси сред черноморската тишина избухна заряд от отвъдни звуци, говор на странна тълпа, крясъци на чужди птици, напиращо свистене на мразовит вятър, далечен рев на груби мотори, някакво скриптене, удари на пневматични чукове, някаква идиотска музика — всичко беше чуждо, омразно и далечно и това беше земята на неговите прадеди, комунистическа Русия, и на този свят за Андрей Лучников нямаше нищо по- близко и родно.
Истеричен женски глас проряза като електрически трион цялата тази мешавица от звуци: «Молете се, мили мои, молете се, сладки мои! Нямате си храм, застанете в ъгъла и се молете! Нямате икона, молете се на небето! Няма по-добра икона от небето!»
Миналата зима в Лондон Лучников, не щеш ли, си купи място в евтиния круиз «Магнолия» и пристигна в Съюза. Не се обади на никого от московските си приятели, пътешестваше с групата западни еснафи из старите градове — Владимир, Суздал, Ростов Велики, Ярославъл — и не съжали: «Интурист» обслужваше англичаните изключително зле, караше ги да киснат с часове по гарите, натикваше ги в общи вагони, доста често ги хранеха в обикновени гостилници — едва ли някога Лучников се бе доближавал толкова плътно до съветската реалност.
Беше направил този запис случайно. Както се разхождаше около Успенския храм във Владимир, чу тази религиозна фанатичка. В парка около храма се мъдреха грозни павилиони, боядисани в отвратителни цветове — място за игри на «дечурлига», май учениците бяха във ваканция. Изображения на ракети и космонавти. Къщата насреща беше украсена с умопомрачително неразбираем лозунг: «За петилетката на качеството — работническа гаранция». Влачат се препълнени тролейбуси, безкрайна върволица от камиони, неизвестно защо предимно празни. Голяма чугунена ръка, протегната във вдъхновен порив. И не щеш ли — тая религиозна истеричка и ето че, както си отвърнал очи от животворната съвременност, виждаш пак неизменните руски старици край олющената стена на храма, ятата врани, виещи се над кубетата, подпухналата истеричка и малоумния Серьожа, Божия човек, който пуши «Беломор» и се тресе до жената, защото тя му е родна майка вече цели четирийсет години.
— Погледнете Серьожа, сладки мои! Постилам му на кревата, а аз спя на пода, защото той е Божи човек. Серьожа се храни с котките и кучетата, защото всички сме твари Божии и той ни учи — не обиждайте природата, сладки мои!
Лучников стоеше с касетофон в джоба сред бабичките. Те вадеха корави франзели и ги пъхаха в торбата на малоумните. Подпухналата жена бързо прекръстваше всички благодетелки и викаше все по- пронизително:
— Не ругайте евреите! Евреите са народ Божи! Врагове са тия, дето ви учат да ругаете евреите, а вие нали сте невежи, ги слушате. Не евреин е продал Господа ни, а човек, а и всички апостоли са били евреи!
Приближи се милиционер — какво се говори тука за евреи, — приближиха и млади девойчета с пухкави шапчици — ама гласище вади бабата, а!, — но нито единият, нито другите се намесиха, пристъпваха мълком от крак на крак и слушаха истеричката.
— Миличките ми! Сладичките ми! Не ругайте евреите!
…Платноходната битка избледняваше, фрегатите изтляваха, угасваха като въгленчета в нарастващия мрак, но сянката, плъзнала по стената, още се виждаше. Беше отминала, изчезнала и пак се беше върнала. Поспряла в трепетна поза, сянката на тъничкото девойче след малко бутна вратата и се материализира вътре в стаята като Кристина.
— Хей, Марлборо! Тук ли сте?
Хулиганската й ръка не се лута дълго и скоро безпогрешно спря на търсеното място, улови езичето на ципа. В тъмното той виждаше над себе си светещите очи на Кристина и засмяната й уста, двете редички проблясващи зъби. После косите й се люшнаха надолу и скриха започващия момински пир. Едно докосване на хлъзгавата мекота и той веднага усети мигновена и мощна ерекция.
— …Благодаря ви, милички! Господ да ви пази! А който иска да види баба Евдокия, да хване автобуса до спирка Колядино, после до Първа петилетка километър пеша, а нашата къща със Сергунчик е последната! Да ви благослови Господ! Господ здраве и мир да ви дава, сладки мои! Утоли, Божа майко, нашите скърби!
Мляскането на размекнатия сняг под краката, усилваща се музика — «до най-далечната планета не е и толкова далеко…» Музиката утихва, гърленият кикот на Серьожа, радостта на олигофрена — получил е цигара, животински звуци, собственият му глас.
— Може ли да дойда с вас?
— Ам ти кой си? Не си ли от наш’те? — гласът на баба Евдокия веднага надви всички гласове. Ето така някога са събирали огромни тълпи, без никакви микрофони; специални гласови данни имат руските религиозни фанатици.
— Не, руснак съм, но от Крим.
— Да те благослови Господ! За к’во ти е да идваш с нас?
Неясно мляскане, охкане, пъшкане — качването в автобуса. Креслив глас, почти като на истеричката, обаче през микрофон:
— Граждани, купувайте си билети!
— Но как говорят всички там, нима на руски?
…Кристина искаше да доминира, но Лучников не обичаше амазонките и след кратко боричкане вековната несправедливост възтържествува — момичето бе притиснато от планината мускули. Една предателска мисъл, честа спътница на Лучниковите безобразия — «Ами ако взема, че падна?» — се мярна и сега, но момичето навреме се предаде и тъничко и жално застена, предавайки се под властта на свинското племе на мъжете, а той, ободрен от капитулацията, мощно навлезе в сладките и влажни владения.
— Предайте за едно билетче. Къде се натискате? Абе какви хора сте? Ох, какъв народ се навъди — зверове! Ухм-ухм-ухм — Серьожа… Искате ли да гризнете франзелка, ябанджията? Следваща спирка —
