— Четирийсет дни живях в ашрам. Ходихме дори до Тибет, промъквахме се през китайските постове.
— Кажи, Антошка, а с какво живя през цялата тази година?
— В какъв смисъл?
— Ами с какви пари ядеше, пиеше? С една дума, с какво се препитаваше?
Антон избухна в смях, леко театрален.
— Леле, татко, какви въпроси! Повярвай ми, това сега не е проблем за… ами за такива като мене, за нашите. Обикновено живеем в комуни, понякога работим, понякога просим. Освен това, знаеш ли, ти, разбира се, няма да повярваш, но станах много приличен саксофонист…
— И къде си свирил?
— В Париж… в метрото… знаеш ли, там на кореспонданса9 за „Шатле“…
— Дай да си дръпна — помоли Лучников.
Антон си спомни, че пуши, и веднага демонстрира специфичната разпуснатост, една такава особена елегантна полуотнесеност.
— Това… между другото… е от Мароко… — смотолеви той с уж заплитащ се език.
Хлапе си беше все пак.
— Разбрах — каза Лучников, взе наслюнчения фас и смукна сладникав дим. Сладък боклук.
— Ха, виж колко странно, чак сега забелязах, че ти задавам въпроси на руски, а ти ми отговаряш на яки — той внимателно разглеждаше сина си. Все пак красиво момче, много красиво.
— Това е езикът на моята страна! — неочаквано разпалено извика Антон. От веселото настроение не остана и следа. Очите му пламнаха. — Аз говоря езика на моята страна!
— Аха, сега разбирам! Значи такива са днешните ни идеи?
— Слушай, атац, ти пак ме поднасяш. Виждам, че така и не си се научил да разговаряш с мен сериозно. Яки! — нотката на враждебност, на онази стара, едногодишна враждебност се появи в гласа на Антон. — Яки! Яки, атац!
Атац, тоест баща, типична думичка „яки“ — смесица от татарско и руско.
На вратата на трапезарията долу се появи фигурата на дядото.
— Момчета, хайде на обяд! — извика той.
Антон се надигна от шезлонга и тръгна по верандата, подскачайки на един крак, като в движение си обуваше дънките. Обърна се:
— Да, забравих да ти кажа, че ходих и в твоята Москва.
— Така ли? — Лучников стана. — Е, и как ти се видя Москва?
— Бълвоч — с удоволствие изрече Антон и почувствал, че диалогът е завършил в негова полза, много се развесели.
Дядото явно се любуваше на внука си. На вратата на трапезарията Антон приятелски побутна Арсений с рамо. Лучников-среден се позабави.
— Арсений, ти ме помоли да дойда непременно днес заради него, нали? Да не би утре да вдига гълъбите?
— Не, не. Антошка не ми е казвал нищо за плановете си. Не мисля, че тази троица ще ни напусне толкова бързо. Момичетата са за пръв път на Острова. Антошка предвкусва ролята на екскурзовод. Новата култура „яки“ и животът на руските мастодонти. Пък и Коктебел с неговите вертепи е под носа им. Мисля, че ще е достатъчно за една седмица на младите американчета.
Арсений Николаевич уж се подсмиваше, но Андрей Арсениевич забеляза, че очите на баща му са сериозни и сякаш изучават физиономията му. И това не беше присъщо на стария Лучников и изглеждаше плашещо.
— Защо тогава ми каза „непременно“? Просто така? Без да влагаш специално значение?
„Ще е най-лошо, ако отговори «Просто така», «Без специално значение» — помисли си Андрей Арсениевич.
— Вложих специално значение — усмихна се баща му, сякаш отгатнал хода на мислите му. — Днес съм поканил на обяд Фреди Бутурлин.
— Че аз го виждам всеки ден в Симфи! — възкликна Лучников.
— Ще трябва довечера да си поговорим тримата — с неочаквано твърд тон, като президент в кризисни исторически моменти, изрече Лучников-старши.
Влязоха в трапезарията, едната стена на която беше стъклена и разкриваше гледка към морето, скалата Хамелеон и нос Крокодил. Около трапезата вече бяха насядали Памела, Кристина, Антон и Фреди Бутурлин.
Бутурлин беше член на Министерския съвет, а именно помощник на министъра на информацията. Петдесетгодишният цъфтящ потомък на древен руски род, за приятели и избиратели Фреди, а за вревакуанти Фьодор Борисович, член на партията к-д10 и на спортния клуб «Руски сокол», а всъщност плейбой без каквито и да било особени идеи, Бутурлин навремето беше слушал лекциите на Лучников-старши, а пък по едно време беше хойкал по мадами с Лучников-среден, така че ги смяташе за най-добрите си задушевни приятели.
— Хай, Ендрю! — разтвори той обятията си.
— Здрасти, Федя! — отговори Лучников «според правилата на московския жаргон».
Памела и Кристина — Боже! — се бяха преобразили: и двете бяха с рокли! Вярно, роклите им бяха по новата мода — тензухени, прозрачни, че и с тънички презрамки, но все пак зърната на младите особи бяха прикрити с някакви пъстри апликации. Антоша седеше гол до кръста, само леко беше посресал назад космалаците си и ги беше вързал на понитейл11.
Седмият участник в гощавката беше икономът Хуа. Той даваше нарежданията си в кухнята и на сервитьора Хаври, но от време на време също сядаше на масата, като един вид демонстрираше, че и той е член на семейството, извръщаше спеченото си личице според течението на разговора, грееше щастливо, попиваше всяка дума. Не щеш ли, в разговора намесиха и неговото име.
— Хуа е стар тайвански шпионин — каза за него Антон на момичетата. — Това е естествено, Крим и Тайван са двама братя от разстояние. В семействата на вревакуантите се смята за шик да имаш в дома си китайска агентура. Хуа ни шпионира вече четирийсет години, стана член на семейството.
— Какво значи «вревакуанти»? — Памела прелестно сбърчи носленце.
— Когато през 1920 година болшевиките изритали моето деденце и славното му войнство от Континента, белите офицери на остров Крим започнали да наричат себе си «временни евакуанти». Временен is temporary in English. После се появило съкращението «вр. евакуанти», а вече през петдесетте години, когато идеята за Възраждане на Светата Рус вече е била силно помрачена, се утвърждава думата вревакуант, нещо като националност.
Баща и дядо Лучникови се спогледаха — на Антон наистина му харесваше ролята на екскурзовод. Фреди Бутурлин се разсмя пиянски развеселено: или наистина си беше пийнал преди обяда, или пък му се струваше, че със «соколското» си плейбойско яке, а и в присъствието на хубави мацки трябва да изглежда именно леко пийнал.
— Hoy, Тони, ноу, плиз донт12… — закани се той с пръст на Антон. — Не заблуждавай пътешественичките. Вревакуантите, май янг лейдис13, не са нация. По националност ние сме руснаци. Именно ние сме истинските руснаци, а не… — на това място юначният «сокол» хлъцна, явно спомнил си, че е и член на кабинета, и завърши фразата дипломатично: — …а не други хора.
— Искате да кажете, че вие сте елитът, призван да управлява народа на Крим?! — подвикна Антон, надвесен над масата.
«Какво така е започнал да блещи очи, помисли си Лучников. Дали не е следствие от наркотици?»
— Не вие, а ние — лукаво се закани на Антон Бутурлин с вилицата, на която се полюшваше великолепен шримп14. — Да не би да се делиш от нас, Тони?
— Нашият Антон е представител на културата «яки» — позасмя се Лучников.
— Яки! — извика Антон. — Бъдещето на нашата страна е в яки, а не в отмиращото племе на вревакуантите или в оялите се молли, или в изсъхналите англичани! — той отмести чинията си с лакът и
