занарежда, обръщайки се към момичетата: — Яки е нещо хубаво, то е нещо средно между «якшъ»15 и «окей», това е формиращата се сега нация на остров Крим, съставена от потомци на татари, италианци, българи, гърци, турци, на руските войски и британския флот. Яки е нация на младежта. Това е нашата история и нашето бъдеще и ние пет пари не даваме за марксизма и монархизма, за Възраждането и за Идеята за обща съдба!
След тази пламенна тирада на масата се възцари напрегнато мълчание. Момичетата седяха с вкаменени физиономии, дясната буза на Кристина беше издута — явно в устата й имаше нещо несдъвкано, нещо вкусно.
— Моля да ни извините, уважаеми лейди — наруши мълчанието Арсений Николаевич. — Може би не всичко ви е станало ясно. Това е вечният спор между славяните в островни условия.
— Ние пък пет пари не даваме за вашите проблеми — избъбри Кристина през несдъвканото и бързо започна да дъвче.
— Браво! — каза дядото. — Предлагам цялата компания да зарежем битката на идеи и да се върнем към реалността. Реалността е пред вас. В центъра на трапезата е омарът, вляво от него има различни сосове. Вече опитахте салатата със стриди. Позволявам си да привлека вниманието ви към ето тези прозрачни листенца балаклавска шунка, тя не отстъпва на италианската «прошуто». Ей там в кристалната съдинка има черна купчинка с резенчета лимон — усмивка от историческата ни родина, супервалутен хайвер. Шампанското «Нова светлина» не се нуждае от реклама. На бой, господа!
Последва много симпатичен, съвсем нормален обяд, по време на който цялата атмосфера се изпълваше с весел лек алкохол, и не след дълго всички започнаха да си задават въпроси един на друг, без да очакват отговор, както и да отговарят, преди да са ги питали, а когато поднесоха кафето, Лучников почувства на коляното си босото стъпало на Памела.
— Този тип — бърбореше златната калифорнийска хубавица и го бучкаше с пурата, извадена от устата на Фреди Бутурлин. — Този тип прилича на реклама на «Марлборо».
— А този тип — отмятайки тензухената си пола, Кристина приседна с голо дупе върху костеливия скут на дядо Арсений, — а този тип прилича на пастир на целия ни род. Пастирът на бялото племе! Дънковият Мойсей!
— Ей, мадами! Я да не закачате прадедите ми! — крещеше Антон. — Тате, може ли да взема твоя турбо? Не може? Как му казваха на това в твоята Москва — «скръндза» ли? Ти си един дърт «скръндза»! Дядо! Дай ми за един час ролса! Скръндзи със скръндзи такива! Вревакуанти! Яки биха свалили от гърба си и последната си риза!
— Ще ви дам ландроувъра с веригите — каза дядо Арсений. — Инак ще се катурнете от серпантината в залива.
— Ура! Тръгваме! — младежите станаха и с танцови стъпки, пляскайки с ръце и припявайки модерната този туристически сезон песничка «Град Запорожие» се оттеглиха.
Преди да тръгне, Памела нахлупи на главата си изисканата лятна капела на помощника на министъра на информацията.
Руско-англо-френският хит заглъхна нейде из покоите на «Каховка». Възрастните останаха сами.
— Тези мацки са способни да направят на пух и прах целия ти замък, Арсений — каза Лучников. — Откъде ги е докарал?
— Каза ми, че се е запознал с тях завчера в Истанбул.
— Завчера? Прекрасно! А кога е станал яки националист?
— Мисля, че днес сутринта. Близо два часа си приказваха в морето с моя лодкар Хайрам, който е активист на «Яки-Фючъ-Туганер център».
— Бива си го сина ти, Андрюшка — изломоти вече съвсем пияният Бутурлин. — Търсещ, буден, с какви момичета другарува само. А пък моите мерзавци костюмари само се шматкат из салоните на вревакуантите, цигулка, пиано, свирят разни идиотщини от Хайдн до Стравински… нали разбирате, духовен елит… Гадост! В къщи вечните звуци са все тези — Рахманинов… Хендел… ужас… не пият, не се кандилкат…
— Е, Фреди, стига вече — каза Лучников-старши. — Сега сме сами.
Фреди Бутурлин веднага се вчеса, оправи си якето и каза:
— Готов съм, господа.
— Хуа, изключи телефоните — помоли Арсений Николаевич.
— Ама вие още ли не сте си инсталирали магнитен изолатор? — попита Фреди. — Препоръчвам ви го. Скъп е, но пък елиминира всички «бръмбари».
— Какво значи всичко това? — попита Лучников.
Ядоса се. Двама вече знаят някаква тайна, която се канят да поднесат на трети, несведущ. Щеш не щеш, но в тези минути се чувстваш избудалкан.
Вместо да отговори, Арсений Николаевич ги поведе към така наречените частни покои на къщата си, тоест натам, където всъщност живееше. Тук стаите бяха облицовани с тъмна дъбова ламперия, по стените висяха старинни портрети на рода Лучникови, част от които бяха успели да се евакуират още през 20-а, а друга част бяха измъкнати вече по различни криви и прави пътеки от Совдепия17. Навсякъде имаше библиотечни шкафове и лавици с книги, атласи, албуми, стари географски карти, старинни глобуси и телескопи, модели на ветроходни кораби, статуетки и снимки на любимите коне на Арсений Николаевич. Над писалището беше окачена снимката на една суперзвезда — любимеца на Лучникови, петгодишния жребец от кримска порода Варяг, който бе взел няколко награди на състезания в Европа и Америка.
— Тия дни имах посетител от Москва — каза Арсений Николаевич. — Истински познавач на конете. Евреин, но изключително интелигентен човек.
Андрей Арсениевич се позасмя. Сигурно с нищо не би могло да се премахне вревакуантското високомерие по отношение на евреите. Дори либерал като баща му се изпускаше от време на време.
— Та, знаете ли, този господин е замислил да води в някакво тяхно списание рубрика «Из живота на забележителни коне». Чудна идея, нали?
— И какво? — повдигна дворянската си вежда Бутурлин.
— Сигурно са й ударили балтията? — мрачно промърмори Андрей.
— Именно тази дума употреби моят посетител — каза Арсений. — Главният редактор й ударил балтията.
Андрей се разсмя:
— Евреите измислят, руснаците «удрят балтията». Сега ситуацията там е такава.
Тримата се отпуснаха в кожените фотьойли около ниската кръгла маса. Хуа донесе портвайн и пури и се разтвори в стената.
— Е, какво е станало? — Лучников все повече се ядосваше и нервираше.
— Андрей, срещу теб се подготвя покушение — каза баща му.
Лучников облекчено се разсмя.
— Ха, така си и знаех, ще започне да се кикоти — обърна се към Бутурлин Арсений Николаевич.
— Арсений, сигурно ти се е обадил някой изкуфял старец от «Вълчата сотня18»? — задъхваше се от смях Лучников. — В «Куриер» и ден не минава без такива обаждания по телефона. Чекистко копеле, курва кремълска, чифутски подгласник… как ли само не ме наричат… ще те удушим, ще те удавим, ще те обесим за топките…
— Сега е много по-сериозно, Ендрю — с тези думи и гласът на Бутурлин стана много по-сериозен.
— Сведенията дойдоха направо от СВРП — студено и сякаш отчуждено Арсений Николаевич започна да излага тези сведения. — Дясното законспирирано крило на Съюза за възраждане на родината и престола е
