Странно, но факт — съветската „Каховка“ стана любима песен на стария вревакуант. Лучников-младши, разбира се, с удоволствие подари плочата на баща си — още една стъпка към Идеята за обща съдба, която проповядваше. Арсений Николаевич я презаписа на магнетофон и я изпрати в Париж, на тамошните батальонци: „Ти помниш, другарю, как в боя нестихващ…“ И от Париж пристигнаха възторжени отзиви. Именно тогава старият Лучников нарече новата си къща на Сюрю Кая „Каховка“.
— Не си си изгубил формата, Андрюша.
Бащата и синът постояха минутка на слънцето, оглеждайки се със задоволство. Стени с различна височина на различни сгради ограждаха двора — галерии, вити стълби, прозорци на различни нива, дървета в каци и скулптури.
— Виждам, че си се сдобил с нещо ново — каза Андрей. — Ернст Неизвестни…
— Купих тази работа по каталога чрез агента ми в Ню Йорк — каза Арсений и добави предпазливо: — Неизвестни сега живее май в Ню Йорк?
— Уви — отвърна Андрей, приближи се до „Прометей“ и сложи ръка отгоре му. Колко пъти беше виждал и докосвал тази скулптура в ателието на Ерик — отначало на „Трубная“ после на улица „Гиляровски“.
Влязоха в къщата и по тъмния коридор с африкански маски по стените излязоха в югоизточната терасовидна, многоетажна част на сградата, надвиснала над долината. Появи се древният Хуа, който тикаше пред себе си количка с напитки и плодове.
— Ю уелкъм, Андрюса, синцето ми, ес юзуал то ся знай — просъска той през остатъците от зъби, които приличаха на камъни в устието на Яндзъ.
— Виждаш ли, не минаха и четирийсет години, и Хуа вече научи руски — каза баща му.
Китаецът ситно-ситно се затресе в щастлив смях. Андрей го целуна по кафявата буза и взе огромната чаша с „Водкатини“.
— Направи ни кафе, Хуа.
Арсений Николаевич отиде до перилата на верандата и извика сина си — погледни надолу, — сиреч там имаше нещо интересно. Андрей Арсениевич погледна и едва не изпусна чашата: там, долу, в края на басейна стоеше собственият му син — Антон Андреевич. Източената и тънка като на дядо му фигура, русолявите космалаци, прихванати на челото с тънко кожено ремъче, вулгарно яркият бански почти до колената. В разпусната нагла поза на стълбичката на басейна бе застанала издънката на Андрей Арсениевич, неговият единствен син, за когото не беше чувал нищо повече от година. Във водата пък плуваха две кръшни момичета, и двете абсолютно голи.
— Довтасаха снощи пеша, с отънели раници, мръсни… — бързо, сякаш се извиняваше, забърбори Лучников — старши.
— Май са се поизмили вече — възсухо реагира Лучников.
— И си отядоха — засмя се дядото. — Бяха гладни като акули. Доплавали от Турция с рибарите… Извикай го, Андрей. Опитайте все пак…
— Анто-о-ошка! — изкрещя Лучников така, както бе викал някога, сякаш съвсем наскоро, едва ли не вчера, когато в отговор на този вик синът му тутакси се втурваше към него с огромни скокове като любимо весело куче.
Неочаквано същото стана и сега. Антон скочи във водата, с бесен кроул прекоси басейна, изскочи от другата страна и се втурна нагоре по стълбата, крещейки:
— Хай, дяд!
Сякаш нищо не се бе случило помежду им: всичките тези отвратителни сцени, разводът на Андрей Арсениевич с майката на Антон, взаимните обвинения и дори няколкото плесници; сякаш хлапакът не се беше губил цяла година из кой знае какви бардаци по света.
Прегърнаха се и както някога се посборичкаха, размениха си по някой и друг боксов удар. С крайчеца на окото си Лучников виждаше как дядото сияе. С другия край забелязваше как от басейна излизат двете хубавици, как навличат върху детеродните си органи нищожни ярки бански гащенца и как бавно тръгват нагоре, палейки цигари и бърборейки помежду си. За сутиени явно и през ум не им минаваше — дали защото нямаха, или пък изобщо не се сещаха за такова нещо?
— Запознайте се с баща ми, приятелки — каза на английски Антон на момичетата. — Андрей Лучников. Дяд, запознай се, това е Памела, а това — Кристина.
Те бяха много хубавички и младички, може би по-големи от деветнайсетгодишния Антон, но не с много. Памела, блондинка с разкошна грива избелели от слънцето коси, с идеални, сякаш скулптирани стегнати гърдички. „Калифорнийска семка, като Фара Фосет“, помисли си Лучников. Кристина беше шатенка и гърдите й (какво да се прави, като именно гърдите на момичетата привличаха вниманието на Лучников: той не общуваше чак толкова често с прогресивната младеж), гърдите й не бяха толкова идеални, колкото на приятелката й, но много предизвикателни, с щръкнали розови зърна.
Момичетата съвсем вежливо казаха „Nice to meet you“3 — Кристина имаше някакъв славянски акцент — и силно, по мъжки стиснаха ръката му. Подчертано не обръщаха внимание на полюшващите им се гърди и сякаш предлагаха и на околните да не им обръщат внимание — сиреч какво по-естествено от една част от човешкото тяло? — и от тази подчертаност, а може би просто от глад старият приятел на Лучников се размърда в панталона му, та дори го ядоса: пак надигаше глава проклетата, уж вече изживяна в безумния летеж на дните зависимост.
— Сигурно сте от Уименлиб4, бейби? — попита той момичетата.
Яростно възмущение. Момичетата дори подсвирнаха.
— Не сме ви бейбита — дрезгаво рече Кристина.
— Male chouvinist pig5 — изръмжа Памела и бързо, развълнувано заговори на приятелката си: — Тази гадост вече не може да се изчисти от тяхното поколение. Обърни внимание, Кристи, как той произнесе тази гнусна думичка „бейби“. Като във филмите от петдесетте години, като войник на някакви проститутки!…
Лучников облекчено се разсмя — значи са просто обикновени глупачки! Приятелчето в панталона му също веднага се успокои.
— Момчета, не се сърдете на моя дядди — каза Антон. — Той наистина си пада малко олдтаймър6. Просто вие го развълнувахте с циците си.
— Извинете, джентълмени — каза Лучников на момичетата. — Наистина изтърсих глупост. Греховете на миналото. Почувствах се малко като в бардак. Защото аз съм именно недодялан войник от петдесетте.
— Ще обядваме ли, господа? — попита Арсений Николаевич. — Тук или в трапезарията?
— В трапезарията — каза Антон. — Тогава момичетата може би ще се облекат. Инак горкият ми татко няма да може да преглътне дори залък.
— Или ще изям нещо, дето не бива — избъбри Лучников.
Бащата и синът седнаха на шезлонги един до друг.
— И къде ходи през цялата тази година? — попита Лучников.
— Питай къде не съм ходил — с хлапашки тон отвърна Антон.
Момчето направи знак на Хуа и той му донесе съдрани, разръфани дънки. Антон извади от джоба им метална кутийка от холандски пури „Вилем II“ и от нея — саморъчно свита цигара. Ясно — пушим грас7. Именно в присъствието на баща си да запалиш грас — ето това се казва свобода! Нима си е мислел някога, че ще го потискам, ще го мачкам, лицемерно ще го ограничавам? Нима той, както и тези две глупачки, ме смята за човек от петдесетте? По целия свят ме смятат за човек, който определя атмосферата и настроението именно на днешния ден, и само собственият ми син е намерил помежду ни generation gap8. Не е ли твърде примитивно? Във всички семейства се говори за „разрив между поколенията“, значи сега и ние трябва да имаме такова нещо? Може би той не е твърде умен? Губи му се малко откъм вкус? На кого се е метнал с тоя едър нахален нос? Ниско, обрасло отстрани чело — като на майка му. Носът обаче чий е? Не, няма как да отрека, брадичката е моя, имаме и огледални бенки: аз — под лявата ключица, той — под дясната, аз — вдясно от пъпа, той — вляво, а фигурата му е от Арсений.
— Сега ще те попитам къде не си ходил — усмихна се Лучников. — В Щатите не си ли ходил?
— От единия бряг до другия — отвърна Антон.
— В Индия?
