— Нашият папа предпочита русо-балт, тоест плавното, ритмично движение, което обаче не е лишено от стремителност — Лидочка Неселроде се опитваше да остане в „стила Йонеско“.
— Веднага си личи — каза Лучников.
— Защо? — попита Варвара Александровна. — Защото е ваш политически опонент?
„О, значи ми бил политически опонент!“
— Не, госпожо, разбрах, че вашият папа предпочита русо-балт, веднага щом го видях зад волана на русо-балта.
Господин Неселроде се извърна и каза нещо.
— Михал Михалич се интересува как е със здравето Арсений Николаевич — именно в този вид Варвара Александровна изнесе на повърхността изказването на съпруга си.
Като погледна летящите отпред с еднаква скорост автомобили и се сети, че сега ще започне изкачването и стадото ще се поразреди, Лучников леко извъртя волана, приближи до русо-балта едва ли не боя до боя и пламенно зашепна, кажи-речи, право в ухото на госпожа Неселроде:
— Тъкмо към баща ми съм тръгнал, така че ще видя как е със здравето. Незабавно иде ви бия телеграма или ще ви звънна по телефона. Хайде изобщо да се сближим колкото е възможно повече. Аз не съм млад, но съм ерген. Левите възгледи ще ги оставим настрана. Бива ли?
Лучников натисна газта и яркочервеният му звяр с щръкнала опашка изрева с турбината си, втурна се напред на зигзаг, сменяйки лентите, докато не се измъкна от стадото и не се отдалечи с огромна скорост нагоре по святкащата на слънцето гърбица на Източния фриуей.
ИФ, когато излети от Симфи, набира едва ли не авиационна височина. Свръхлек сребрист виадукт, украсен с дантелите на многобройни срещи и раздели, чудо на строителната техника. „Елате в Крим и ще видите пасторалите на XVIII век на фона на архитектура от XXI век!“, обещаваха туристическите рекламни брошури и не лъжеха.
„Откъде все пак се е взело нашето богатство?“, за хиляден път се питаше Лучников, загледан от фриуея надолу към благодатната зелена земя, където се мяркаха правоъгълни, триъгълни, овални, бъбрековидни петна на плувни пулове и където по виещите се местни шосета бавно с огромните си кадилаци си ходеха на гости заможните якита. Аморално богата страна.
Той си спомни Южния път или както те, в Съюза, го наричаха „трасето“. Неотдавна пътуваха по него с една волга със стария московски приятел на Лучников, разжалвания кинорежисьор Виталий Гангут.
„Как се казваше онова градче, където се отбихме в някакъв магазин? Фанеж? Не, Фатеж. Разкъртеният асфалт на централния площад и неизменната фигура на постамента… Имаше ли там Вечен огън? Не, по статут Вечен огън се полага само на областни центрове. Поне Вечен огън там нямаше“.
— Сега ще видиш нашето изобилие — каза Виталий.
Пред щанда в магазина имаше няколко жени. Те се обърнаха и мълчаливо изгледаха влезлите. Може би ни взеха за чужденци — странни сакове през рамо, странни якета… Докато обикаляхме и разглеждахме щандовете, жените мълчаливо ни гледаха, но веднага се извръщаха, ако забележехме това.
Общо взето, тук нямаше нищо. Впрочем нека не преувеличавам, по-точно, нека не посмалявам постиженията: все пак имаше едно-друго — един вид бонбони, влажни вафли, един вид бисквити, рибни консерви „Туристическа закуска“… В отдела, наречен „Гастрономия“, видях нещо страшно — брикет замразена дълбоководна риба. Пресована по индустриален метод във вид на огромна плоча, рибата вече не приличаше на риба, само тук-там по мръснокървавата повърхност на брикета се очертаваха озъбени уста, изплували във Фатеж от вечната мъгла.
— Нямате всичко тук, виждам — с подла усмивчица рече на жените Гангут.
— А вие какво търсите? — мрачно се поинтересуваха жените.
— Кашкавал — промърмори Луч. — Искахме да си купим кашкавалец.
Чудната склонност на съветското население към употреба на умалителни думи за хранителните продукти му беше известна отдавна.
Жените разцъфнаха в мили усмивки. Ето тази способност на руските женоря мигом да сменят навъсените, мрачни и напрегнати физиономии с топла задушевност — тя е истинско съкровище! Странният ябанджия буди подозрителност, ала човек, който иска да си хапне кашкавалец, веднага става разбираем, симпатичен и тутакси получава добродушна усмивка.
— Кашкавал ли? Във военното градче наблизо има почти редовно — на драго сърце взеха да обясняват жените. — На дванайсет километра от тук е, веднага ще го видите.
— Ясно, ясно — закима Луч. — С кола сме, няма да ни затрудни…
— Ами масло? — продължи да провокира Гангут. — Саламче нещо?
Ледът обаче се бе пропукал и злъчта на московския интелектуалец отиде на вятъра.
— А, тогава ще трябва да отидете до Орел — поясниха жените. — Което си е право, тука салам не ни докарват. Масло — да, случва се, но за саламчето това не може да се каже. Трябва да отидете в Орел, и то само сутрин. По това време вече всичко е продадено. Ами вие, приятелчета, накъде сте тръгнали?
— Към Москва.
— Е, там има всичко, колкото ти душа иска! — радостно зачуруликаха жените.
Те тръгнаха към колата.
— Е, как смяташ, кое е по-морално: супермаркетът „Елисеев и Хюз“ или гастрономът в град Фатеж? — попита Гангут.
— Не знам кое е по-морално, но „Елисеев и Хюз“ е по-аморален — мрачно отвърна Луч.
— Значи вечната подигравка с хората и вечното тъпо покорство са по-малко аморални? Нека тогава ти поднеса един съветски сувенир от недрата на Русия — занеси го на Острова и нагости приятелите си.
Гангут подаде на Лучников плоска кутия консерва. По обиколката на кутията се виеше предназначеният да разпалва апетита надпис „КАЛМАР НАТУРАЛЕН ОБЕЗГЛАВЕН“.
Спомените за тази кутия, за градчето Фатеж и друга някаква гадост потискаха Лучников. Питърът бучеше по високата стоманена магистрала, слънце заливаше благословения край, в стъклото на скоростомера се отразяваха рижавите мустаци на Лучников, които винаги го бяха радвали, но целият днешен ден доста го потискаше и сега Андрей Лучников пътуваше към баща си в лошо настроение. Калмар натурален обезглавен? Подобни спомени за Континента го спохождаха постоянно. Неразбираемото съобщение от Западна Африка? Прекръстването пред светофара? Срещата с тези шантави Неселроде? Възрастта в края на краищата, гадното нарастване на цифрите.
Всичко това, вярно, беше обичайната, нормална житейска гадост. Покрай нея обаче някаква странна — ето, най-сетне я напипа! — тревога, някакво необичайно безпокойство потискаше Лучников. Нещо особено бе прозвучало в гласа на баща му, когато произнесе: „Не, непременно ела утре“. Какво значеше това? Ами просто думата „непременно“ никак не беше присъща на баща му. Май не бе казвал никога, дори когато Андрей беше малък: „Непременно трябва да направиш това“. Условно наклонение — такъв беше езикът на Арсений Николаевич. „Добре би било да седнеш над учебниците…“, „Аз бих предложил на компанията да отидем на морето…“ С този тон общуваше с околните старият „доброволец“. Явно насиленият императив, изречен от баща му, тревожеше и потискаше Лучников сега.
Виждаха се не чак толкова рядко: всъщност ги делеше само един час бързо шофиране по Източния и половин час въртене по страничните наклони. Арсений Николаевич живееше в своята голяма къща на склона на Сюрю Кая и Андрей Арсениевич обичаше да ходи там, да изтичва сутрин на плоския покрив, да усеща под себе си огромното невероятно свежо пространство, да се ободрява със скокове от трамплина в басейна, после да пие кафе с баща си, да пуши, да говори за политика, да следи движението на ярко нашарените турски и гръцки гемии, които ловяха риба тук под наблюдението на малката сива щука, островната канонерка. Кримчани пазеха своите стридени плантацийки, защото прочутите кримски стриди ежедневно поемаха със самолети към Париж, Рим, Ница, Лондон, а останалите, най-прочутите, се сервираха в безбройните туристически ресторантчета. А данъците от фермите за стриди отиваха право във военното министерство, така че щуката канонерка пазеше тези полета особено грижливо.
Преди началото на серпантината за Сюрю Кая Лучников спря за малко край пътя. Винаги правеше така, за да удължи вълшебния миг — появяването на бащината му къща на склона. Оттук се разкриваше просторната панорама на Коктебелския залив и в десния горен ъгъл на панорамата, точно под скалните
