стени на Пила планина, на три бели тераси се издигаше бащината му къща.
Всъщност и в това нямаше никаква носталгия. Арсений Николаевич беше построил тази къща преди някакви си осем-десет години, когато в Източен Крим бурно се разраснаха конезаводите му. В онези времена успоредно с конския бизнес невероятно много нарасна и популярността на Лучников — старши сред островното общество. Определени кръгове дори намекваха на Арсений Николаевич, че би било напълно уместно кандидатурата му да бъде издигната на изборите за председател на Временната дума, тоест практически за президент на Крим. Че, видите ли, Арсений Николаевич имал всички блестящи данни — един от малкото останали участници в Ледения поход, боеви вревакуант, професор по история, личност, „внасяща огромна лепта в делото за запазване и процъфтяване на руската култура“, и същевременно европеец с огромни връзки в Западния свят, а на всичко отгоре и милионер, притежател на конезаводи „с принос за икономическото процъфтяване на базата за временна евакуация“, тоест на остров Крим.
Вече и ежедневниците започваха да пускат репортажи за Арсений Лучников, за невероятната му къща на дивия склон, за природната ферма отвъд Света гора, за новата порода състезателни коне, селектирана в заводите му. Вече започваше да се създава имидж „Лучников-лък“ — дългунест мършав старец със засмени очи, облечен като юноша: с дънки и кожено яке.
Трудно е да се каже дали нарочно или случайно Арсений Николаевич си отряза пътищата към президентството. Веднъж в едно телевизионно интервю в отговор на въпроса „А не ви ли смущава обстоятелството, че невероятната ви къща е построена в сеизмично опасна зона?“ той отговори:
— Би било смешно да живееш на остров Крим и да се страхуваш от земетресения.
Тази фраза предизвика бурен изблик на фаталистично веселие и странна бодрост: колко смешно наистина е да се страхуваш от земетресения под радарите, ракетите и спътниците на червените, на осемдесет километра от супердържавата, любимата и триж проклета Историческа родина — СССР.
Едва ли обаче авторът на такъв афоризъм, способен да възхити снобите на Симфи и космополитната паплач в Ялта, може да бъде претендент за президентско кресло. Ключовете към политиката на Острова са все още в ръцете на патриотите, истинските вревакуанти, потомствените военни, съхранили увереността си в своите сили, пазещи Крим до светлия ден на Пролетния поход, до Възраждането на Отечеството. Колкото до съвременните левиатановци, любезни господа… вярно, не бива да си въобразяваме много-много, но и не бива да забравяме за нашия герой лейтенант Бейли-Ленд, а защо от време на време да не си спомняме и за примера на Израел, за Давид и Голиат, за собствения си славен опит, когато нашите малки, но ултрасъвременни форсиз1 само за седмица премазаха огромна турска армия и накараха съвременните еничари да сключат договор за приятелство. Така че въпреки постоянната и страшна опасност и дори именно във връзка с тази опасност не ни е потрябвал потенциален пораженец за президент. Освен това, господа, защо да не си спомним и за сина, за Андрей Лучников, този същински едва ли не комунист, който вечно кисне в Москва. Ще прощавате, господа, ама това вече хич не е работа. Разсъждавайки по този начин, заприличваме на цекистите гебисти, погазваме свещените принципи на нашата демокрация, пък и какъв комунист е Андрюша, познавам го от дете. Добре, по-уместно ще е да прекратим тази дискусия, темата май е изчерпана…
Приблизително така си представяше Лучников обсъждането на кандидатурата на баща му „в кръговете“. Сети се за това и сега, когато въртеше по серпантината около Сюрю Кая и приближаваше към „Каховка“.
Както винаги мисълта за „кръговете“ го изпълни с тъмен гняв. Паяци и мастодонти, търгаши и дебили, разсъждават сериозно за Възраждане, разбирате ли! Богатите и безнравствените смеят да се смятат за пазители на руската култура. От деца ни говорят за зверствата на болшевиките, но не бяхте ли и вие зверове? Червените разстрелваха хиляди, вие бесехте стотици. Не, не бяло знаме носехте вие от Юг и Изток към Кремъл, а окървавено черно. Жаждата за мъст ръководеше вашите батальони. Либералите като моя баща юнкера или самия генерал Деникин не смееха да произнесат пред вас думата „република“, не смееха да гъкнат за разделяне на земята. Както червените презираха разпъдената „учредилка“, така и вие мразехте Учредителното изборно събрание на народа на Русия. Дори и след поражението вие правехте хайки за Милюков, убихте Набоков-старши, а какъв щеше да е ловът след вашата победа? Ето и сега вече шест десетилетия сте в своята База за временна евакуация, наслаждавате се на комфорт, свобода и спокойствие, докато кръвта на народа ни изтичаше под ботуша на сталинските гадове, докато той с нечувани жертви отблъскваше нашествието на наглите чуждестранни орди, докато и днес тъне в безправие, духовен мрак, скудоумие и лъжа и отново жертва най-добрите си деца, докато такива извънредно сложни и драматични процеси протичат в Русия, вие все още предъвквате с изкуствените си челюсти приказки за Пролетния поход…
Звук на сирена някъде от високото откъсна Лучников от тези мисли. Той удари спирачки и видя точно пред себе си зад дряновия храсталак издължената фигура на баща си с избеляла небесносиня риза, който му махаше с ръка и викаше нещо. Зад гърба му светеше странен под яркото слънце фар на малък жълт булдозер. Очевидно бе натиснал именно клаксона на този булдозер.
— Андрей, не давай газ! — викаше баща му. Лучников бавно взе завоя.
С младежка походка, размахвайки ръце с присъщата си външна безгрижност, баща му идваше насреща.
— Вчера тук се задейства свлачище с падащи камъни — обясни той. — Сега разчиствам с булдозера. Ол райт, ще го свърша следобед.
Арсений се качи в колата при Андрей и те бавно минаха през опасния участък.
— Е, сега може, както си знаеш — усмихна се баща му. — Нали не си си изгубил формата?
До трийсетата си година Лучников се бе занимавал с автомобилни състезания почти професионално, но никога не показваше това на шосето или в града, само понякога по планинските пътища го обземаше хлапашкият хъс. Помисли си, че може би на баща му ще му бъде приятно да види в този прошарено — рижав чичка с бръчки по лицето своето предишно обично хлапе, и започна леко да пришпорва питъра си, натискайки педалите. Двигателят ръмжеше. Те изскачаха на завоите, сякаш за да продължат да летят към небето и към пропастта, но воланът рязко се извърташе, питърът също и със скриптене на две колела — с другите две във въздуха — се вписваше в завоя.
— Браво! — каза баща му, когато влетяха в двора на „Каховка“ и заковаха моментално и точно в квадрата на паркинга.
Резиденцията на Лучников — старши неслучайно се наричаше „Каховка“. Точно преди десет години Андрей донесе от поредното си пътуване до Москва няколко грамофонни плочи. Баща му снизходително слушаше съветските песни, но внезапно скочи, поразен от една от тях.
Баща му изслуша песента няколко пъти, после известно време седя мълчаливо и едва тогава изрече мнението си:
— Стиховете, право да си кажем, не са съвсем грамотни, но колкото и да е странно, тази комсомолска романтика ми напомня собствената ми младост и нашия юнкерски батальон. Защото и аз съм се бил в същата тази Каховка… И едно наше момиче, Верочка, княжна Волконская, вървеше с шинел… из горящата Каховка…
