— Таня — повика я той.
Тя трепна, изправи се и кой знае защо запуши устата си с длан. Сигурно гласът му се бе разнесъл точно над ухото й, защото той видя как тя се огледа наоколо, търсейки го на близко разстояние.
— Андрей, ти ли си?! — стигна до него далечният й глас. — Къде си? Андрей!
Той разбираше: тук е Аркадата на въображението, а тези гадове са объркали всичко и тя може да го види само като миниатюрна фигурка в далечината. Започна да й маха с две ръце, смъкна си якето и го заразмахва, докато не разбра, че го е забелязала. Очите й бяха грейнали радостно. Изпита желание начаса да се втурне и да развърже колана на шлифера й, да смъкне всичко от нея както преди години.
И тогава започна еуфорията. Вдигнал ръце към небето, Андрей Арсениевич Лучников стоеше насред странния свят и се чувстваше главозамайващо щастлив. Система от огледала, липсваща плът, акустика, електронни гадости, но, така или иначе, аз я виждам и тя ме вижда.
Баща му, синът му, любовта, миналото и бъдещето — всичко се сля в едно, размътено от неясна надежда. Островът и Континентът, Русия… Център на живота, кръстопът.
— Танка — каза той. — Хайде, по-скоро се измъквай от тази идиотска стая на смеха.
Арсений Николаевич, естествено, не мигна цяла нощ, много пуши, докара си пристъп на кашлица и отвратително свирене в бронхите, а когато най-сетне кашлицата поспря, още преди разсъмване отвори прозореца в кабинета си, пусна си Хайдн и седна до прозореца, като сложи под малката лампичка томчето руска философска антология. Отвори я напосоки — уцели отец Павел Флоренски.
Само че не успя да прочете и ред. В предутринния сумрак през перилата на солариума се прехвърли Антошка и зашляпа с боси крака право към прозореца на кабинета на дядо си. Седна на перваза. Огромно стъпало до антологията. Въздъхна. Погледна розовеещия изток. Накрая попита:
— Дядо, можеш ли да ми разкажеш за най-острото сексуално преживяване в твоя живот?
— Бях горе-долу на толкова, на колкото си ти сега.
— Къде се случи?
— Във влака — усмихна се дядо Арсений и отново запали цигара, забравил за неотдавнашната кашлица. — Отстъпвахме, просто си бяхме плюли на петите. Махно разбута тиловете ни, не можахме да завземем Москва и бяхме търтили към морето. Веднъж остатъкът от нашата рота, около двайсет и пет души, се метнахме на някакъв влак край Елизаветград. А влакът, майко мила, претъпкан с момичета, с него евакуирали студентките от „Смолни“. Горките, бяха изгубили роднините си, да не говорим за домовете, повече от година композицията им се лутала из нашия тил. Бяха измъчени, немити, но наши, наши момичета, същите, които съвсем доскоро бяхме ухажвали, бяхме ги канили на валс, разбираш ли, и на пързалка. И те ни познаха, разбраха, че сме свои хора, но се уплашиха — в какво ни беше превърнала Гражданската война — и, естествено, се приготвиха за капитулация. Веднага съзрях моето момиче, още в първото купе, личицето й, острите й раменца, просто ми се зави свят, приятелю, когато разбрах, че е моето момиче. Не знам откъде намерих толкова наглост, но почти веднага я поканих на платформата, а тя веднага стана и тръгна с мен. На платформата имаше чували с въглища, постлах шинела си върху тях, подпрях до нас винтовката. Настаних я върху чувалите, тя си вдигна полата. Никога, нито преди, нито след това, не съм усещал по-остро физическата любов. Влакът спря на някаква гаричка, някакви селяни се опитваха да счупят стъклото и да се качат в платформата, но аз им показвах винтовката и продължавах да любя моето момиче. Мъжете тогава разбраха какво става, и се разкикотиха зад стъклото. За щастие тя не виждаше това, седеше върху чувалите с гръб към тях.
— Изгуби ли я после? — попита Антон.
— Да, изгубих я за дълго време. Срещнах я много години по-късно, през 1931 година в Ница.
— Но коя е тя?
— Ето я — дядо Арсений посочи портрета на покойната си съпруга, майката на Андрей.
— Баба?! — възкликна Антон. — Арсений, нима е била баба ми?
— Sure28 — смутено, кой знае защо на английски каза дядото.
ГЛАВА ВТОРА
Програма „Време“
Татяна Лунина се върна от Крим в Москва сутринта и още същата вечер се появи на сините екрани. Освен треньор на младежкия национален отбор по лека атлетика тя беше и един от седемте спортни коментатори на програма „Време“, тоест въпросната Татяна беше твърде популярна личност. Ненадмината навремето хърделистка — осемдесет метра безумни махове на великолепните и винаги загорели крака, полет на рижавия сноп коса и финален порив на гърдите към заветната лента, — тя отнесе от спорта и рекорд, и шампионска титла и макар че на следващата година титлата премина при друго момиче, което е естествено, рекордът остана рекорд десетина години, счупиха го едва миналата година.
Тя се върна в Москва крайно объркана от неочакваната среща с Андрей (защото още преди година бяха решили вече да не се срещат и ето че всичко започваше отначало), през целия полет мисли за него със затворени очи и нямаше никакво желание да ги отваря, просто забрави за всичко на света освен за Андрей, а пък на първо място забрави за законния си съпруг или — както тя го наричаше — мъжленцето. Той обаче, както обикновено, не я бе забравил и първото, което тя открои сред тълпата зад митническата бариера, беше снажната фигура на съпруга й десетобоец. Беше дошъл да я посрещне с волгата си, въоръжен с целия свой комплект московски шик: велурено сако, часовник „Сейко“, цигари „Уинстън“, запалка „Ронсън“, дипломатическо куфарче и малка чантичка на китката, така наречената педерастка. С куфарчето си, с поглеждането на сейкото, щракането на ронсъна, както и с угрижения си възтъпо-бичи поглед мъжът й сякаш показваше на всички околни, евентуални познати, а може би и на самия себе си, че се намира тук едва ли не случайно, сиреч просто случайно има около час свободно време, та е решил да прескочи до Шереметиево и да посрещне женичката си. На Таня обаче й бе достатъчен един поглед, за да разбере как я очакваше той, е какво притреперване под корема, предвкусвайки както винаги. Достатъчен й беше един поглед, за да си спомни за петнайсетгодишните им „отношения“, за всичко това: бавното ритмично разсъбличане, докосването до зърната и костиците на бедрата, нарастващия всяка минута натиск, трепета на всепобеждаващата му похот и собствената си омерзителна сладост. Петнайсет години, ден след ден, и нищо друго не му трябва.
— Такива ми ти работи, Танка, да, такива ми ти работи — бъбреше той по пътя от летището, уж разказвайки за нещо, което се случило в нейно отсъствие, запъваше се, повтаряше, говореше някакви глупости, целият съсредоточен върху предвкусването.
В Москва, разбира се, валеше дъжд. Слънцето, което тук през последните години се беше превърнало в рядко природно явление, висеше като бледо петънце сред мътната пихтия над черните облаци, надвиснали над кулите на жилищния комплекс, над огромните букви, крачещи от покрив към покрив: „Партията е умът, честта и съвестта на нашата епоха!“ Таня изпитваше желание да обърне гръб на всичко това веднага — толкова бързи промени в живота, толкова нелепи прескоци!, — ала не можеше да обърне гръб, гледаше облаците, калта, излитаща изпод колелата на камионите, бледото петно и огнените букви, бичия наклон на главата на смутения от своето нескончаемо предвкусване съпруг и тъжно си мислеше колко бързо се уталожва развихреният от Лучников сърдечен смут, как отлита в миналото, тоест в джендемите, вечният карнавал на Крим, как вече и у нея самата започва да пошавва петнайсетгодишното познато „предвкусване“.
Той искаше да подхване делото си едва ли не в асансьора, после на стълбищната площадка и на вратата и, естествено, не би я пуснал по-далеч от антрето, но внезапно тя си спомни Лучников, седнал срещу нея в леглото, огрян от луната и протегнал към нея ръка, спомни си го и се вкамени, стегна се, дръпна се, втурна се към вратата. Ах, идиотка такава, забравих, какъв ужас, забравих да предам, не, не, ще трябва да почакаш, мили ми съпруже, ама не, трябва да побързам, забравих да предам, ама почакай де, като ти казвам, как не разбираш, забравих да предам ВАЛУТНИТЕ ДОКУМЕНТИ! Каква хитрост, какъв инстинкт — насред тази рядко позорна схватка, страшно притисната в съпружеската прегръдка, все пак се сети с какво можеше да го сепне, само с това един вид свещено понятие: валутните документи — и той веднага я пусна. Таня изскочи, втурна се, без да му даде да се опомни, скочи в асансьора, тупна долу, изхвръкна от входа, тичешком пресече улицата и вече тръшвайки се на седалката в таксито, забеляза на балкона изпълнената с
