спортните събития. Той беше чел някъде, че съвременният телевизионен зрител, макар да следи спортните събития излегнат във фотьойла, все пак е един вид участник в тях и в организма му без никакви усилия от негова страна в тези моменти стават спортни оздравителни промени. Глупости, разбира се, но приятни глупости. „За спортните събития ще ни разкаже нашият коментатор…“ Те бяха седем-осем и Гангут ги чувстваше едва ли не като членове на семейството си, нещо като „роднините“ от романа на Бредбъри. На всеки коментатор той бе измислил прякор и не без удоволствие се опитваше да отгатне кой ще излезе на екрана днес: Педанта или Комсомолката, Малката дворянка или Агитслона, Сънливкото, Жабата, Синичкия… Оказа се, че днес на екрана излезе рядка гостенка — Сексито Татяна Лунина. И именно нейното появяване повали Гангут, именно Лунина с проблясващите си на почернялото от слънцето лице очи, със своето потресаващо със скромността и шика си бяло яке тази вечер сякаш каза право в лицето на Гангут: ти, Виталка, си една разкапваща се торба лайна, хайде чупка, тръгвай за бунището, да те няма.
Някога се познаваха. Някога дори нещо трепкаше помежду им. Някога той с пружинираща походка излизаше на корта… Там Таня посрещаше топките му. Някога той прожектираше в Дома на киното отвоюван след мъчителни битки с бюрокрацията филм… Там на първия ред седеше Татяна. Някога той беше в центъра на весели компании или събираше очите на цели ресторанти… Там от време на време срещаше Лунина. Разменяха си случайни погледи, от време на време и незначителни реплики, но всеки такъв поглед или реплика сякаш казваха: „Да, да, помежду ни може да се случи нещо, да, да, защо не, разбира се, не сега, моментът не е подходящ, но защо не утре, защо не вдругиден, след година…“ После веднъж на една тайна изложба на някакъв художник авангардист, не ъндърграунд, а таванска изложба, той срещна Лунина с Лучников, неговия отвъдморски приятел, кримски баровец — всяко негово идване в Москва вдигаше самуми по тавани и мазета: той носеше плочи с джаз, ал-пуми, списания, дънки и обувки за нашите сиромашки приятели, организираше пиянски сборища, сновеше из Москва, повлякъл подире си вечен шлейф от момичета, приятели по чашка и доносници, после отлиташе по определен умопомрачителен маршрут, да речем, за Буенос Айрес, и изведнъж се връщаше от някакъв си обикновен Стокхолм, да, но нали за един московчанин и Стокхолм, и Буенос Айрес по принцип са едно и също нещо, една мечта. Тогава на онзи тавански бал не беше нужно да си психолог, за да схванеш от пръв поглед, че между Андрей и Татяна нещо става, става нещо огромно, че те са под електрическо напрежение и през двамата тече високоволтовият ток на щастието. На Гангут пък по заповед на кинокомитета тъкмо му бяха спрели филма, на който бе посветил две години; току-що го бяха викали да му промиват мозъка в Съюза на кинематографистите, току-що не го бяха пуснали на фестивала в Кан, бяха съсекли поредния му сценарий, а тогавашната му жена Дина му бе направила отвратителна сцена за парите, които той бил пропивал, докато семейството му било гладувало, крещейки, че честите му отсъствия от къщи били „откровено курварстване, формулирано като творчески отпуски“. С една дума, моментът за Гангут не беше подходящ да съзерцава чуждо щастие. Заедно с други клетници той предпочете да люска лошо вино, да дрънка антисъветски приказки и да се търкаля по ъглите.
Впрочем времето беше чудесно. Нищо, че тия гадове ни тормозеха, времето си беше чудесно. Къде е това време сега? Къде е онзи авангардист? Къде са две трети от тогавашните гости? Всички се чупиха оттатък. Израел, Париж, Ню Йорк… Бележникът с телефоните е почти ненужен боклук. „Ленинград, аз не искам сега да умирам, пазя куп телефони на твои квартири…“ а в Питер вече почти няма на кого да се обадиш. Как си текат тези проклети така наречени години, какви гнусни дребни промени се натрупват в живота, когато липсват големи. Кошмарно е да броиш годините. Ужасно е присъствието на смъртта. Отвратителен е и безсмъртният бит.
Виталий Гангут рязко скочи от продънения фотьойл и впери очи в цветното изображение на Татяна Лунина. Изглеждаше точно както тогава. Нима нашите момичета още могат да бъдат такива? Нима още сме живи? Нима остров Крим още плава из Черно море?
„В състезанията в Крим националният младежки отбор победи местните атлети във всички дисциплини. Особени успехи постигнаха…“
Какво говори тя? Защо не се ожених за нея? Тя нямаше да ме остави да се занемаря, толкова да остарея, така гнусно да бича пари от научнопопулярни филмчета. Та тя не е Динка, не е Катка, не е като другите мои идиотки, тя… ето я… Но къде е Андрюша? Колко години не сме се виждали с тоя червенокоско? Миналата или по-миналата година пътувахме заедно от Юга с моята таратайка и по целия път се карахме. Като откачени дърдорехме само за политика: за дисиденти, за КГБ, за геронтокрацията, за Чехословакия, за западните левичари, за националната психология на руснаците, за смрадливото месианство, за неговата идиотска теория за Общата съдба… Именно тогава Лучников каза на Гангут, че той, неговите приятели и вестник „Куриер“ се борят за присъединяването на Крим към Русия, а Гангут избухна, нарече го мазохист, глупак, самоубиец, „гаден педеруга“, изрод с разкапана психика и „откачен хуй“.
— Вие, гадове буржоазни, сте се ояли и се чудите какви лиготии да измисляте, невропати проклети, искате да опозорите нашето поколение, да убиете преждевременно надеждата ни както вашите бащи, оная златопагонеста мърша, дето профука из кръчмите цяла Русия и избяга! — така крещеше Гангут, докато волгата му, дрънчейки с повредения си колянов вал, пътуваше към Москва.
— Ами че тъкмо твоят баща, Виталий, е бил моряк на червен миноносец, тъкмо той се е бил за Крим, идиотче такова! — крещеше в отговор и Лучников. — Вие тука съвсем сте ослепели, задето не ви дават да снимате лайнарските си филми! Ослепели сте от злоба, ембриони на историята такива! На Русия й трябва нова сперма!
В някаква жалка гостилничка преди Москва уж се одобриха, укротиха се, с хихикане започнаха в предишния ироничен стил на приятелството си да се наричат един друг „другарю Лучников“, „господин Гангут“, разбраха се да се видят още ма другия ден, за да отидат заедно у саксофониста Дим Шебеко, макар и двамата да бяха наясно, че повече няма да се срещнат, че сега съдбите им ще започнат да се отдалечават една от друга, че всеки може вече да включи другия в списъка на своите загуби.
Какво беше за поколението на Гангут в Съветския съюз куриозното политико-историко-географско понятие, наречено остров Крим? Наистина ли беше надежда, както разпалено бе креснал Гангут? От деца те знаеха за Крим една-единствена изчерпателна формулировка: „На това късче земя временно са се окопали последните белогвардейски поддръжници на черния барон Врангел. Нашият народ никога не ще прекрати борбата срещу жалките останки от белите банди, за осъществяване на законните надежди и мечти на обикновените труженици от територията, за възвръщането на тази изконно руска земя към великия Съветски съюз“. Авторът на тази декларация беше все същият основен автор на страната и, естествено, нито една дума от нея не бе подлагана на съмнение. През 56-а, когато самият автор бе подложен на съмнение, в средите на новата младеж се чароди твърде развълнуван интерес към черноморския остров, мо дори тогава, ако на един от най-активните младежи от Ленинград — Виталий Гангут, му бяха казали, че след десет години негов най-близък приятел ще бъде една „останка от останките“, той би сметнал това за глупост, за идиотска шега, а защо не и ча „буржоазна провокация“. Баща му наистина се беше бил за Острова по време на Гражданската война и се беше озовал на миноносеца „Червена зора“, когато той бе потопен със залп от най-едър калибър от английски линеен кораб. Изплувал от водата, баща му се бе заел с периода на реконструкцията, после пак бе потънал. Все пак, след като изплува и от ГУЛАГ, тате Гангут му разказа много неща, понякога за Крим. „Нашият флот беше тогава в плачевно състояние, разказваше той. Ако поне една тясна ивичка суша свързваше Крим с материка, ако Чонгар не беше толкова дълбок, щяхме да отидем там, стъпвайки по собствените си трупове. Ентусиазмът в онези времена, другари, беше извънредно висок“.
През първите следсталински години Островът вече бе загубил своята мрачна, изключваща каквито и да било въпроси формулировка, но това не го бе доближило, а колкото и да е странно, дори го бе отдалечило от Русия. Беше се появил образът на подозрително развратно място, на международен бардак. Елдорадо за авантюристи и шпиони. Там имаше американски военни бази, заведения за стриптийз, джаз, буги-вуги, с една дума, Крим още повече се бе отдалечил от Русия, навлизаше в килватера на разните там Хонконзи, Сингапури, Хонолулута, бе се превърнал в символ на западния разврат, което отчасти отговаряше на действителността. Веднъж в пиянска компания някакво моряче разправяше как един ден на техния кораб двигателят излязъл от строя и те, докато траел ремонтът, цяла нощ гледали светлините на Ялта и дори виждали с бинокъла надпис с руски букви „Дринк кока-кола“. Те, буквите бяха руски, обаче Ялта беше отдалечена от бреговете на руския смисъл дори повече от Лондон, закъдето хората вече пътуваха, да не говорим за Париж, откъдето вече бе идвал Ив Монтан. И, не щеш ли, без да обяснява нищо особено на народа си, Никита Хрушчов сключи с Острова спогодба за културен обмен. Започна се някакво кротко
