взаимно предъвкване. От Крим пристигна един ужасно скучен татарски ансамбъл, обаче пък там отиде Московският цирк и предизвика нещо като земетресение, беше засипан с цветя, обгърнат от всеобща любов. През шейсетте години започнаха да се появяват първите руски посетители от Острова, именно тогава започна запознанството на поколението на Гангут с неговите връстници, защото именно те пристигаха най-често, старите вревакуанти малко ги гонеше шубето. В началото на шейсетте младите островитяни правеха зашеметяващо впечатление на московчани и ленинградчани. Оказваше се, че можеш да бъдеш руснак и да знаеш още два-три европейски езика като родния си, да посещаваш десетки страни, да учиш в Оксфорд и и Сорбоната, да носиш в джоба си американски, английски, швейцарски паспорти. По някакъв особен начин те не смятаха страната си за страна, а за нещо като бивак. И все пак бяха руснаци, макар да не разбираха много неща. Например не разбираха кипящите тогава спорове за абстрактното изкуство или за джаза. Най-остри московски проблеми ги караха само да се усмихват, да свиват рамене с унилия отговор — въпрос „Why not?“ — „Защо пък не?“. Едно поколение, израсло под знака на „Защо да?“ изпитваше затруднения да им обясни борбата си, проблемите, свързани с панталоните, е прическите, с танците, с начина на нанасяне на боите върху платното, с театрите „Современник“ и онзи на Таганка. Впрочем намираха се и такива, които искаха всичко да разберат, във всичко да вземат участие, и пръв сред тези хора беше Андрюша Лучников.
Гангут се запозна с Лучников, колкото и странно да звучи, на Острова. Той беше един от първите „съветикуси“ на Ялтинския кинофестивал. През онази година се бе получила някаква странна пауза в генералното дело по „затягане на гайките“ и на него, не щеш ли, му разрешиха да представи втория си филм в извънконкурсната програма. На сутринта в хотела го посети рижав младеж с избеляло от пране дънково яке, макар и с ролекс на ръката, членът на съвета на адвайзърите30 на вестник „Руски куриер“ Андрей А. Лучников, който му донесе дебелия като възглавница неделен брой, където за него, за Гангут, беше написано черно на бяло следното: „Един от водещите режисьори от «новата вълна» в световното кино, Виталий Гангут, каза по този повод…“ Именно така непринудено, наред с разните там Антониони, Шаброл, Бергман, Бунюел „един от…“. Естествено, Гангут откачи по Острова, поддаде се на съблазните, бе напълно разоръжен морално. Може би именно тогава за пръв път го споходи идеята, че остров Крим принадлежи на цялото тяхно поколение, че това е един вид въплътена мечта, модел за една бъдеща Русия.
В онези времена всичко се говореше, пишеше, снимаше и поставяше от името на поколението. Къде са те сега, нашите шейсетници? Колцина от тях се втурнаха навън през израелската пролука и се пръснаха по света? Това не са риторични въпроси, мислеше си Гангут. В количеството и в географията на разселването също се намират признаците на катастрофата. Да се махнеш — това е постъпка, така казват някои. Не може цял живот да бъдеш глина в грапавите лапи на тази държава. Но нали има и други постъпки? Най-смелите лежат по затворите. Да се махнеш — това е върхът, казват други и може би това е по-сигурното. Останалите викат „катастрофа“ и си купуват жигула. Изведнъж излиза, че добри пари могат да се правят и с научнопопулярни филмчета, може да плюеш на честолюбието си и да се занимаваш със самоусъвършенстване, което се превръща в ежедневно разкапване във фотьойла пред програма „Време“. Все по-рядко звънеше телефонът на Гангут, все по-рядко той излизаше вечер от къщи, приятелите оставаха все по-малко… и ето че и Андрей Лучников е в списъка на загубите, пък и какъв руснак е той, той не е наш, той е западен чалнат левичар и нека върви на майната си… все по-малко приятели, все по-малко жени, впрочем и приятелчето в панталоните все по-рядко предявява претенции.
Този смътен фон, или, както казват сега, „бекграунд“, димеше на талази зад раменете на Виталий Гангут, докато седеше приведен, вперил разтревожен поглед в лицето на спортната коментаторка Танка Лунина. Три-четири минути тя пламтя на екрана, а после я смени прогнозата за времето. Гангут скочи, грабна си сакото… Преди година то му стоеше като излято, сега не се закопчаваше. Три дена няма да ям, пак ще започна да тичам… грабна сакото, надникна в портфейла… онези предишните, големите пари, „кинтите на триумфа“, никога не се залежаваха, тези днешните, дребните парички, тези, дето се печелеха с наведено унижение, винаги са си в портфейла… пообиколи апартамента, отразявайки се в мръсните прозорци, в прашните огледала, угасяйки лампите подире си, тоест изчезвайки, и накрая пред вратата се спря за миг, угаси последното си отражение и въздъхна: мамка му, още утре сутринта — право в ОВИР31 за формуляри — изчезвам, изчезвам, изчезвам от тук…
Зиморничавата тръпка на възторга, онова, което той наричаше наум „младежка храброст“, обзе Гангут на стълбищната площадка. Как ще зареже всичко, ще отърси всичко от себе си, как грижливо ще си измие ръцете, как ще запращят в пламъци мостовете, какви ветрове ще изпълнят платната! Ала не би било съвсем честно да кажем, че „младежката храброст“ посещаваше ча пръв път прочутия в миналото режисьор. Точно тъй храбро вечер бе изтичвал на улицата, нервно, възторжено се бе разхождал и в края на краищата се бе напивал някъде наблизо, а на сутринта след три чаши кафе бе поемал към студията за научнопопулярни филми и по пътя унило беше предъвквал оправдателни мисли за климакса, за поколението, за връзките с почвата, за това, как неотдавна името му се е мярнало в някаква обзорна статия, значи вече е разрешено да го споменават, а после току-виж му дали и да направи филм, а нали всеки що-годе неконформистки филм е по-полезен за общото дело от десетина „Континента“32. Въпреки това обаче фалшивата покана от Израел, появила се в краткия период на дисидентстването, се пазеше грижливо, като залог за бъдещи пориви на „младежка храброст“.
Разбира се, днешният порив беше нещо изключително, наистина някакъв пристъп на младост, сякаш внезапно се бяха отворили барутни погреби, сякаш някъде в дълбините бе бликнало хормонално фонтанче. Първо ще намери Татяна Лунина и ще я разпита за Андрей. Трябва незабавно да потърси връзка с него. В Крим има мощна киноиндустрия. В края на краищата нали главният редактор на „Куриер“ няма да изостави стария си приятел. В края на краищата той все пак е Виталий Гангут, „един от“, в края на краищата съвсем наскоро в Дома на киното онова красивичко младичко холивудче, както си ядяха хайвера, му каза: „I know, I know, you are very much director“33. В края на краищата неговото заминаване ще предизвика „отзвук“. И тъй, първо ще намери Татяна Лунина и ако му падне подходящ случай, ще преспи с нея.
Червеното оченце на асансьора тъпо се взираше някъде под дясната ключица на Гангут. Стълбищната шахта на четиринайсететажния жилищен блок бучеше нещо сякаш авиационно. Отнякъде се чуваше песента „Hey, Jude“. Вратата на асансьора се отвори и на площадката излезе съседът на Гангут, мъж на средна възраст, гледащ изпод вежди и настрани, с огромно куче — порода „московская сторожевая“. Беше му съсед вече няколко години, но Гангут не знаеше нито името му, нито каквото и да било друго за него и дори зад гърба му го наричаше като в сценарий „гледащия изпод вежди и настрани мъж на средна възраст с огромно куче — порода «московская сторожевая»“. Съседът никога не го поздравяваше, нещо повече — никога не отвръщаше на поздрава му. Веднъж Гангут се ядоса и го хвана за копчето. „Трябва да отговаряте“. „Какво?“, попита съседът. „Когато някой ви каже «Добро утро», трябва да отговорите нещо“. „Да-да“, каза съседът и подмина, загледан настрани изпод вежди. Диалогът се проведе, естествено, в отсъствието на кучето порода „московская сторожевая“. Гангут си мислеше, че от урока му ще има полза, но това не стана. Съседът продължаваше да го подминава, сякаш не го виждаше или го виждаше за пръв път.
— А, добър вечер — изведнъж каза съседът право в лицето му.
Кучето мощно размахваше опашка.
Гангут се слиса:
— Добър вечер, щом сте рекли.
Народното клише много подхождаше за случая.
Съседът хитро се изкиска:
— Чудесен отговор, хем в народен дух. Колко ни е умен той все пак.
— Кой? — попита Гангут.
— Нашият народ. Интелигентен, съобразителен.
Съседът леко го поспря с ръка. Асансьорът тръгна.
— Хайде да ви водя у нас — каза съседът.
— Моля? — не разбра Гангут.
— Така де, да отидем у нас — съседът лукаво се кискаше. — Какво сега, така си е, живеем, живеем…
