нямо отчаяние фигура на съпруга си, статуята на Титан от остров Пасха.
В комитета днес нямаше абсолютно никаква работа, но тя обикаляше по коридорите много делово, дори припряно, както си беше нормално да се ходи тук. Всички я зяпаха — сред рутинното чиновническо племе, сляло се с вече банализираното лошо време, със слънчевия си тен, с белите си панталони и бялото яке от плътна материя — костюма, който вчера й купи Андрей от най-стилния магазин във Феодосия, тя изглеждаше като същество от друг свят, което впрочем си беше вярно донякъде: нали едва снощи бе летяла с питъра под искрящите небеса, едва предната нощ в „Хилтън“ я бе мъчил нейният любим мъж, едва вчера бяха вечеряли във френския ресторант на крайбрежната улица, бяха гледали луксозните кораби и яхти, поели на круизи от всички краища на света, а над тях на всеки четвърт час в тъмното небе бяха прелитали боинги за Сингапур, Сидни, Делхи… и обратно.
Ей така ще си ходя из проклетия комитет, докато си намеря белята, помисли си тя и наистина я намери. От първи отдел излезе близката й приятелка, секретарката Веруля с кръглите очи.
— Татяна, наковладили са те, честито, такъв донос никога не бях чела.
— Че кога успяха?
— Ето на, успяха…
— Кой?
— Не се ли сещаш?
Тя се сещаше, макар впрочем да нямаше голямо значение, кой бе авторът на доноса. Нито за миг не се бе съмнявала, че след срещата й с Лучников в службата й ще се получи донос. Смая я само оперативността — излизаше, че доносникът бе хукнал към Първи отдел направо от самолета.
— Майчице, там пише, представяш ли си, че две нощи си живяла в хотел с белогвардеец. Лъжат, нали?
Двете се настаниха в кътчето зад машинописното бюро, където никой не влизаше, и там запалиха донесените от Татяна цигари „Саратога“. Заради една такава цигара страстната пушачка Веруля беше готова да издаде всяка държавна тайна.
— Не лъжат, така ли? Е, браво на тебе. Ами че аз не за две, а за една такава нощ, за половинка, за четвъртинка дори, бих пратила на майната й цялата тая служба с всичките й гадни куки.
„Ама че история — помисли си Татяна Лунина, именно така си помисли в стила на своя съпруг, — ама че история“. Колкото и да е странно, атмосферата на комитета със сновящите по коридорите бивши шампиони успокояваше и ободряваше. Всичките тези дейци от спортното ведомство бяха или действащи лица в тези доноси, или техни съчинители, а често и едното, и другото. Някой току ставаше „неизлизащ“ за година, за две, за три, но ако през това време не се скапеше, не се пропиеше, не „изпаднеше от играта“, в края на краищата отново започваха да го изпращат отначало в соц-, а после и в капстраните. Така че нямаше по- подходяща дума от „история“, с която да си помислиш за това, пък и не си струваше да се мисли. В този момент Татяна не се сети за Андрей. Тя подари на Веруля цялата парфюмерия, която намери в чантата си, и й разказа за белия костюм, който уж не прави силно впечатление тук в Москва, обаче е купен във феодосийския „Мюр и Мерилиз“ за 600 тичи и там прави впечатление, всеки западен човек от пръв поглед разбира откъде може да е купена такава дрешка. В кьошето от време на време започна да се чува собственото й име. „Да сте виждали Лунина?“, „Разправят, че Таня Лунина била тук“, „Сергей Палич питаше — дали не сме виждали другарката Лунина?“ Тя разбра, че трябва бързо да си обира крушите.
— Какъв странен живот — въздъхна пъпчивата ококорена Веруля. — Тук за такъв костюм и двайсетачка няма да ти дадат, а дънков струва над двеста. Танка, колко струва в Крим дънков сукман с блузка?
— Трийсет и пет тичи — с категорична осведоменост каза Татяна. — А на „сейл“29 се намира и за двайсет.
— Ах, колко странно, колко странно… — прошепна Веруля.
Внезапно по близкия коридор преминаха някакво масово трополене на крака, гласове, блъскане на врати и веднага всичко утихна: започна събрание. Татяна бързо разцелува потъналата в размисли Веруля, изскочи в коридора, изтича надолу по стълбите, отвори вратата към пресечката и видя насреща си зелената волга, а на кормилото — своя изтормозен от чакане съпруг. „Е, какво да се прави“ — помисли си тя тогава и тръгна към колата. Наличието на донос срещу нея в секретния отдел сякаш я доближи до мъжа й и тя вече не виждаше нищо противоестествено в предстоящото съвкупление.
И все пак съкровените планове на съпруга й отново се провалиха. Някакви зли сили го държаха днес завързан и в постоянна възбуда. Не всеки би издържал такива свръхнатоварвания без съответната подготовка. Едва приближиха до своя блок от бетонни апартаменти — „чертога на любовта“, както свенливо го наричаше дълбоко в душата си бившият десетобоец, — и сърцето го присви: пред входа беше спряло микробусче с надпис „Телевизия“, а на външното стълбище бяха седнали онези типове от програма „Време“, които явно бяха дошли за Танка. Нямало кой да излезе днес в ефир: от всички спортни коментатори само Лунина била в града. Ами ако самолетът беше закъснял, тогава как щяха да се оправят? Тогава щяха да се оправят някак, обаче сега нямаше начин. Логика, какво да си говорим. Абе това живот ли е, законен съпруг цял ден не може да го вкара на законната си съпруга. Направо осакатен живот, нито ред, нито нищо.
Дори Татяна се ядоса малко и щом се ядоса, веднага разбра, че това е вече московски яд и че вече окончателно се е прибрала в своя истински свят, а Андрей Лучников отново — за кой ли път — е отплавал в други, не съвсем реални пространства, накъдето след него са отплавали и Коктебел, и Феодосия, и целият Крим, и целият Западен свят.
И въпреки това тази вечер тя излезе на екран на обичайния фон на Лужники някак невероятна и дори идеологически не съвсем издържана. Уж четеше тъпите спортни новини, а милиони мъже из цялата страна имаха чувството, че изговаря откровенията на Ерос. Съпругът й я виждаше на килима пред телевизора. Все пак съумя да се концентрира така, че сега я докарваше до изнемога. Беше влюбен във всяка нейна фибра и се бе усъвършенствал в желанието си да се добере до всяка фибра. Трябва да кажем, че никога не я ревнуваше: щом ти се е дощяла романтика, моля, изживей я, ако се чукаш с някого, и това не е страшно, стига и аз да получавам нещичко.
ГЛАВА ТРЕТА
Хуемотане
По-рано, преди година време, откриеше ли у себе си някакви, и най-дребни, признаци на стареене, Виталий Гангут много се разстройваше, а сега някак посвикна: признаци като признаци — е, бяло косъмче израсло, е, ставите попуквали, е, от време на време пикочният мехур нещо заяждал, — естествено, биологията си има своите закони. Извикваната на помощ вярна житейска спътница — иронията — много помагаше. Че как иначе, молим, да посрещаме всичките тези неприятности, как да се справяме без иронията? Сияйното тяло в танц се въртяло, прекрасното тяло лудувало, пяло, сега остаряло предишното тяло и май наближава мигът на сапун да го претопят. Така, кокетирайки със себе си, още далеч не стар, от своята средна позиция, Гантут посрещаше признаците на стареенето.
И изведнъж се появи нов, плашещ. Изведнъж Гангут откри у себе си ново влечение. Картите на масата, джентълмени, той откри, че сега постоянно му се иска да се прибере в къщи преди девет вечерта. Да се прибере преди девет, да запари чай и да си пусне програма „Време“ — ето я старостта, ето го недалечното разпадане на душата.
Аз, изоставеният от всички в този душен апартамент леко затлъстял и съвсем занемарен господин Гангут насаме с телевизора, насаме с чудовищния апарат на другаря Лапин. „Вахтата на ударната година“. Сведение от идиотични цифри. Четири милиона тона зърно — това много ли е или малко? Общосъюзна читателска конференция. Всички аплодират. Мрачни уравновесени физиономии. Връчване на ордена на Волгоградска област. Старци, целите обсипани с ордени. Внасяне на знамена. Булдозери. Пак „Вахтата на ударната година“. Разширява се борбата за човешки права в страните на капитала. Поробена дългокоса младеж бие полицията. Израелската военщина тормози арабското селячество. Отново у нас! Кротко свирят арфистки, каква благодат, стабилност, ордени, послушни деца, лалета… какво хуемотане… По стар дисидентски навик Гангут вяло иронизираше, но всъщност се размагнитваше в пропагандаторския транс, размекваше се, сякаш го почесваха по темето, и самият той, разбира се, осъзнаваше, че се размагнитва, но се отдаваше, разпадаше се, защото ден след ден все повече жадуваше за тези ежевечерни размеквания. След като се поразкараше по кризисните неравности на западната действителност, след като се похлъзгаше по меката благодат на съветското изкуство, програма „Време“ стигаше до най-любимото на Гангут — до
