Беше леко пийнал.
— Никога не бих дошъл у вас — каза Гангут. — Днес обаче ще дойда.
— Именно днес — продължи да хихика съседът. — Гости. Юбилей. Ами влизайте де.
Гангут бе въведен в просмукан от миризмите на тежко празнично готвене апартамент. Оказа се, че се празнува половин столетие на художествения редактор Ершов, тоест на „човека, гледащ изпод вежди и настрани“, същия нелюбезен съсед. Огромно изобилие красеше трапезата, стърчаха крачета на унгарски пуйки, в недоразрушените мраморни плоскости на някакво желе се отразяваше разкошният полилей. От пръв поглед Гангут разбра, че не биваше да идва тук.
— А това е нашият съсед, руският режисьор Виталий Семьонович Гангут — извика юбилярят.
Гостите започнаха да се сместват, след което Гангут се озона в края на един диван между дама с мазно проблясваща перука и крехко учениче, от онези, дето посред бял ден звънят по пратите и стъписват творческата интелигенция с въпроса: „Извинете, моля, имате ли хартия за изхвърляне?“
— …руски режисьор… не му липсва талант, надарен е… ние бихме, ако… е, спомняш ли си онази историческа работа за нашата родина… руски режисьор… изтикаха го на заден план… нали знаете кои…
От всички краища на масата в Гангут се бяха вперили свински очички.
— Защо толкова наблягат на националността? — попита той съседката си.
— Ами защото тук по-рано са ви смятали за чифутин, Виталик — съвсем непринудено и донякъде сърдечно отвърна дамата, като си оправяше едновременно гърдите и перуката.
— Сбъркали сме! — извика мъжки глас от другия край на масата.
Избухна общ смях, после някой предложи да пият за нещо, всички започнаха бързо да пият и да замезват, разговорът тръгна в различни посоки, околните забравиха за Гангут и едва тогава, тоест с доста голямо закъснение, той отблъсна с лакът чинията, на която вече бяха му натрупали мезета — парче желирано месо, пуешка мръвка, парче пирог, сельодка, руска салата, — и се обърна към съседката си с въпрос, зададен на висок глас:
— Какво значи това?
Тогава през масата се пресегна здрава ръка и дружески стисна дланта му. Мъжествена мустаката физиономия — как не я беше забелязал по-рано — се усмихваше фамилиарно, приятелски, както биха казали навремето — от името на цяло поколение.
— Евдокия както винаги опростява всичко. Хайде, Виталий, да излезем на балкона да вдигнем малко пушек.
Над масата се надигаше огромна и доста спортна фигура със съответно огромно кожено сако, същински командарм на революцията. Гангут стана, макар и само за да се измъкне от масата, да се отърве от ъгъла на дивана и от съседката, която постоянно се чешеше под роклята.
— Олег Степанов — представи се на балкона могъщият мъж и извади пакет „Марлборо“. — Между другото наше производство. Виждате ли надписа отстрани, на руски е. Произвеждат се в Москва.
— За пръв път виждам такива — промърмори Гангут. — Доста пъти бях чувал, но за пръв път ги опитвам — дръпна си. — „Марлборо“ като „Марлборо“.
— Ами да — Олег Степанов се разходи по обширния балкон и спря на метър от Гангут. — Може да ви е смешно, но ние много сме си говорили у Ершов за вас като за евреин.
— Няколко въпроса — каза Гангут. — Защо сте си говорили за мен? Защо много? Защо като за евреин или за неевреин, като за татарин, като за италианец… какво значи това?
— Сега хората се търсят. В ход е един исторически подбор — просто и меко обясни Олег Степанов.
— Вие славянофили ли сте?
— Да, разбира се — усмихна се Олег Степанов. — Съгласете се, трябва да се помогне на националния гений, потиснат е. Естествено, човек търси руснаците в изкуството. Ето вашето творчество например, вашите три филма въпреки всички привнесени модни трикове на мен ми изглеждаха все пак руски, в тях имаше здраво ядро. Вярно, фамилното ви име, бащиното Семьонович, а най-важното — вашето обкръжение, будеха недоверие, но изследването показа, че съм бил прав, и аз се радвам на това, повярвайте, Виталий, искрено се радвам.
— Изследване ли? — попита Гангут.
Олег Степанов сериозно кимна.
— Изследвахме родословието ви. Може би и самият вие не знаете, че Гангутовци в Русия водят началото си от онзи известен ден на руската слава, от онази битка край нос Гангут. Бил е пленен шведски юнга. По-нататък вече тръгва само руска кръв. Какво пък, шведи, варяги — това е приемливо…
— Ама вие сериозно ли? — попита Гангут.
Стояха на балкон на десетия етаж в четиринайсететажен блок. Долу на кръстовището светеше пътен знак и мигаше светофарът. По-нататък, отвъд тъничката ивица на реката, като скални образувания се издигаше и гаснеше пред лицето на нощта, превръщайки се в подобие на пещерен град, новият микрорайон. Над него бедствено гаснеха селското небе, залезът на живуркането, индустриалните тресавища на Русия. Ужасяваща мъка внезапно нападна Гангут. Видът на мъката, когато не е възможно да намериш причините, когато вече те няма, а съществува само мъката. Той направи дори рязко движение с глава, сякаш се бореше с водовъртеж. Изплува на повърхността. Олег Степанов стоеше подпрян на перилата на балкона и гледаше към същите зеленикави, нищо необещаващи далнини.
— Евреите са случайни гости на нашата земя — проговори той, без да помръдне.
„Трябва да си вървя, помисли си Гангут. Незабавно да се махна от този вертеп“. Не си тръгна кажи-речи до сутринта, напротив, лапа до безкрай от своята напомняща вече бунище чиния, пиеше всичко наред, глупееше и слушаше Олег Степанов, който не спираше да го предумва утре да се обади на някой си Дмитрий Валентинович, дето можел да му помогне. Ама какъв е този човек, бе? Министър, секретар на ЦК, генерал? Той е незабележима птичка, но гласът й се чува. Обади му се утре, представи се, току-виж съдбата ти се променила.
На разсъмване същият този Степанов примъкна Гангут през стълбищната площадка до апартамента му, настани го на дивана и дори избърса каквото изтече от него.
Известно време той седя до безчувственото тяло, като се опитваше да го обърне от корем по гръб или поне да вкара ръка под корема му. Напразно — грамадата руска плът само сумтеше и нищо не усещаше. Олег Степанов се отчая, седна във фотьойла до писалището, бръкна в собствения си панталон и се зае. Пред него имаше снимка — двама голи младежи и голо момиче на фона на морски прибой. Като гледаше тази снимка и сдържано ръмжеше, теоретикът започна и свърши. После грижливо избърса всичко и си тръгна, като остави на писалището телефонния си номер.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Любопитен епизод
Същата вечер и Марлен Михайлович Кузенков видя на телевизионния екран коментаторката Татяна Лунина, но на него тя не направи зашеметяващо впечатление както на впечатлителния творец Виталий Гангут. Просто му хареса. Наистина е приятно да виждаш на телевизионния екран добре отпочинала, добре облечена жена. Марлен Михайлович смяташе, че това е приятно и на целия народ, с изключение на съвсем одъртелите „мурджовци“, принципните противници на епохата на телевизията. А пък симпатичните лица на екрана не са вредни, напротив, полезни са. Сега се случва да зърнеш на улицата или в театъра лице, необременено от социални съображения. На мястото на другарите от телевизията Марлен Михайлович би привличал активно в своята мрежа такива лица, и то не само поради агитационни съображения, както би могло да се стори на някои повърхностни хора, но и в името на дълбоките исторически промени в страната. Такива лица могат незабелязано, година след година, десетилетие след десетилетие да променят психологическата структура на населението.
Тази мисъл за лицата се мярна в главата на Кузенков, докато той гледаше Таня, но не изчезна завинаги, а залегна някъде в специалния архив на мозъка му за бъдещо използване. Такъв човек си беше Марлен Михайлович — при него нищо не ставаше зян.
Разбира се, още сутринта беше научил, че Таня се е върнала от Крим. Нещо повече, той вече, естествено, знаеше, че в Коктебел тя се е срещнала с Андрей Лучников и е прекарала с него два дни, тоест две денонощия в триъгълника Феодосия-Симферопол-Ялта. Материалите по тази среща бяха пристигнали на
