— Ами ето, вижте го, обикаля гастронома и фучи — най-сетне се оборави старецът.
— Вие фучите, вие — бездарно започна да се отбранява дънковата епоха.
— Но защо сте се заяли с него? — строго, но патронално запита Марлен Михайлович стареца.
— Ами защото фучи, чанта носи, а пък фучи… ние ходехме с цървули… а той носи чанта… обикаля с чантата гастронома и фучи… — мънкаше старецът.
— Не е хубаво да се заяждате с гражданите — със същия тон каза Марлен Михайлович.
— Другарю, вие не преценихте ситуацията! — отчаяно подвикна старецът. — Ами че той там се изказваше, че в магазините нямало нищо!
Той целият трепереше, този стар глупак с увиснало сако, под което имаше омазана с нещо раирана риза, пусната върху панталоните, и със сандали на бос крак. Леко лъхаше на вино, но повече на ацетон и на гнилочта на разкапващ се организъм. Пръстеносивото, та чак синкаво лице трепереше: че как няма да се отчаеш, като и своите хора не те разбират.
— Точно това приказваше тоя враг, че в магазините нямало нищо — той се обърна, за да хване отново за ръкава дългокосия, обут с дънки чантаджия, тоя враг, но се оказа, че от врага вече няма и следа. Марлен Михайлович между другото също не беше забелязал как смелчагата критикар се бе изпарил.
— Защо, да не би в магазините да има ВСИЧКО? — полюбопитства Марлен Михайлович.
— Има всичко, каквото си трябва! — вече крещеше с цяло гърло старецът, оглеждаше се да търси врага и, аха, да се втурне в преследване, но клюмваше, схванал, че не може да го стигне, и току вдигаше към физиономията на Кузенков мрежичката си, пече изпитвайки към попречилия на справедливото дело човек бурно нарастващо подозрение. — Каквото трябва на обикновения народ, го има в магазините. Ей ви ги макаронките, ей го и кускуса, масло триста грама, макаронки… Пълно е с бели франзели! — писна той. — Само ония, дето са се ояли, те фучат! Ние работим ча тях, живота си съсипваме, а той — от всичко недоволен!
— А вие от всичко ли сте доволен? — хладно запита Кузенков.
С този тон той сякаш сам убеждаваше себе си, че у него говори социологическият интерес, макар че всъщност и у него нещо започваше да се надига: омерзението към агресивната протоплазма на доносника доброволец.
— Аз съм доволен от всичко! — сега вече треперещите пръсти посягаха към туида на Кузенков. — Четирсе години съм се сражавал за правото дело! С цървули… с цървули… а те с чантичките…
— Вървете си по пътя — каза Марлен Михайлович. Обърна гръб на стареца и се върна при колата си.
Сержантът още се мъчеше е маркуча. Май изобщо не бе вдигал глава, макар че, естествено, не може да не беше чул стария скандалджия.
— Е, какво става? — с делови автомобилен глас попита Кузенков. — Тегли ли?
Сержантът очевидно също усещаше известния идиотизъм на ситуацията. Той лапваше маркуча, всмукваше бензин, плюеше, навеждаше маркуча към тубата, но от него отново се ронеха само капки и желаната струйка не се появяваше. Кузенков се облакъти на багажника и се постара да се дистанцира от историческата конфронтация, като се съсредоточи в автомобилното дело. И тогава усети как в хълбока го е подпрял мекият корем на стареца.
— Обаче вие не взехте мерки, другарю — сега вече тихо подзе старецът, заничайки в лицето на Марлен Михайлович. — И изобщо кой сте вие?
В ъгълчетата на устата му имаше засъхнала слюнка, в ъгълчетата на очите — гноен секрет. Примижалите очи и вече трезвата интонация показаха на Марлен Михайлович, че пред него вероятно стои не обикновен московски глупак, а някой от сталинските соколи, човече от вътрешната служба, най-малкото бивш вохровец34.
— Слушайте — каза той с погнусено съжаление. — Защо не можете да мирясате? Вие сте доволен от всичко, а пък онова момче — не от всичко. Нали хората са различни, не сте ли съгласен?
— Така е. Така е — старецът внимателно слушаше Кузенков и го оглеждаше най-внимателно. — Хората, вярно, са различни, различни… Ами вие какъв сте, другарю? Сержант, откъде е този другар?
Милиционерът, вече здравата насърбал се с бензин, кресна на стареца, без да повдига глава:
— Вие какво, пили ли сте? Я си вървете по пътя!
Старецът леко потрепери от този крясък и, изглежда, изпита известно съмнение, защото властта, както винаги, беше права — пил беше, а пил ли е човек, трябва да си върви по пътя. И въпреки това не си хвана пътя, а продължи да се взира в Кузенков. Естествено, старецът и хабер си нямаше за английския произход на дрехите на Кузенков, но погледът му явно говореше за посоката на мисълта: но кой е този човек, дето ми отне врага? Наш ли е? Ох, у него има нещо не наше, драги другари! Дали не е враг? Ами ако е цяла група?
Този поглед беше пределно ясен на Марлен Михайлович и в скришните му местенца протичаше процес на ярост, когато изведнъж някъде от най-отдалечените дълбини, от някакво най-скришно местенце бликна фонтанче страх.
Ръцете на стареца посягаха към гърдите му, мокрите от слюнки устни се размърдаха в едва ли не лунатично ломотене:
— Вярно, пил съм… значи имате предимство… а аз четирсе години съм се сражавал… с цървули… с чантаджиите… продоволствени затруднения… храним половината свят… на братските класи и нации… покажете си документчето… кой сте вие… мене тука ме познават, а вие… сержант, я хайде…
Марлен Михайлович се разгневи на себе си за този страх. Нима дори и сега, когато е на такава длъжност, не е в състояние да прогони роба от себе си? Колко лесно би било да прекъсне този кошмар, да изблъска тая сталинска вонещица (точно така си го помисли — „сталинска вонещица“), да се качи в мощния си автомобил и да замине, да, обаче този тъп сержант с неговия тъп маркуч; ама, разбира се, от какво има да се страхувам, е, ще изгубя половин час за обяснения в близкия милиционерски участък, ще звънна на Шчолоков и точка, но същевременно, естествено, ще се вдигне съвсем ненужен идиотски шум и не е изключено нещата да стигнат до горния етаж, сега обръщат внимание на тези дъртофелници, някои хора дори ги смятат за опора на обществото (печална е съдбата на общество с такава опора), та с една дума… Но как да се отърва от него, още секунда и ще се вкопчи в сакото ми, ще започне да ми припада и тогава вече ще се събере цялата улица, нашият народ обича припадничавите…
И, не щеш ли, към стареца се втурна развлечена женица на около четирийсет години, циците й, аха, да се изсипят от раздраната черна фланелка с чужбински надпис GRAND PRIX.
— Чичо Коля, айде да те няма туканка! Чичо Коля, к’ви ги вършиш пак? Айде, тръгвай! Ей сегинка ще дойде твойта бабичка! Вече цял час те търсят из дворовете!
Старецът се дърпаше и хриптеше, размахвайки мрежичката към Кузенков. От дупките се изсипваха и се трошаха дълги макарони.
— Тоз! — крещеше старецът. — Не ще да си покаже документите! Сержантът не си изпълнява служебните задължения! Помагайте, другари!
— Чичо Коля, айде да бягаме от тука! Запомни му номера, ще напишеш заявление! — женчето напъхваше във фланелката изскачащите цици, подхващаше изхлузващите се от краката й чехли — явно беше изскочила от къщи, както си е била, — като при това успяваше да намига на Марлен Михайлович, че и някак особено да примлясва с изкривената си пияна уста.
Напомнянето за заявлението, което ще напише, подейства: старецът се остави да го отведат, като постоянно се обръщаше и колкото повече се отдалечаваше, толкова по-заканително и все по-неразбираемо приказваше.
— Е, какво става тук с вас, сержант? — Марлен Михайлович раздразнено надникна в тубата, там едва- едва се плискаше нещо на дъното. Приятният и познавателен контакт е уличния живот се бе превърнал в тягостен идиотизъм. Кузенков се вбесяваше най-много от мярналото се, уж вече забравено чувство на страх. Нима е още живо у мен? Каква гадост!
Той дръпна маркуча от ръцете на сержанта и го огледа — ами да, дупка. Промърмори нещо ядно, потърси в собствения си багажник, измъкна от там някаква тръбичка, пъхна единия й край в резервоара, другия в устата си, смукна и се задави от бензина, но за сметка на това излезе стабилна струйка и сержантът много бързо се сдоби с нужното количество за своя нещастен московец.
— Отплата за ненамесата. Отменяме нефтеното ембарго — позасмя се Марлен Михайлович.
