бюрото на Марлен Михайлович, смеем да ви уверим, преди онзи донос да пристигне в Първи отдел на Държавния комитет по спорта и физическото възпитание. Просто такава му беше работата на Марлен Михайлович — да знае всичко, свързано с Крим. Не че винаги му се искаше да знае всичко, понякога той, между нас казано, дори искаше да не знае нещо, но материалите пристигаха и той знаеше всичко. Във връзка с работата си Марлен Михайлович Кузенков беше принуден да наблюдава понятието, наричано официално Зона на Източното Средиземноморие, тоест остров Крим.
— И тъй, тя е тук, а той е още в Симфи — разбра Кузенков, когато надникна в хола, където жена му и децата се бяха наместили около телевизора в очакване на някакъв пореден фестивал на песента „Карамфил ’79“ или ’80, или за бъдещето — ’84.
Предстоящият маршрут на Лучников му беше приблизително известен — Париж, Дакар, Ню Йорк, май Женева, после пак Париж, — но зигзазите на тази личност не можеха да се предвидят и никой не би могъл да гарантира, че утре Андрей няма да зареже всички свои ангажименти и да довтаса подир Татяна в Москва. Визата му за многократно влизане май още не е изтекла. Утре ще трябва да уточни всичко това. „Е, престани де, Марлен, стига си мислил само за работа, скастри се Кузенков. Погледни всичко това от друг ъгъл. Нали Лучников е не само твой обект, но и приятел. Нали този, как го наричате помежду си, ОК, тоест остров ОКЕЙ, е не само «политически анахронизъм», но и необикновено природно явление. Трябва ли и ти да заприличваш на одъртелите «мурджовци», които според тогавашния израз са «горели в работата си», а ползата от тях е била минимална, само кръв и гадости. Ти си съвременен човек. Ти, който си взел името си от двамата най-велики люде на хилядолетието“.
Днес следобед по улиците на Москва с Марлен Михайлович Кузенков се случи любопитен епизод. По принцип заради ранга си Марлен Михайлович би могъл и да не посещава улиците на Москва. Колегите от неговото ниво всъщност не посещаваха улиците на Москва, а само с доста вяло любопитство попоглеждаха по време на скоростните придвижвания от вилните селища към Стария площад как зад прозорците на „персоналките“ се суетят безбройните обекти на техните грижи. Марлен Михайлович обаче смяташе за свой дълг да поддържа жива връзка с населението. Той си имаше собствена кола — черна волга, оборудвана с какви ли не вносни джаджи от секция 100 в ГУМ, и си я караше с удоволствие. Беше малко над петдесет, ходеше на тенис корта на „Динамо“, носеше английски сака от туид и обувки с орнамент от дупчици. Тези негови вкусове не се радваха на пълно одобрение във върховното учреждение, където работеше, и той го знаеше. Вярно, думата „международник“ го оправдаваше — когато си имаш работа с буржоазията, ти трябва димна завеса, — но Марлен Михайлович прекрасно знаеше, че на по-долния етаж не се говори по негов адрес, но на неговия собствен някои хора понякога с лека усмивка го наричат „тенисиста“ и пускат шегички по повод на името Марксизъм-Ленинизъм — този вкусов екстремизъм от края на двайсетте сега буди разбираемо недоверие у апарата, защото намирисва на ляв уклон в корените, а на по-горния етаж също не се говори, но някак различно в сравнение е по-долния, там се мълчи със знак „плюс-минус“, в който многообещаващото кръстче все пак леко надделява над унищожителното тире. Именно това горно мълчание окуражаваше Кузенков да си знае цената, макар че от време на време му се налагаше да показва на другарите с някои външни признаци, че е „наш човек“ — е, с някоя и друга псувня в тесен кръг или пък с демонстриране на страст към риболова, със сдържана почит към генералисимуса, тоест към нашата история, с интерес към „селската литература“, с леко деформиране на звуците „г“ и „в“ в южна посока, е, и то се знае, с посещения… хм, ами… да го усучем за по-ясно, другари… ами, с една дума, във финска баня. Тук следва да отбележим, че Марлен Михайлович ни най-малко не си кривеше душата, той наистина беше свой човек във върховното учреждение, сто процента свой, а може би и над сто. Така във всеки случай предполагаха психолозите от по-горния етаж, но те не можеха да знаят за някои „скришни места в душата“ му, за които и самият той би искал да не знае, от които обаче понякога на повърхността изскачаха, винаги неочаквано, тревожни мехури, обяснявани от него, закоравелия материалист диалектик, с наличието на присъствието на едно малко скришно местенце в анкетните му данни. Това бе много добре известно на Марлен Михайлович, но той мълчеше — ами макар и само защото не го питаха, и само гадаеше: дали то е известно на онези, които трябва да знаят всичко. Така след кратката наша презентация на Марлен Михайлович Кузенков, по необходимост изпълнена с усукване и уговорки, най-сетне пристъпваме към вече споменатия „любопитен епизод“ на улиците на Москва.
След като изигра своята партия тенис с един генерал от щаба на стратегическата авиация, Марлен Михайлович Кузенков излезе на улица „Пушкинская“. Неговата красавица, волгата, беше паркирана точно под знака „Спирането забранено“, но нали всеки що-годе грамотен милиционер, щом погледне номера, начаса разбира, че тази кола е неприкосновена. Въпреки това, още щом приближи до своята красавица — кой знае защо тя му харесваше повече от разните мерцедеси, поршета и дори от кримските русо-балти, — от отсрещния тротоар към него тръгна някакъв милиционер. Кузенков го изчака с усмивка, като вече си представяше как несъобразителният униформен ще остане зяпнал, като види документите му.
— Извинете — каза двайсетинагодишният хлапак със сержантски пагони. — Да ви се намират два-три литра бензин в повече? Трябва само да стигна до участъка.
— Разбира се, разбира се — усмихна се Марлен Михайлович. — Резервоарът е пълен. Обаче сам си го вземете, сержант, защото аз и маркуч нямам.
Този нищожен на пръв поглед контакт с населението на Москва, по-точно, с негов ярък представител в милиционерска униформа, достави на Марлен Михайлович значително удоволствие. Той си представи как биха се изопнали физиономиите на съседите му по етаж, ако разпознаеха в обикновения шофьор, предоставил резервоара си на някакво си сержантче, човек от своето „ниво“. Ех, апаратчици, може би това е нашата най-голяма беда — изгубили сме връзката с улицата. За това е говорил още Владимир Илич.
Сержантът донесе туба и маркуч с помпичка специално за целта. Той се туткаше около волгата, но работата вървеше зле: маркучът ли беше продупчен, сержантът ли не правеше нещо, както трябва, но бензинът изтичаше на капки, а понякога съвсем спираше да излиза на повърхността.
— Нищо, нищо — ободри младия центурион Марлен Михайлович. — Не бързай. Опитай с уста.
Междувременно по тротоара сновяха минувачи и Кузенков, и да не губи време, започна да наблюдава тази тълпа. В полезрението му попадна странна двойка: крачеха две епохи, едната от тях се бе вкопчила в другата. Блед неспретнат старец с увиснало сако с орденски лентички се влачеше подир дългокос дънков младеж. В дясната ръка носеше мрежичка с някакви жалки продукти, а с лявата силно дърпаше назад дънковия ръкав.
— Четирсе години! — крещеше старецът с изкривената си уста. — Четирсе години се сражавам за социализма! За нашите идеали! Няма да позволя! Айде да вървим, тръгвай!
— Стига, чичка — с приглушен глас му говореше дългокосият. — Не прави сцени. Остави ме на мира.
Той явно не искаше да привлича вниманието на минувачите и да освобождава ръкава си със сила. Явно чувстваше, че старецът ще виси на него и ще крещи още по-силно, ако той сега използва младата си мощна сила, и тогава цялата ситуация бързо ще се развие в катастрофа. От друга страна, май разбираше, че на стареца няма да подействат и увещанията и нещата от всяко положение ще тръгнат в катастрофална посока.
С една дума, този типичен млад московчанин беше объркан под напора на един типичен московски старец.
— Няма да те оставя на мира! — крещеше старецът. — Никога не съм оставял врага на мира. Сега ще те научат как се агитира! Хайде с мен в участъка! Тръгвай да идем, където трябва!
Не е много лесно да задържиш вниманието на московската тълпа. Мрачните хора подминаваха, сякаш изобщо не забелязваха нито унизителното положение на младежа, нито ръмжащата атака на стареца. Но виковете на стария воин ставаха все по-интригуващи, някои хора се обръщаха и дори забавяха крачка.
Тогава Кузенков, без да му мисли много и очевидно подчинявайки се на някакъв сигнал от някакво свое скришно местенце, се качи на тротоара и спря странната двойка.
— Какво става тук? — с протоколен тон се обърна той към стареца. — Вие защо пречите на гражданина да се разхожда?
Получи се фраза като от разказ на Зошченко и той леко се усмихна. Старецът се слиса, запъна се насред думата, като видя тежката кола, приклекналия до нея сержант от милицията и най-важното — като зърна прохладната насмешка в очите на солидния другар. Щом долови тези признаци на любимата власт, старецът за миг загуби координация и пусна ръкава на подозрителния тип.
