Сержантът го поглеждаше някак странно, може би и той не разбираше каква птица има пред себе си. Във всеки случай не се впусна да благодари.
Кузенков вече беше седнал зад волана, когато в огледалото за обратно виждане отново видя чичо Коля. Той бързаше към полето на идейната битка, тежкото му сако се беше издуло, ризата — разкопчана, виждаше се тестообразният му корем. Старецът явно бе оставил мрежата си вкъщи, но вместо нея в ръката му имаше някаква червена книжка с размери на партиен билет, която той току вдигаше над главата си като един вид сигнал. На Марлен Михайлович му оставаше да направи няколко движения, за да се отдалечи и да прекрати безсмислената история: трябваше да отпусне съединителя, да включи на първа и левия мигач. Ако беше направил всичко малко по-бързо, отколкото обикновено, щеше да успее, но му се стори, че всяко ускоряване ще прилича на бягство, и затова дори забави движенията си, което позволи на чичо Коля да дотича, да провре муцуната си през прозореца и да подаде книжката.
— Ето го моя документ! Четете! И представете своя! Незабавно!
— Кука — каза изведнъж Марлен Михайлович и със силната си длан избута мокрото лице на стареца извън колата. — Да не си посмял повече да закачаш хората, мръсна куко такава.
С тези думи той потегли. Старецът го засипа с псувни зад гърба му. В страничното огледалце се мярна мрачното лице на сержанта. Колата мощно изнесе Марлен Михайлович към средата на улицата, но точно тогава отпред светна червено. Спрял пред светофара, Кузенков още виждаше в огледалото на петдесетина метра зад себе си и стареца, и сержанта. Чичо Коля размахваше червената книжка, сочеше с ръка отдалечилата се кола и призоваваше за съдействие милицията. Сержантът, с тубата в едната ръка, го хвана с другата за рамото, пораздруса го и му посочи с брадичка колата си — демек, хайде, качвай се. Тогава старецът падна на тротоара. Последното, което видя Кузенков, пяха гърчещите се крака, обути в син анцуг. Светна зеленото.
Когато се прибра, Марлен Михайлович веднага отиде в банята да си измие ръцете. Имаше чувството, че на лявата длан още има лепкава влага, останала от стареца. Помисли малко и започна да се съблича — трябваше да вземе душ. Докато се събличаше, се разглеждаше в огледалото. Леко прошарен, с хубав тен, пълен със сили мъж. „Не е хубаво така да му отпускате края, Марлен, каза си. Не е хубаво, не е. Държахте се не в съответствие с положението си, впрочем какво ти положение, не в съответствие с дълга си, с отговорността пред — няма защо да се плашим от думите, — пред историята. Държахте се — изведнъж го прониза тревожната мисъл, — държахте се като дисидент. Държахте се като дисидент и се чувствахте като дисидент, не, това е абсолютно недопустимо“.
Тогава се постави на мястото на стария глупак вохровец, представи си как изведнъж пред него се руши изграденият от оскъдния ум логически свят; сержантът, черната волга, присвитите очи като символи на мощта и властта, която той е пазил като пес през целия си живот, изведнъж се обръщат срещу него, цяла катастрофа. Не, не, отхвърлянето, отритването на тези старци, а името им е легион, би било трагична грешка на държавата, зачеркване на цял период от историята. Недържавническо, неисторическо поведение.
Той мисли през целия остатък от деня за този „любопитен епизод“ (именно така реши да го озаглави пред жена си, когато дойдеше времето да си пошушукат — „любопитен епизод“). Мислеше за това и зад бюрото, докато четеше кримските вестници. Трябваше да подготви малък обзор на текущите събития на острова за един от членовете на политбюро. Тези обзори бяха любимата работа на Марлен Михайлович, той се отнасяше към тях с голяма отговорност и увлечение, но сега проклетият „любопитен епизод“ му пречеше да се съсредоточи, той мечтаеше вечерта да мине по-скоро, та най-сетне да остане насаме с жена си, за да може да сподели с нея усещанията си.
Лицето на Таня Лунина, появило се на екрана на телевизора, го поразсея, в главата му нахлуха мисли за Андрей Лучников, за целия комплекс от проблеми, свързани с него, но ето че по асоциация Марлен Михайлович стигна до режисьора Виталий Гангут, московски приятел на наблюдаваната личност, и си помисли, че ето Гангут например щеше да се държи нормално в глупашката кавга на улица „Пушкинская“. Той поставяше на свое място Гангут и нещата изглеждаха нормално, естествено. Връщаше себе си на своето място и всичко ставаше неестествено, тоест според определението на Николай Гаврилович — отвратително.
Както винаги преди лягане и както винаги ни в клин, ни в ръкав по телефона се обади големият му син от първия брак Дмитрий. Това двайсет и пет годишно момче беше, както се казва, „лист отбрулен“, солист в полунелегалната джаз-рок група „С2Н5ОН“35. Дмитрий носеше фамилното име на майка си и настояваше винаги да го наричат с концертното му име — Дим Шебеко. Той смяташе политиката за „дрисня“, но, разбира се, беше абсолютен дисидент, ако под тази дума се разбира инакомислие. Марлен Михайлович понякога имаше чувството, че Дим Шебеко се срамува от роднинството си с такава важна клечка, като него, и крие този факт от своите френдове. Впрочем и Марлен Михайлович нямаше много основания да се гордее с такова синче пред другарите си по етаж. Отношенията им цял живот бяха ненормални, осакатени от неутихващата с годините ярост на изоставената съпруга, тоест майката на Дим Шебеко. Вярно, напоследък музикантът някак твърде много загрубя, откъсна се от обожаваното майче, шляеше се из столицата с великолепна презрителна усмивка върху наглата си красива физиономия, а с баща си установи естествени, тоест потребителски, отношения: ту парички ще поиска, ту бутилка хубава „неградска“ водка от специалното снабдяване. Този път се заинтересува кога ще дойде кримският авер Андрей, защото му бил обещал при следващото си идване да му донесе най-новите плочи на Джон Кламер и Кийт Джарет, както и групата „Секс Пистълс“, която според Дим Шебеко била слабо перспективна, но въпреки това трябвало да се познава.
След като поговори със сина си, Марлен Михайлович отново се върна към „любопитния епизод“, понеже се сети, че на мястото на онзи, дългокосия спокойно можеше да бъде и Дим Шебеко. Впрочем Дим Шебеко имаше такава муцуна, че дори бдителният чичо Коля не би посмял да го закачи. „Такива трябва да се премазват, дяд — би казал Дим Шебеко. — На твое място аз бих премазал тая дърта жаба“.
В края на краищата Марлен Михайлович се отдръпна от пишещата машина и тъпо зачака да свърши проклетата „Бяла маргаритка“. Телевизионните страсти се укротиха чак след единайсет. Той слушаше как Вера Павловна изпраща децата в спалнята, и чакаше желания миг на срещата с жена си. Наближаваше сребърният им юбилей, но чувствата помежду им ни най-малко не бяха изстинали. Напротив, едва ли не всяка вечер въпреки умората Марлен Михайлович сладостно предвкусваше срещата с мекото нежно тяло на вечно благоухаещата Вера Павловна.
— Какво, миличко, Дим Шебеко ли се обади? — попита жена му, вече укротила дишането си след срещата.
Главата на Марлен Михайлович лежеше върху вярното й рамо. Ето един свят, и мил, и мирен, разбираем във всеки квадратен сантиметър кожа — света на неговата съпруга, приятни хълмове и долини. Ех, как би си живял в него, как никога не би излизал навън, в смутните пространства на външната политика.
— Знаеш ли, котенце, днес в града с мен се случи един любопитен епизод — едва чуто прошепна той и тя, схванала, че става дума за важни неща, не повтори въпроса си за телефонното обаждане, а се приготви да слуша.
— Ами виж сега, Марлен — каза тя, когато разказът, поточно, твърде обстойният разбор на усещанията на Кузенков, вкопчващи се във външната дребнавост на събитията, свърши. — Виж какво мисля аз, Марлен. А: — тя подгъна малкия пръст на лявата си ръка и на него както винаги му се стори, че това не е малкото пръстче на лявата й ръка, а именно едно твърде сериозно А, което ще бъде последвано от Б, В, Г…, все близки, конкретни и умни. — А: не е трябвало да се набъркваш в тази кавга, тоест не е трябвало да й обръщаш внимание. Б: щом си й обърнал внимание, трябвало е да се намесиш и ти си постъпил правилно, като си се намесил; В: след като вече си се намесил, ти, сладкият ми, си се държал идеално, като човек с висок нравствен потенциал и остава само въпросът, дали си приключил правилно този любопитен епизод, тоест трябвало ли е да наричаш стареца „мръсна кука“. И накрая, Г: тъмният страх, който си изпитал под погледа на чичо Коля, ето кое ми се вижда съществено, защото ние с тебе, Марлуша, знаем колко прозрачен е този страх и къде се крият корените му. Ако щеш, на мен цялата тази история ми изглежда като твой бурен подсъзнателен протест срещу живеещия у теб и у мен, пък и у цялото наше поколение страх. Е, а щом е така, тогава всичко е обяснимо и ес-тест-ве-но, разбираш ли ме? Колкото до възможния донос от страна на припадничавия старец, това е…
Вера Павловна отхвърли петата точка от своите размисли с цялата китка на ръката си, леко и небрежно,
