сякаш заради такава глупост не искаше дори да си подгъва пръстчетата. „Каква дълбочина, какъв финес, мислеше си Марлен Михайлович, галейки с благодарност рамото на жена си, как ме разбира тя. Каква стройна логика, какъв нравствен потенциал!“
Вера Павловна преподаваше в университета, беше заместник-секретар на факултетското бюро, член на управата на Дружеството за културни връзки между СССР и Източното Средиземноморие и наистина не можеха да й се отрекат качествата, изброени току-що от мъжа й.
Облекчено и кротко те се прегърнаха и заспаха като едно пяло, представлявайки едно не толкова често под луната зрелище на съпружеско съгласие. Рано сутринта ги събуди телефонно обаждане от Париж. Беше Андрей Лучников.
— Изтекла ми е визата, Марлен. Можеш ли да звъннеш в посолството? Трябва да бъда в Москва.
ГЛАВА ПЕТА
Проклетите чужденци
„Каменен век, помисли си Лучников, за разговор със столицата на космическа Русия трябва да даваш поръчка предварително. Така ние се обаждахме в Европа през петдесетте години. А да се обадиш от Москва, да речем, в Рязанска област, е още по-трудно, отколкото да се свържеш с Париж. Така ние изобщо никога не сме се обаждали…“
Лучников отиде до прозореца. Зад хотелските прозорци на булевард „Распай“ цареше тишина, нещо твърде рядко тук. На тротоарите между дърветата една до друга стояха коли, човек не можеше да се промъкне между тях. По останалата асфалтирана пътечка пристъпваше печален мароканец с метла. Небето розовееше. След един час всичко щеше да се раздвижи. Лучников затвори противошумните кепенци, скочи в леглото и веднага заспа. Събуди се след три часа, точно в седем. Предстоеше му напрегнат ден, но имаше резерв от три часа, когато нямаше да е нужно да бърза. Пристигаш в Париж и за никъде не бързаш. Това е наслада.
Ленива йога. Душ. Бръснене. Ще отида да закуся на „Монпарнас“, в „Дом“, където всичко си е както преди, посетителите са същите както винаги: старец с „Фигаро“, старец с „Таймс“, старец с „Месаджеро“, и тримата пушат пури, самотна много възрастна дама, чистичка като порцелан, после кой още? — а, да, блондин с брюнетка или брюнет с блондинка, или блондин с блондин, брюнет с брюнет — при тези цветовите комбинации са по-редки, отколкото у разнополовите двойки; безспорно там се е разположило и младо американско семейство, при което майката седи на стола странишком, защото бебето е прикрепено за гърба й. Всичките тези лица и групи лица са се разположили на голямата веранда на „Дом“ с пълно уважение към човешката личност и заеманото от нея пространство, следователно запазвайки най-първата максима на европейския Ренесанс.
Двамата внушителни, неостаряващи и неподмладяващи се „домски“ сервитьори с дългите бели престилки разнасят кафе, сметана и кроасани. Близо до верандата продавачът на фрюи дьо мер36 разполага на сергията своите стриди. Понякога, тоест почти ежедневно, на верандата се появява някой новопристигнал от някой близък хотел, някой млад джентълмен на средна възраст, който се прави, че за никъде не бърза. В ръцете му винаги има вестници. Ето в това се състои прелестта на парижките закуски — всичко в Париж е както обикновено.
От павилиончето на ъгъла на „Монпарнас“ и „Распай“ Лучников купи „Хералд Трибюн“ и двуезичното издание на своя „Куриер“. След първата глътка кафе за миг си представи, че насреща му на масата седи Татяна Лунина. Усмихна се на въображението си и по този начин отдал дължимото на своя така наречен личен живот, се зае с вестниците. Първо „Куриер“. Прогнозата за времето долу на първа страница, Симфи +25 °С, Париж и Лондон +29 °С, Ню Йорк + 33 °С, Москва +9 °С… Отново Москва е полюс на студа сред всички столици. Каква свинщина, дори климатът се влошава все повече и повече. Няколко години наред антициклоните заобикалят отдалеч Русия, където и без това всичко е дефицитно — и радости, и продукти, — и настойчиво висят над оялата се Европа, осигурявайки й допълнителен комфорт. Главната шапка на „Куриер“ е пускането на съветски космически кораб в орбита, един от двамата космонавти е поляк, както казват те, „гражданин на Полската народна република“. Едри скулести лица с шлемофони, устите им разтеглени от дежурни усмивки. На същата страница долу между другото са поредното изявление на академик Сахаров и малък негов портрет. Мигар не е справедливо, господа? В съветския кораб за пръв път се вози поляк, а господин Сахаров при всичкото ни уважение към него прави далеч не първия си стейтмънт37. В „Хералд“ всичко е наопаки: голям портрет на Сахаров и изявлението му — горе, съобщението за пускането — на дъното, ликовете на космонавтите са колкото две изтъркани копейки. Така или иначе, деморализираната и разложила се Русия отново дава заглавията на световните вестници. Но кои са истинските герои на съвременна Русия, кои са по-храбри — космонавтите или дисидентите? Детински въпрос, но дава повод за сериозни размисли.
На слънчевата страна на „Монпарнас“ Лучников забеляза слабата фигура на полковник Чернок. Смешно, но и той беше облечен в почти същия масленозелен костюм като на Лучников. Почти същата небесносиня риза. Смешно, но и той спря на ъгъла и купи „Куриер“ и „Хералд“. Вярно, придърпа с пръст и юлския брой на „Плейбой“. Влезе в „Ротондата“ и поръча закуска, но не забрави и чашката „Мартел“. Изглежда, и той бе забелязал приятеля си отсреща, както бе седнал като във витрина на терасата на „Дом“. Беше го забелязал, но и той като Лучников не го показа. Имаха определена среща след час на две крачки от тук, в „Селект“, но Чернок разполагаше с този час и можеше мъничко да похитрува със себе си — разположил се на слънчице, да прелиства вестници, да посръбва кафе, сякаш и на него като на Лучников му предстои цял ден безделие.
И тъй, да продължим. Политическите новини от Крим. Фракцията на яки националистите във Временната държавна дума отново яростно е атакувала вревакуантите и е поискала незабавно отделяне на Острова като самостоятелна държава с всички съответни институции. Решителен отпор от страна на СВРП, комунистите, с-д38, к-д, „трудовиците“, „приятелите на исляма“. Всички имат своите съображения, но парадоксът е там, че цялата тая гиньолна39 компания с шантавите им и жалки идейки сега ни е по-близка от симпатичните момчета от „я-н“. Уви, напористите, пълни с живот представители на новата островна нация, за чието зараждане те крещят от всеки ъгъл, сега са по-опасни от всички монархисти и староруски либерали, привърженици на Идеята за обща съдба. Да не говорим пък за „коммисите“40 в целия им спектър, за тях няма смисъл и да говорим. „Московските коммиси“ повтарят каквото каже Москва, „пекинските“ — каквото каже Пекин, еврокоммисите седят в университетските кабинети, докато техните ученици — герилиерите41 — вилнеят по принципа още на 1905 година: „Хляба ще изядем, а хлебарниците ще изгорим!“ Тази идея е неизлечима, грохнала, разложителна. Може би нейното главно и единствено постижение ще бъде онзи здрав кълн, който се ражда сега в самата Москва и от който именно е привлечена ИОС. Андрей Арсениевич Лучников доста често, докато пиеше сутрешното си кафе, усещаше себе си като здрав, умен, активен и непредубеден аналитик не само на нацията, но и изобщо на човешкия род.
Последната глътка кафе. Ръката вече посяга към джоба за вчерашните месажи42. По осевата линия на „Монпарнас“ към булевард „Сен Мишел“ лети, яростно надул клаксони, наряд от полицейски коли. 9 часа и 40 минути. Започва новият безумен ден на главния редактор на един от най-противоречивите вестници на нашето време — симферополския „Руски куриер“.
Общо взето, записките потвърждаваха определените предварително апойнтмънти43, макар че едно от посланията беше съвсем неочаквано. Вчера по обед в хотела се бе обадил мистър Джей Пи Халоуей от компанията „Парамаунт“ и бе помолил мосю Лютшников да се свърже с него на еди-кой си телефон. По-късно, тоест следобеда, мистър Халоуей, тоест това старо говедо приятелят му от младини Октопода, лично се бе отбил в хотела, тоест вече здраво фиркан, и бе оставил бележка: „Андрей Лучников, по-добре да свалите оръжието. Капитулацията е утре в един следобед, брасри44 «Лип», «Сен Жермен дьо Пре». Октопода“. Няма как, ще трябва да обядвам с американските кинаджии, нали не мога да изхвърля стария Октопод на бунището, колко години не сме се виждали — три, пет? И тъй, нека разпределим времето. След петнайсет минути — срещата с Чернок. В единайсет часа — ЮНЕСКО, Петя Сабашников. Към един тръгваме заедно за „Сен Жермен дьо Пре“. Следобед трябва да се обадя в съветското посолство и да питам за удължаването на „визата за многократно влизане“. В пет вечерта — със Сабашников при фон Вите. В шест и трийсет — интервю в студиото на Ей Би
