— С него играхме сутринта тенис срещу уругваеца и ирландеца — поясни Сабашников — и се издънихме само заради него.
Излязоха. Всичко трепкаше под слънцето.
— Какъв можеше да бъде животът на земята, ако ги нямаше долните ни дребни страсти — въздъхна Сабашников. — Как сме се оплели още от деня на първото грехопадение.
— Ето това е то духът на ЮНЕСКО — позасмя се Лучников.
— Абе ти се смееш, Андрей, обаче аз смятам да стана монах — избъбри Сабашников.
— Извинявай, ама тук в главата ми се натрапва още едно нещо — каза Лучников.
— Не е нужно да продължаваш — въздъхна кримският дипломат. — Знам кое е то.
С „крушата“ на Лучников тръгнаха към „Сен Жермен дьо Пре“.
Докато пътуваха, Лучников все пак успя въпреки непрестанните кодоши на Петяша да разбере, че той е свършил напоследък много важна работа, като е изяснил позициите на Съюза и на Щатите по отношение на Крим. Е, при Совдепа яснотата си е предишната — пълна мъгла, а колкото до янките, при тях определено тържествува теорията за геополитическата стабилност на онова типче, нали го знаеш, Андрюша, Зоненфелд, тоест, Андрюша, пука им на жилетката за нас. Оказа се също, че въпреки безкрайните си „етюди“ Сабашников не е забравил и друга една задача: генерал Вите ги очаква точно в пет.
Старецът е роднина, впрочем не пряк, а доста далечен, на премиера Вите. Евакуирал се е от материка с чин щабскапитан. Останал е в строя и много бързо е получил генералска звезда. Към 1927 година е бил един от най-младите и най-блестящи генерали на Острова, Барона го е обожавал: защото е известно, че въпреки ежедневния православен борш Барона е запазил за цял живот носталгията си по ревелските кренвирши. Не подлежи на съмнение, че още година-две и младият Вите е щял да стане командващ ВСЮР48, но точно тогава дяволът му е влязъл под кожата, същият дявол, дето ни е гепил и всички нас, Андрюша — любовта към ЕДИННАТА-НЕДЕЛИМА-БЕДНА И ОБИЛНА — МОГЪЩА И БЕЗСИЛНА, тоест, ще прощаваш, ама любовта към ЕНБОМБ, или, както се казваше навремето, към майчица Рус, което в една остзейска глава е още по-странно, отколкото в нашите скито-славянски. С една дума, генералът се присъединил към забранения на Острова Съюз на младорусите, участвал в известното въстание на Евнаторийските гвардейци и едва успял да избяга от контраразузнаването в Париж. А когато през 1935-а нашите, Андрюша, родители установили цъфтящата днес демокрация и пенсионирани Барона, фон Вите, кой знае защо, не пожелал да се върне от изгнанието си и ето че смирено си живее в град Парижск и до ден днешен. Струва ми се, че с него е станало онова, към което пристъпвам аз сега, Андрей, към духовното възраждане, към отърсването на праха от уморените нозе на грешника, към смирението на чуващия… — гласът на Сабашников, достигнал до звънтящи висоти, сякаш секна, сякаш заглъхна в артистично кратко, много силно и невероятно по фалша си ридание. Той извърна светлата си оплешивяваща глава към отворения прозорец на „крушата“ и остана така, давайки възможност на Лучников да си представи сълзите на тиха радост и дълбокия душевен потрес върху извърнатото му лице.
— Страхотно го направи, Петяша — похвали го Лучников. — Талантът ти укрепва.
— Все се подиграваш — с тънък глас каза Сабашников и раменете му се затресоха: не можеш го разбра — дали плаче, или се киска.
— Колкото до фон Вите, мисля, че не се е върнал на Острова, защото не е виждал в нашите бащи съюзници. Сега ме интересува само едно — дали наистина се е срещал със Сталин и какво е мислела оная хлебарка за присъединяването.
— Обаче трябва да те предупредя, че дядката почти напълно е изкукал — каза Сабашников.
Лучников успя без проблеми да се гмурне в подземния паркинг на „Сен Жермен дьо Пре“ а и още на трето ниво — какво чудо! — се намери местенце за „крушата“. Виж, на мерцедеса, който ги следваше от „Плас дьо фонтеноа“, не му провървя толкова. Точно под носа му от паркинга като дяволче изскочи чернокож служител и окачи веригата с табелка complet49. Шофьорът на мерцедеса здравата се нервира, замалко дори щеше да зареже колата, дори вече кракът му почти беше стъпил на земята, когато видя слизащите от сенжерменските недра двама симферополски джентълмени, и кракът му увисна във въздуха. Впрочем джентълмените не се отдалечиха много, повървяха само от изхода на паркинга до брасри „Лип“, така че кракът скоро можа спокойно да се върне в мерцедеса и там да си отпочине. Успокоеният шофьор видя как двамата влязоха в ресторанта и как на вратата се хвърли да ги прегръща страхотно дебел, широк и висок американец.
В моменти на приятелски срещи Джак Халоуей наистина напомняше октопод — количеството на разпрострените му крайници сякаш се удвояваше. Прегръдките се разтваряха и затваряха, той награбваше, притегляше и засмукваше жертвите си. Всички приятели изглеждаха миниатюрни в лапите на бившия дискохвъргач. Дори широкоплещестият Лучников имаше усещането, че е балеринка, когато Октопода затваряше на гърба му стоманеното си менгеме. На някаква олимпиада преди години — преди колко точно, историята мълчи — Халоуей завоювал златен ли, сребърен ли, бронзов ли медал по хвърляне на диск или почти го завоювал, бил близо до медала, просто на косъм от него, във всеки случай бил в олимпийския отбор на САЩ или кандидат за олимпийския отбор или поне бил номиниран за член на отбора, във всеки случай несъмнено бил дискохвъргач. Питайте кого да е от вечно излежаващите се по плажовете на Санта Моника, Зума Вийч, Биг Сур, Кармел и той ще ви отговори: ама, разбира се, Джак беше дискохвъргач, получи навремето златен медал, той и сега въпреки шкембето си може да хвърли диска на страхотно разстояние, по-далеч от всеки университетски глупчо. Впрочем какво има да спорим за медала, след като днес името на Халоуей се свързва с друго едно злато, по-тежко от олимпийското, със шатото на Холивуд. През последните години в студията на „Парамаунт“ той произведе три блокбастъра наред. Започна, може да се каже, от нулата, с някакви дребни и леко подозрителни пари, с някакви никому неизвестни манхатънски умници — Франсис Букневски и Лейб Стоукс — в качеството на сценарист и режисьор, обаче събра Млечен път от звезди и дори несравнимата Лучия Кларк се съгласи да играе заради приятелството си с всеобщия любимец, главозамайващ международен приятел, гръмокипящ романтик, гастроном, полиглот, еротичен партизанин Джак Халоуей Октопода. И между другото тази дивна хубавица от кримските брегове не сбърка: още първият филм — „Намек“, една от странна по-странна творба, донесе колосален „грос“, огромни проценти на всички участници и нова слава на несравнимата Лучия. Следващите два филма — „Проказа“ и „Евридика, трейд марк“ — нов успех, нови пари, цели камари слава…
— Андрей и Пит! — приветства прочутият продуцент новодошлите на вратата на „Лип“. — Само да знаехте какво щастие е да видиш грешните ви муцуни сред слънчевите отблясъци, сред трепкащите сенки на „Сен Жермен дьо Пре“! Без майтап, усетих смрадния ви дъх от няколко хиляди метра разстояние през всички аромати на Париж. Дасеебавглаватапроста, иска ми се във ваша чест да посвиря на рояла и аз ще посвиря днес на рояла във ваша чест, факмайселфвгъза.
По характера на тази приветствена тирада можеше вече да се съди за градусите на Джак — високи бяха, но с тенденция да се вдигнат още повече.
На втория етаж на ресторанта около голяма маса беше насядала цялата банда: в центъра, естествено, несравнимата Лучия, вдясно от нея Лейб Стоукс, тоест настоящият й секспартньор, отляво Франсис Букневски, тоест вчерашният й партньор; по-надалеч в орбитата — красавецът Крие Хансен, нейният партньор по екранна любов, а до него — съпругът му, плешивият Макс Рутен с дебелите устни, после — камераменът Володя Гусаков, нов съветски емигрант с жена си, почтената матрона Мира Лунц, художничка, а също и „неизвестна девойка“, задължителният персонаж на всички трапезни изпълнения на Октопода.
— Привет, момчета! — извика Лучия Кларк на руски.
Всъщност нямаше нищо чудно, че световната суперстар прибягваше понякога до ВМПС (така наричаха в компанията на Лучников „Великия и Могъщ, Правдивия и Свободен“ език), защото той беше и неин роден език, тъй като някога тя се бе казвала Галя Буркина и се бе родила в семейство на вревакуанти от Ялта, макар и да бе получила като наследство от временния пристан на родителите си, тоест от остров Крим, високи татарски скули и малко странно татарско очертание на сините новгородски очи. Какво да се прави, в горещи дни градинарят Карим често бе поглеждал майка й през пъстрата тъкан на гроздето, а мислите на градинарите, както е известно, се предават на скучаещите дами от разстояние.
Нюйоркските интелектуалци по навика на старото съперничество посрещнаха кримските интелектуалци с пресилено пренебрежение и усмивчици, те пък на свой ред, с правото на историческото превъзходство както винаги в отношенията си с нюйоркчани, бяха простодушни и сърдечни, вероятно в същата степен, в която
