Си. После прием в Пен клуба в чест на дисидента X. Допустимо закъснение — половин час. Работите се връзват. Вечерта, надявам се, ще бъда свободен. Ще я прекарам в самота. Нима това е възможно? Ще отида на кино да гледам Бертолучи. Или в онази джазова кръчмичка в Картие Латен. Преди лягане ще почета Платон. Няма да сръбна нито капка. Впрочем няма да ходя нито на кино, нито в кръчмичката, а направо ще си легна с Платон… онова място за тиранията и свободата, ще го препрочета…
Андрей Лучников сложи на масата парите, взе си вестниците и излезе от кафенето. Същото направи на отсрещната страна на улицата полковник Чернок, командващият Северния укрепителен район на остров Крим. Двамата поеха към „Селект“, отразявайки се почти огледално един друг.
Те наистина си приличаха, тези връстници от един и същ затворен елит на „вревакуанти“ единият — с по-едър кокал, другият — по-строен, единият — военен летец, другият — драскач и политик.
— Ти ми пречеше да си чета вестниците в твоята „Ротонда“ — каза Лучников.
— А ти в твоя „Дом“ не ме оставяше да си пия кафето — каза Чернок.
— „Дом“ е по-хубав — каза Лучников.
— А пък на мен костюмът ми е по-хубав — каза Чернок.
— Уби ме — каза Лучников.
— Търсеше си го — каза Чернок.
Зад този диалог, естествено, стоеше Трета симферополска мъжка гимназия „Император Александър Втори Освободител“.
Донесоха им бира.
— Чете ли последните новини от Симфи? — попита Лучников.
— Яките?
— Да. Според последния пол45 популярността им се е вдигнала с три пункта. Сега е още по-висока. Идеята за нова нация е заразителна като откриването на Новия свят. Моят Антошка за един ден на Острова е станал яки националист. През зимата са изборите за Думата. Ако не започнем отсега предизборната борба, никога няма да видим Русия.
— Съгласен — полковникът беше немногословен.
Те започнаха да обсъждат план за бързо създаване на масова партия. Поддръжниците на Общата съдба на Острова са много, сред всички слоеве от населението. За исторически близкото ново съединяване с великата родина призовават десетки вестници начело с могъщия „Куриер“. Няма съмнение, че когато се роди СОС — такава абревиатура е предложена, Съюз за обща съдба, звучи магнитно, да, да, в тази дума вече има залог за успех, — и тъй, когато се роди СОС, редиците на другите партии ще оредеят. Колкото може по-скоро трябва да се обяви новата партия и това да се прави с открито забрало. Абе каква ти секретност! Щом дори моллите са за автономия в границите на СССР, секретността е глупост. На военните щяло да им се разреши да се присъединяват към СОС? Извинявай, но в този случай не можем да смятаме СОС за политическа партия. Какво пък, може и да не го смятаме за политическа партия, но той трябва да участва в изборите. Извинявай, няма ли в това известна демагогия? Е, в това има демагогия именно в съветски дух или в стила на нашите мастодонти — ние сме за разведряване, но при нарастване на идейната борба; ние не сме държава, но сме самостоятелни; не сме партия, но участваме в изборите… Не, демагогията не е приемлива за нас. Нашата хитрост е липсата на хитруване. Ние… Кои все пак сме ние?
Приятелю, това е безсмислен въпрос. Сега става дума за спасяване, и то не за спасяване на Крим, както разбираш… За да участваме в кръвообращението на Русия, трябва да станем част от нея. Ами добре, дай сега да говорим по практиката.
Още известно време те говориха по „практиката“, а после млъкнаха, защото зад стъклото на терасата бяха спрели две момичета.
Две монпарнаски хипарки със снобски избелели туники, несресани, с дивашки грим по лицата. Всъщност дори хубавички, ако ги измиеш. Чернок и Лучников се спогледаха и се позасмяха. Момичетата се долепиха до стъклото, извити във въпросителни пози — е, какво, ще се разберем ли? Лучников посочи часовника си — сиреч нямаме време, ужасно съжаляваме, мадмоазел, но не принадлежим на себе си, такъв е животът. Тогава момичетата се засмяха, изпратиха им въздушни целувки и енергично закрачиха нанякъде. Едната носеше калъф за цигулка под мишница.
— Вчера се запознах с прелестна жена — меко заговори Чернок. Кой знае защо, той култивираше рядко мек старомоден стил в отношението си към жените, което впрочем не му пречеше да се отдава на твърде разгулен живот. — Беше възхитена, че съм руснак — Ом совиетик! — и беше ужасно разочарована, когато научи, че съм от Крим. „Значи вие, мосю, не сте руснак, а кримиен?“ Наложи се дълго да я убеждавам, че не съм от сметана46. Много хора вече са забравили, че Крим е част от Русия…
— Как са твоите „Миражи“? — попита Лучников.
Полковникът беше в Париж вече от цял месец, преговаряше за доставки на определен модел на прочутия изтребител бомбардировач за кримските форсиз.
— Тия дни ще подпишем договора. Ще ни продадат петдесетина — Чернок се разсмя. — Пълна идиотщина! За какво са ни на нас „Миражи“? Първо, нашите „Сикори“ с нищо не им отстъпват, а е и време да си възвърнем познанията за „Миговете“… — изведнъж той се взря в очите на Лучников. — Понякога ми е интересно дали им трябват летци… като мен.
Лучников раздразнено отмести поглед.
— Прекрасно знаеш, Саша, какъв мрак и мъгла е там — заговори той след минута. — Понякога имам чувството, че ТЕ ТАМ сами не знаят какво искат. За НАС е важно да знаем какво искаме НИЕ. Аз искам да бъда руснак, дори съм готов за възможността да ни депортират в Сибир…
— Разбира се — каза Чернок. — Няма връщане назад.
Лучников си погледна часовника. Време беше да поема към „Плас дьо Фонтеноа“.
— Остани още три минути, Андрей — изведнъж каза Чернок с някак нов тон. — Имам още един въпрос към теб.
Булевард „Монпарнас“ леко се люшна пред очите на Лучников, замъждука, изпъстри се с дълги като дъждовни струи разноцветни ивици: имаше нещо особено в гласа на Чернок, нещо, което засягаше лично Лучников, а подобен прицел на събитията лично към него, извън Движението, напоследък започна леко да възпира Лучников в неговите улеи, в които съвсем доскоро се бе плъзгал толкова гладко.
— Слушай, Андрей, една твоя дума — и ще сменя темата… та значи не ти ли се струва… — меко, сякаш с болен или с жена, заговори полковникът и изведнъж завърши, сякаш се хвърли от високо с главата надолу, — че се нуждаеш от охрана?
„Това било значи, помисли си Лучников. Става дума за покушението. По-точно, за заплахата от покушение. По-точно, за намеците за заплаха от покушение. Странно е, че съвсем бях забравил за това. Сигурно Танка е измела тази гадост от главата ми. Колко е срамно — да бъдеш обречен, да будиш у хората предпазлива жалост. Впрочем нали Чернок е войник, бил се е край Синоп, а всеки войник винаги е обречен…“
— Разбираш ли — продължи след кратка пауза Чернок, — аз имам на разположение специална група… Те ще те наглеждат деликатно и ти ще бъдеш в пълна безопасност. Откъде-накъде ще даваме на „Вълчата сотня“ правото да стрелят по най-свестните хора от Острова? Е, говори де, защо мълчиш! Не ме поставяй в идиотско положение!
Лучников сви юмрук и леко потропа с него по челюстта на Чернок.
— Край на тази тема, Саша.
— Край — веднага отвърна полковникът и стана.
С това срещата им приключи. След десет минути Лучников вече си проправяше път с наетото рено пет през автомобилните прегради на Париж. Когато пресичаше „Сен-Жермен“, на „Курфюр Дьо Бак“ колите пълзяха едва-едва и там той успя дори да помечтае, по-точно, да потъне в спомените си. Май беше преди три години, когато долетя в Париж, за да се види с Таня, и нае стая в ето този хотел — „Пон Роял“. Тогава тя беше в Париж с отбора си за някакъв комунистически спортен празник — Денят на „Юманите“ ли беше, или пък Кросът на „Юманите“, — затова имаха само два часа за уединение. Ето тук, на третия етаж, Таня го обсипваше с московски нежности. „Сладкият ми, говореше тя, долетя от толкова далеч заради едно бодване, миличко мое“. А той беше готов заради това „бодване“ пет пъти да обиколи Земното кълбо. Блажените мисли, нощните спомени отново напълно ометоха от главата му „покушението“. И по-рано бе
