Впрочем енергията на Бен-Иван стигаше и за петимата. Той се чувстваше в свои води, бягството беше неговата стихия. Бягството е моят творчески акт, беше казвал винаги. Винаги съм благодарен на онези, които ме арестуват, защото предчувствам новото бягство. Ще бъда много разочарован, когато Русия отвори границите си.
Заедно с милата си приятелка, вечно потропващата някакъв танц Заира, Бен-Иван беше приготвил всичко на катера, а после, без изобщо да му пука, бе отишъл на „повърхността“, както се бе изразил, тоест в най-близкия супермаркет, бе донесъл от там одеяла, наметала, огромна торба с храна и напитки и дори Си Би радио. През смях разказваше за „нашите момчета“, тоест за съветските войници, в супермаркета, един от безбройните филиали на „Елисеев-Хюз“ — с какъв възторг ги посрещат там, как лапат бисквити „Афтърейт“ и печени бадеми и как се „разкапват“ от възторг.
— Ще изчакаме ли нощта, Бен-Иван? — попита го Антон.
— В никакъв случай! — възкликна „артистът на бягството“. — През нощта тук навсякъде ще шарят прожектори. Всеки миг ще изстрелват ракети. Ако ни открият през нощта, край с нас.
— Ами ако ни открият сега? — доста весело се поинтересува Заира.
— Сега е друго, кара къзъм, сега слънцето слиза към хоризонта, завършва един горещ ден от историята, здрачът е часът на пролуките, на разпарящите се шевове, часът, когато се виждат отворите към езотеричния свят, когато за някакъв миг се губи спокойствието и кристалните сводове леко се полюшват. Разбирате ли?
До началника на сигналната вахта на авионосеца „Киев“ капитан-лейтенант Плужников приближи един от операторите, старши матрос Гуляй.
— Другарю капитан-лейтенант — каза той и изведнъж някак се притесни, запъна се, сякаш съжали, че бе приближил.
— Кажи де, Гуляй — намръщи се капитан-лейтенант Плужников, който броеше минутите до края на вахтата и мечтаеше за уволнението на брега. — Наред ли е всичко, Гуляй? — офицерът вече усещаше от страна на матроса някаква „самодейност“, така наречената инициатива, усещаше също, че матросът вече съжалява за „самодейността“ си, но не смее да се откаже. — Досра ли ти се? — попита той Гуляй.
— Ами, разбирате ли, другарю капитан-лейтенант — с нескрита досада каза старши матросът, — на прибора виждам обект.
„Ах, ти, говедо такова, Гуляй, мислеше си Плужников, загледан в светещата буболечка в ъгъла на екрана. За чий дотърча тук при мене? Какво ти пука, за тая буболечка, животно недно? Може там да се люшка някое салче или някакви момчета от нашата армада да се чупят в Турция. За чий, а… Сега ще трябва да докладвам на командира, че тоя Гуляй може и да ме изпее…“
Той внимателно се вгледа в лицето на старши матроса. Чудесна муцуна има момчето — добре очертано, чисто, не, такъв няма да те изпее. Впрочем точно такъв може и да те изпее. Тогава се върна при своя пулт, свърза се с командването, докладва, както му е редът: обект, движещ се от брега към неутрални води, в сектор хуй минус и три хуя на квадрат…
Началник-вахтата на кораба капитан първи ранг Зубов страшно се ядоса на капитан-лейтенанта. Кой го дърпаше за езика? Чудо голямо, някакви менгияни бягат с някаква гемийка. Класовото съзнание не се пробужда за един ден у всички. Като бягат, да бягат, повече място ще остане. Няма да докладвам на никого, а на Плужников ще кажа, че ще го представя за награда. До Зубов стоеше неговият помощник, капитан втори ранг Гранкин, и се правеше, че нищо не е чул, само едва забележима усмивка се плъзна по лицето му, извърнато към подскачащите над силуета на Севастопол рекламни светлини.
„Тоя педераст ме подлага на психологически тест, помисли си за Гранкин Зубов. Я аз на тебе да ти начукам един психологически, Гранкин-Хуякин“.
— Докладвайте на командира — нареди Зубов, като си мислеше, че Гранкин сега ще започне да се прави на недочул и така ще се издаде, онзи обаче начаса включи селектора и докладва на командира всичко, което трябваше и, естествено, изви поглед към Зубов — демек той, Гранкин, е чактисал всички шибани подробности.
Командирът на авионосеца контраадмирал Блинцов през това време се намираше в собствената си спалня — бе се оттеглил там за личен разговор със съпругата си, която в този момент, както обикновено, се намираше на вилата им в Переделкино. Трябваше да уточни с нея списъка на покупките във все още капиталистическия Севастопол и най-важното, да научи чрез известни само на тях двамата намеци какво става с по-малкия им син Слава, прибрал ли се е снощи или се е „чупил“ при своите „хипари“ на „Цветной булевард“.
И, не щеш ли, този неприятен офицер Гранкин проявява „самодейност“, навира се със съобщението си за някаква идиотска „буболечка“ в морето. Вярно, службата се крепи на такива като Гранкин, но тези престараващи се твари не могат да събудят симпатии. Виж, Зубов се държи, като че пикае на всичко, но е свястно копеле, добре поема напитките и е талантлив специалист…
Така или иначе, петнайсет минути след сигнала на старши матроса Гуляй от борда на авионосеца „Киев“ по посока на „буболечката“, пълзяща в безкрайното море, излетя боен вертолет, пилотиран от старши лейтенантите от флота на СССР Комаров и Макаров.
— Гледай, Толя — каза Комаров. — Сякаш Гърция виждам отляво, сякаш цялата митология…
Пустият нос Херсонес проплава отляво, след което те рязко се насочиха към морето.
Катерът се движеше добре, от време на време дъното му подскачаше върху неголемите вълни, които идваха сега от юг. Слънцето залязваше отвъд Севастополските хълмове, небето и морето зад бегълците горяха с дивен пламък и от този дивен пламък се пръкна и увисна над катера зловещо водно конче. Нима това е краят, помисли си Антон, стискайки раменете на Памела, нима в един и същи ден ще дойде краят на всички ни, краят на Лучникови? Жена му трепереше и плачеше. Заира се развика, вдигнала длани към вертолета:
— Момчета, не ни закачайте! За Бога, съжалете ни!
— Внимание, лягам на кръст — делово каза Бен-Иван, изпълзя към кърмата, легна по гръб и разпростря ръце, образува фигура на кръст и устреми към кабината на вертолета мощен „отклоняващ“ поглед. От напрежение кракът и главата му подскачаха.
Невъзмутимо оставаше само бебето Арсений. Двамата могъщи съветски мъже ги гледаха отгоре.
— Виждаш ли, Толя, какви момчета — каза старши лейтенант Комаров. — Супер момчета.
Старши лейтенант Макаров мълчаливо кимна.
— А момичетата са още по-супер — каза Комаров. — Че и новороденото.
Макаров пак кимна.
— Гледай, Толя, те се кръстят — каза Комаров. — Никакво оръжие нямат там, Толя. Кръстят се, Толка, от нас с тебе с кръста се отбраняват. Давай, Толка, мятай ракетата!
— Ей нататък ще я метна — каза Макаров и посочи нейде към мътния югоизточен здрач.
— То се знае — каза Комаров. — Няма по хората да я метнеш, я.
Извъртя машината в съответната посока. Макаров дръпна ръчката по съответния начин.
— Ало, деветдесет и трети — с ленив нагъл тон предаде Комаров на „Киев“, — задачата е изпълнена.
— Разбрано — отговори му старши матрос Гуляй, макар отлично да виждаше на своя прибор, че задачата не е изпълнена.
Над Херсонес се бе спуснала нощта, когато от храм „Свети Владимир“ изнесоха лекия ковчег с тялото на Кристина Парсли. Четирима следваха ковчега: отец Леонид, Пьотър Сабашников, Мустафа Ахмед-Гирей и Андрей Лучников.
Небето беше пълно със звезди, а празничното зарево на Севастопол оставаше зад тъмната грамада на храма и не пречеше на звездите да пламтят над пустинния нос, където ярко се белееха мраморните останки на Елада и проблясваше черният мрамор на християнските надгробни плочи.
Трошлякът от раковини леко поскърцваше под нозете на малката процесия. Отец Леонид поклащаше кадилницата и рецитираше нещо от Матея тихо, сякаш сам себе си питаше:
„…Какво излязохте да гледате в пустинята? Тръстика ли от вятър разлюлявана? Защо излязохте? Пророк
