това страшно премеждие, вождовете не биха се отказали „сериозно и задълго“ от своите теории.
Вероника, дъщеря на известен московски адвокат, вече трета година беше жена на Никита и знаеше немалко за тайната рана на мъжа си, макар да разбираше, че не знае всичко. През двете седмици след командировката му тя бе започнала сериозно да се опасява за състоянието на нервите му. Той почти не спеше, нощем ходеше насам-натам, пушеше непрекъснато, а когато изпадаше в някакво подобие на сън, бърбореше нещо неразбираемо, от което понякога изплуваха като призраци фрази, викове и редове от кронщадското печатно свободомислие.
„… от Завгородин — двудневна дажба хляб и пачка махорка; от Иванов, огняр на «Севастопол» — шинел; от сътрудничката на Революционния комитет Цимерман цигари, от Путилин, от пристанищната химическа лаборатория — чифт ботуши…“
„… Пълно доверие на командира на батареята другаря Грибанов!…“
„… Куполов, мамка му да…, лекаря Куполов не сте ли виждали, братлета?“
„… Отрядът изпадна в размисъл, трябва литература за обмен с курсантите…“
„… Към всички трудещи се в Русия, към всички трудещи се в Русия…“
Веднъж събра смелост и го попита дали не си струва да напусне армията и да кандидатства в университета, в медицинския факултет, по стъпките на баща си, нали беше само на двадесет и пет, на тридесет години щеше да е истински лекар… Колкото и да е странно, не я бе навикал, а само замислено поклати глава — късно е, Ника, късно е… Май изобщо нямаше предвид възрастта.
Най-после стигнаха до вратата на вилата, на която като в старите времена, само че без еровете, се мъдреше медна табелка с гравиран надпис „Доктор Б. Н. Градов“. Зад вратата тухлена пътечка, описваща латинско „S“ между боровете, стигаше до площадката пред старателно тапицирана с мушама врата на голяма двуетажна къща с мансарда, тераса и пристройка.
Престъпвайки прага на тази къща, всеки би си помислил, че тя е остров на здравия смисъл, порядъчността, същинска опора на светлите сили на руската интелигенция. Смятаха Борис Никитич Градов, професор в Първи медицински институт и старши консултант в Солдатьонковската болница, за един от най- добрите хирурзи в Москва. Историята беше принудена да се съобразява с такива специалисти, дори творци. Партията знаеше: независимо че вождовете й бяха сравнително млади, здравето на мнозина от тях беше подкопано от нелегалната дейност, арестите, заточенията и раняванията и затова към медицинските светила винаги бе изразявано особено уважение. Дори в годините на военния комунизъм, повечето вили на Серебряни Бор разглобени за отопление, в къщата на Градов огнището винаги, и прозорците светеха. А сега, когато при непа нещата процъфтяваха, всичко сякаш се беше върнало в обичайното си русло, или както казваше приятелят на семейството Леонид Валентинович Пулков — към „предпещерния“ исторически период. Например вътре постоянно звучеше роял. Домакинята, Мери Вахтанговна, някога завършила консерваторията в класа по пиано („уви, моите главни концерти се оказаха Никитка, Кирилка и Нинка“), не пропускаше възможността да се потопи в музиката. Професорът се шегуваше: „Мери прогонва с Шопен горските духове.“
По килимите се разхождаше огромният и доброжелателен Питагор, немска овчарка. От библиотеката обикновено долитаха мъжки гласове — безкрайният „спор на славяните“. Бавачката, изиграла немалка роля в трите „главни концерта“ на Мери Вахтанговна, ходеше из стаите с купчини чисто бельо или пък плащаше в антрето за доставените в къщата мляко и сметана.
Никита окачи на еленовите рога шубата на Вероника и шинела си, който май тежеше пет пъти повече от палтото от тюлен. Постара се тихо, за да не попречи на Шопен, да мине след жена си към мансардата, но майка му го чу и викна с изключително младия си глас:
— Никитушка, Никушка, имайте предвид — пълен сбор за вечеря!
В мансардата, от чийто прозорец се виждаха Москва река и куполите в Хорошево и в Сокол, започна да съблича жена си. Целуваше я по раменете, нежността и сладостното привличане като че ли изтласкваха мрака на Кронщад. Чудесно беше, че жените пак можеха да си купуват копринено бельо. Какво пък, може би Вуйнович беше прав, че със смазването на „братлетата“ руската държавност започна да се възражда.
Втора глава
Кремъл и околностите
Около Кремъл винаги са витаели не по-малко клюки и слухове, отколкото лястовички около кулите му в хубав летен ден. Какво да кажем за сегашните времена, когато осма година крепостта обитаваха вождовете на световния пролетариат. Парадоксите са на всяка крачка. Да вземем дори същата тази Спаска кула. Макар името й да не бе променено, тя се бе превърнала в символ на нещо друго. Двуглавият орел още увенчаваше купола й, но часовникът по пладне биеше „Интернационалът“, а в полунощ — „Вий жертва паднахте“.
В града се носеше мълва, че под Кремъл с неизвестна цел се разширява мрежата от тайни кладенци и подземни коридори. Странни приказки се носеха за семействата на Каменев и Сталин, за придворния болшевишки поет, заселил се врата до врата с вождовете в сградата на бившия Арсенал — Демян Бедни, когото, правейки си каламбур с истинската му фамилия, столичните литератори наричаха Демян Лакеевич Придворов.
Странностите и страховете се засилиха, когато главният обитател след кончината му беше балсамиран и изнесен извън крепостната стена в кристален ковчег, за да бъде гледан от всички. Що за капризи на въображението и как би могло те да се съвместят с материалистическата философия и с Енгелс, завещал да разпръснат праха му над океана?
Големите кремълски църкви бяха затворени, но техните кубета и кръстове все още блестяха, щом слънцето пробиеше през средноруската мъгла, преливаха се с множеството червени струи на новите знамена и кръстосаните оръдия на труда върху тях.
Какво ли очакваше в този непредсказуем свят гордата италианска крепост на върха на Боровицкия хълм, три пъти изгаряна в интервали от по двеста години от хан Тохтамиш, хетман Гонсевски и император Наполеон и пак издигнала куполите и „лястовичите опашки“ на стените си?
Три ролс-ройса на Народния комисариат на отбраната най-напред пресякоха Червения площад, сякаш насочили се към вратата на Спаската кула, но изненадващо я подминаха, спуснаха се към Москва река, заобиколиха крепостта от южната и западната страна и влязоха вътре през тумбестата кула Кутафя. Тази тактика на внезапни промени на маршрута беше разработена наскоро за предотвратяване на терористични актове. Не беше особено умна, изградена върху вековното „Пази се и Бог ще те пази“, но ако все пак някъде край Спаската кула се окажеше засада (защото и в чужбина, и вкъщи имаше все още немалко боеспособни врагове на Съветите), Работническо-селската червена армия щеше да бъде обезглавена с един удар. В първата кола бе народният комисар Фрунзе, във втората — главнокомандващият на западната армия Тухачевски, а в третата — главнокомандващият на източната, носителят на първия орден „Червено знаме“ Василий Блюхер.
Фрунзе беше мрачен. Отиваше на съвещанието въпреки решението на Политбюро. Точно това обстоятелство, а не болестта, го гнетеше. Проклетата язва в последно време по-малко напомняше за себе си. Лекуващите лекари даваха надежди — изследванията показваха, че не е изключено калциране, тоест зарастване. Но тази тягостна и все по-нарастваща загриженост на другарите… Разбира се, можеше да разбере мнозина от тях — миналогодишната трагедия, кончината на Илич, разтърси партията, но все пак дали не се презастраховат и… ако наречем нещата със собствените им имена, дали някои не водеха странна двойна игра?
Фрунзе не обичаше да повишава глас (най-много се страхуваше да не се превърне от червен командир и съзнателен революционер в деспот и солдафон от стария режим). Но много изкусно умееше да добавя в
