бурното пълноводие, комбригът от РККА11 Градов се улови, че мисли и нещо друго: ако метежът бе започнал месец по-късно, нямаше да се справят с него. Освободени от ледения капан, линейните кораби щяха да се приближат до Ораниенбаум и да го обстрелват, като осуетят всички опити за концентриране на правителствените сили. Към „Петропавловск“ и „Севастопол“ сигурно щяха да се присъединят и два други гиганта, които през март все още бяха в устието на Нева — „Гангут“ и „Полтава“, а след тях и други кораби от Балтика. Трудно би могло да се гарантира дори за легендарния „Аврора“, нали и целият Кронщад седмица преди метежа се смяташе за опора и гордост на революцията.
Непобедимостта на въстаналия Балтийски флот почти със сигурност би подпалила фитила и би предизвикала серия взривове в цялата страна. Тамбовска област и без това вече бе пламнала. Неслучайно Ленин смяташе, че Кронщад е по-опасен от Деникин, Колчак и Врангел, взети заедно. Чистата вода щеше да предизвика гибелта на болшевишката република.
Спаси ни ледът. Исторически детерминираните събития и неуправляемите физически процеси в природата са в странна, би могло да се каже — във възмутителна зависимост. Ледът се оказа главният ни съюзник и при щурма на Крим, и при усмиряването на Кронщад. Дали не би трябвало да се издигне паметник на леда? Каква глупост — законите на класовата борба, базиращи се на леда, на забавеното движение на някакви жалки молекули!
Но не тези парадокси измъчваха командира на бригада Градов. В определени или неопределени моменти от живота си той неочаквано започваше да се вижда като предател и едва ли не потисник на свободата. Изглеждаше, че героичната мисия е възложена на страстен двадесетгодишен революционер, който дори за минута не би пожалил живота си за Червената република, пък и я бе изпълнил геройски, но все пак…
Вървеше бавно покрай жълтата с бели колони сграда на Морското събрание, козирувайки при разминаване с военни моряци и дори усмихвайки се в отговор на женските погледи — Кронщад винаги се бе славил с жените на моряците, и си спомняше как в мартенската виелица, в мрака, оставил на леда белия си халат, ушит от два чаршафа, се качи на пристана, пребяга през булеварда и тръгна покрай тази сграда, той, фалшивият моряк за чудо и приказ, дори на гърдите му бе татуирано: „Брониран влак «Червен партизанин»“.
Дузината свръхсекретни разузнавачи бяха подбрани сред най-преданите от самия командващ армия Тухачевски. В момента на решителния щурм със самостоятелни действия трябваше да изваждат от строя оръдията и да отварят вратите на фортовете. Скъп беше всеки час, над залива започваха да духат влажните западни ветрове.
В онази нощ безпрепятствено стигна до конспиративната квартира, а сутринта… точно сутринта започнаха мъките му.
Събуди се от звуците на оркестър. По обляната от слънце улица към площад „Якорни“ маршируваше колона моряци — весели муцуни. Над тях в невероятно яркото след бурята синьо небе се издигаше набързо спретнат транспарант, отчетливо предлагащ съкрушителния лозунг:
„ДОЛУ КОМИСАРОДЪРЖАВИЕТО!“
Знаците на въстанието бяха навсякъде. Първото, което Никита забеляза, когато излезе навън с торбичка с два маузера, четири гранати и фалшив мандат от Севастополския флотски комитет вътре, бяха разлепените по стената листовки на „Известия на Кронщадския съвет“ с призиви на революционния комитет, информация за отблъснати атаки и за раздаване на продоволствие, както и с присмехулни стихчета по адрес на вождовете.
„Смелите момчета“ от стихчетата на отряди, поединично и на тълпи продължаваха да се стичат на площад „Якорни“, образувайки в подножието на Морската църква и около паметника на адмирал Макаров огромна тълпа от черни барети и сини яки. Тук-там сред балтийските униформи се открояваха войнишки шинели и овчи полушубки. Сновяха момченца, понякога се мяркаха и възбудени женски лица. Всичко това се наричаше „Кронщадски отряд“.
Свиреха няколко оркестъра. Те заглушаваха постоянно възобновяващата се канонада откъм залива. Що се отнася до болшевишките аероплани, в общата врява, барутните и медните гърмежи двигателите им изобщо не се чуваха и те изглеждаха като някакъв панаирен атракцион, макар че понякога от тях политаха смъртоносни пакети и листовки със заплахите на „червения фелдмаршал“ Троцки.
Настроението беше празнично. Никита не вярваше на очите си. Вместо зловещи ожесточени заговорници, водени от изпълзели от нелегалност белогвардейци, виждаше нещо като народно веселие, много хиляди хора, завладени от вдъхновение.
Странно място. Византийската грамада на църквата и паметник на човек с обикновено палто. „Амурски вълни“12 и взривове. Машини играчки в небето, заобиколени от белите облачета на шрапнелния огън. Фаталистична игра или — спомни си за отец Йоан! — ново миропомазване, изповед на бунта?
От трибуната долитаха виковете на оратори:
— … Другари, обърнахме се по радиото към целия свят!
— … Болшевиките лъжат за френското злато!
— … Съвети без изверги!
Едва ли не всяка фраза се заглушаваше от гръмогласно „ура“.
— … Думата има председателят на революционния комитет другарят Петриченко!
От черните шинели на трибуната се изкачи гръд с опъната върху нея моряшка фланелка. Не се боеше от настинка. С маузер няма как да го достигнеш оттук. Може би някой от нашите, от единадесетте, вече се целеше?
— Другари, поставям на гласуване втора резолюция за линейните кораби! Ултиматумът на Троцки да се отхвърли! Да се сражаваме до победа!
Потресеният Никита гледаше ревящите в един глас наоколо. Победа! Победа! В един момент се усети, заразмахва баретата си и закрещя: „Победа!“. Някой го удари по гърба. Врял и кипял мустакат военен моряк с удоволствие надникна в младото му лице:
— Вдигаме ли Русия, братле?!
„Ура!“ — още по-силно закрещя Никита и изведнъж изстина, усетил, че го прави искрено, че е засмукан от водовъртежа на масовия ентусиазъм, че точно тук съвсем неочаквано е намерил онова, което смътно бе търсил през всичките години от щурма на „Метропол“ през 1917 година, когато като седемнадесетгодишно момче се бе присъединил към отряда на Фрунзе — порив и приобщаване към порива.
Ама че предатели, мерзавци, поставихте под заплаха самата Революция заради флотското си високомерие, разглезеност и анархизъм, цялата тази махновщина. Какви пориви и сантименталност можеше да чувства към тази сбирщина?!
Вратата на църквата се отвори, отпред излезе свещеник с кръст в ръка, започнаха да изнасят ковчези със загинали при потушаването на вчерашния щурм. Оркестрите засвириха „Марсилезата“. Моряците смъкнаха баретите си. Разузнавачът Градов стори същото. Момент на всеобща скръб, студени тръпки по кожата, треперене на всички мускули — очевидно това беше пределът на тази вакханалия, четири години злодейства в името на борбата със злодейството… Та това край теб е Новгородското вече13, свободната Рус, а ти ще ги удариш в гръб!
… След като всичко приключи, Никита, един от тримата оцелели от дузината в специалния отряд, бе награден със златен часовник на швейцарската фирма „Лонжин“. После го настаниха в болница. Няколко дена се мяташе, бълнувайки в безсъзнание, само в отделни мигове изплуваше и виждаше заледените клончета и синигерите зад прозореца на Ораниенбаумския дворец.
Никой никога не му беше споменавал нито за характера, нито за подробностите на тази треска. Той просто оздравя и се върна в строя. И военните, и партийните кръгове предпочитаха да не засягат кронщадската тема, макар и да се носеха смътни слухове, че от нея и самият Ленин изпаднал в истинска истерия. Вождът виел и се смеел гръмогласно: „Разстрелвали са работници, другари! Работници и селяни!“
Никой, разбира се, не споменаваше сред „кръговете“ и че именно Кронщад бе извел страната от петнистия тиф на военния комунизъм и я бе насочил към непа — да се постопли. Ако не се беше случило
