му. — В областта на литературата и изкуството сега цари голям разцвет, сър. Работят кооперативни и частни издателства. Дори вестниците, макар и да останаха в ръцете на болшевиките, много по-малко използват гръмка пропаганда и повече поднасят пряка информация. С други думи, болестта е отминала. Русия стремително оздравява!
На противопожарна стена, която тук, както и в Германия, се наричаше брандмауер, беше закачен афиш за филм — човек с цилиндър, напомнящ Дъглас Феърбанкс, и накъдрена блондинка, която напълно можеше да се окаже Мери Пикфорд. Пак там имаше някакви жалки рисунки в кубически стил и големи букви на кирилица. Ако Рестън би могъл да чете на руски, щеше да разбере, че до афиша на холивудското произведение беше залепен призив на Санитарната просвета: „Въшката и социализмът са несъвместими!“.
— Ами партията, армията, тайната полиция? — зададе въпрос на Устрялов (произнасяше го „Юстрелоу“). — Мислите ли, че и те преминават през подобна трансформация?
С подвижност, присъща на меките славянски черти, професорът смени екзалтираното си изражение със сериозна, дори отчасти дълбока замисленост.
— Засегнахте най-важната тема, Рестън. Знаете ли, довчера наричах болшевиките „железни чудовища с чугунени сърца и машинни души“… Хм, тази металургия не е толкова неуместна, ако си спомним някои партийни псевдоними — Молотов, Сталин…
— Сталин май е един от… — прекъсна го журналистът.
— Генерален секретар на Политбюро — обясни Устрялов. — Вождовете като че ли много не му вярват, но този грузинец изглежда представлява крепнещите умерени сили. — Продължи: — Само такива чудовища със страшните си рефлектори на кондензирана енергия успяха да съкрушат руската твърд, в която преди революцията се бе натрупал толкова порок. Но сега… Виждате ли, тук показва силата си еросът на властта, който е силно развит при тези хора. Машинните теории се изместват от човешката плът.
— Интересно — промърмори Рестън, непрекъснато редейки с „монблана“ в полетата на „бедекера“. Устрялов се усмихна — интересно ти е, я!
— Струва ми се, че този процес преминава във всички сфери — и в партията, и особено в армията. Май обърнахте внимание на двамата млади командири пред аптеката. Каква стойка, какво телосложение! Това не са ти раздърпаните чапаевци, а истински професионални военни, офицери, макар и в странна униформа според западните възгледи. Между другото, за униформата. Прието е да се смята, че едва ли не е измислена от самия Будьони, но е подготвена още през шестнадесета година по скици на художника Виктор Михайлович Васнецов, така че в случая виждаме пряко предаване на традицията… Скитски мотиви, братко, памет за предците!
Устрялов неочаквано прекъсна на удивителния знак и погледна американеца учудено. Какво ли все пише, като че ли разбира всичко, което му казвам? Кой ли от тях би могъл да вникне в неразборията на тази земя, в размесилия се за петнадесет века народ? Всеки път се налага да прекъсваш на екзалтирана нота. Колко пъти си си казвал — придържай се към британските правила. Understatement — ето крайъгълния камък на устойчивостта им. Той се изкашля:
— Що се отнася до ОГПУ7, или както вие го наричате, тайната полиция… Как мислите, дали преди четири години един емигрант историк щеше да се разхожда из Москва с чужд журналист в кола на Народния комисариат на външните работи?
— Значи не се страхувате? — попита Рестън с прямотата на куотърбек, който изпраща топката през половината поле в зоната на съперника.
В това време колата премина по цялата „Николска“ и спря там, където по-рано я бяха помолили да спре, пред претрупаната фасада на Горния пазар. Там професор Устрялов и американецът Таунсенд Рестън, представляващ влиятелния вестник „Чикаго Трибюн“, слязоха и поеха пеш към Червения площад. Напрягайки слуха си, шофьорът още известно време чуваше високия глас на „сменящия жалоните“: „Разбира се, осъзнавам, че положението ми е крайно двусмислено — в емиграционните кръгове мнозина ме смятат едва ли не за чекист, а в Москва Бухарин тези дни обяви…“
Следващите му думи потънаха в шума на улисаната столица.
Двете фигури с английски палта тъкмо се изгубиха от погледа му, когато към пакарда се приближи субект с калпак от агнешка кожа, с мустачки, наричани преди революцията „тайни агенти“ и запазили се без никаква промяна.
— Е, механико, какво кроеше буржоазията?
Шофьорът уморено потърка с длан очи и едва след това го погледна, и то така, че шпионинът моментално се сниши, съобразявайки, че това изобщо не е шофьор.
— Нали не мислите, любезни, че ще ви превеждам от английски?
Неочаквано над Горния пазар и над задръстените улици на стария Китай-город полетяха „бели мухички“ — първият, засега още лек и възбуждащ есенен сняг на 1925 година.
През това време младите командири, чиято външност беше насочила джентълмените от пролога, които очевидно повече няма и да се появят в пространството на романа, към толкова сериозни размисли, все още продължаваха разговора си пред аптеката на Ферейн.
Командирът на бригада Никита Градов и командирът на полк Вадим Вуйнович бяха връстници и към началото на повествованието бяха на по двадесет и пет, оставили зад гърба си несметен брой диви битки от Гражданската война, тоест според тогавашните мерки бяха напълно зрели мъже.
Градов служеше в щаба на командващия Западния военен окръг командир на армия Тухачевски, а Вуйнович заемаше длъжността „офицер за особено важни поръчения към Революционния военен съвет“, тоест бе един от главните адютанти на народния комисар по военните и морските дела Фрунзе. Приятелите не се бяха виждали няколко месеца. Служебният дълг бе запокитил кореняка московчанин Градов в Минск, докато уралецът Вуйнович след назначаването му в Революционния военен съвет се беше превърнал в истински столичен жител. Тази превратност на съдбата го забавляваше и му даваше повод за насмешки над Никита. Разхождайки се с приятеля си из Москва, някак мимоходом започваше разговор за театрални премиери, след което сякаш се сепваше: „Ами да, в Минск още не сте и чували за това, ех, провинция…“ — и все в този дух, с други думи, съвсем добродушно и дори с обичлива закачка.
Впрочем младите хора с будьоновки не говореха много за театри: разговорът им постоянно се насочваше към по-сериозни теми, защото бяха сериозни млади хора с чинове, каквито не можеха да достигнат в старата армия, преди да прескочат четиридесетте.
Никита бе пристигнал в Москва заедно с главнокомандващия си, за да участва в съвещание за провеждане на военната реформа. Предвиждаше се то да е в Кремъл, в обстановка на секретност, понеже в него трябваше да участва едва ли не пълният състав на Политбюро на РКП(б). Всички бяха обсебени от секретността. „Партията по навик продължава да работи в нелегалност“ — повтаряха в Москва шегата на главния болшевишки шегобиец Карл Радек. Нещата малко се усложняваха, защото началникът на командира на полк Вуйнович — председателят на Революционния военен съвет и народен комисар по военните и морските дела Михаил Василиевич Фрунзе, повече от две седмици лежеше в болница с обострена язва на дванадесетопръстника. Централният комитет, грижейки се братски за здравето на любимеца на всички трудещи се, легендарния командир на армия, съкрушил Колчак и Врангел, предлагаше съвещанието да се проведе в негово отсъствие и докладът да се възложи на първия заместник-председател на Революционния военен съвет Уншлихт, но Фрунзе категорично настояваше да участва, защото заболяването му не било сериозно. Това беше и основната тема на разговора между двамата млади командири до аптеката на Ферейн, където изчакваха Вероника, съпругата на командира на бригада Градов.
— Народният комисар направо побеснява, щом му напомнят за тази проклета язва — каза Вуйнович, широкоплещест човек от южнославянски тип, с буйни черни вежди и мустаци и с красиви изразителни очи. Израсъл в заводско градче в Урал, преминава с ескадрона си до южния бряг на Крим и там, сред скалите, пенестите вълни, кипарисите и лозята, му става ясно къде всъщност е истинската му родина.
От романтични подбуди би трябвало да опишем Никита Градов като противоположност на неговия приятел, тоест да го отнесем към северните ширини, към известна руска готика, ако подобна изобщо някога е съществувала в природата, и щяхме с радост да го направим, за да прибавим към скитско — македонския колорит и варяжка струя. Заради справедливостта обаче преодоляваме тази съблазън — и Никита поне наполовина се отнасяше към средиземноморската „люлка на човечеството“: майка му — Мери Вахтанговна,
