беше от грузинския род Гудиашвили. Впрочем във външността му нямаше нищо грузинско, ако не се смятат червеникавата коса и малко по-големият нос, което можеше да се свърже и със славяните, и с варягите, а защо не и с ирландците.
— Вадя, ами лекарите какво казват? — попита Никита.
Вуйнович се усмихна:
— Дори по-малко, отколкото членовете на Политбюро. Последната консултация в Солдатьоновската болница стигна до заключението, че може да се лекува с лекарства и диета, но вождовете настояват за операция. Познаваш Михаил Василиевич — той ще се изправи срещу картечници и окото му няма да мигне, но от хирургическия нож съвсем се омърлушва.
Никита отметна пеша на дългия си шинел и извади от джоба на яркосиния си панталон златен часовник във формата на луковица — награда от командването след приключването на мартенската кронщадска операция през 1921 година. Вероника вече четиридесет минути се губеше из дебрите на аптеката.
— Знаеш ли — каза той, като все още гледаше тежката великолепна вещ върху дланта си, — понякога ми се струва, че не на всички вождове им харесват прекалено енергичните командири на армии.
Вуйнович дръпна от дългата цигара с мундщук „Северна Палмира“ и я хвърли настрани.
— Особено ревностен е Сталин — рязко заговори той. — Партията не можела да си позволи командирът на армия Фрунзе да боледува. Може Илич да не е бил прав, а, Никита? Може би този „готвач“ не се кани да готви „прекалено пикантни блюда“? Или пък обратното — кани се, затова е настроен толкова свирепо срещу диетата и е за ножа?!
Градов сложи ръка върху рамото на своя развълнуван приятел — „спокойно, спокойно“ — и многозначително се огледа…
В този момент от аптеката най-после изскочи Вероника, красавица с искрящи сини очи и с палто от кожа на тюлен. Пошегува се твърде не на място:
— Другари командири, какво е това изражение? Да не би да се готви военен преврат?
Вуйнович пое от ръцете й доста тежката чанта — какво ли толкова тежко е купила в аптеката? — и поеха по улица „Театрална“, надолу покрай паметника на първия печатар Иван Фьодоров към „Метропол“.
Винаги, когато Вуйнович срещаше жената на своя приятел, правеше усилие да се освободи от заливащите го еротични импулси… Щом тя се появеше, всичко се превръщаше в преструвка. Истински отношения с тази жена би могъл да има единствено в леглото или дори… Изтръпнал от срам и тъга, осъзнаваше, че е готов да направи с Вероника същото, което бе сторил веднъж с една госпожичка в ешелон на белите, тоест да я обърне гърбом, да я бутне напред, да я превие на две и да отметне всичките й дрехи. Нещо повече, точно тази конфигурация се появяваше пред очите му винаги когато виждаше Вероника.
Просташки импулси, ругаеше се той, гнусно наследство от Гражданската война, позор за образован командир от редовната армия на червената държава. Никита ми е приятел и Вероника ми е приятел, а аз… съм техен чудесен приятел лицемер.
При „Метропол“ се разделиха. В тази сграда, точно под мозайката на Врубел „Княгиня Лебед“, Вуйнович държеше ергенска стая. Градови забързаха към трамвая, предстоеше им да пътуват с три прекачвания до Серебряни Бор.
Докато се клатушкаха по „Тверска“ в претъпкания вагон с отвратителни миризми и погледи, Никита мълчеше.
— Ама какво ти е пак? — прошепна Вероника.
— Кокетничиш с Вадим — промърмори командирът на бригада. — Усещам го. Може и да не го разбираш, но кокетничиш.
Вероника се разсмя. Някой я погледна с удоволствие. Смееща се красавица в трамвая. Връщане към нормалния живот. Сурова жена негодуващо сви устни.
— Глупчо — нежно прошепна Вероника.
От прозрачните, обагрени в зелено и розово небеса падаше рядък бял пух, лекото застудяване сякаш обещаваше на гимназистите радости на пързалката. Подминаха вехтошарския битпазар на Хорошево и полупразният трамвай се втурна към края на маршрута си, към колелото на Серебряни Бор. Вековните борове на парка, покритото с първата корица на студа езеро Бездонка, оградите и вилите, в които бяха започнали да палят лампите и печките — неочаквана идилия след хаотичната и отчасти безсмислена Москва.
От колелото трябваше да извървят около половин верста8 до къщата на неговите родители.
— Какво толкова тежи в чантата ти? — попита Никита.
— Купих ти бром за цял месец — бодро отвърна Вероника и погледна мъжа си под око.
Както винаги, страданието правеше луничавото му лице смешно. Той гледаше под краката си.
— По дяволите твоят бром — измърмори той.
— Престани, Никита! — разсърди се тя. — Две седмици след командировката не спиш. Този Кронщад напълно те съсипа!
Октомврийската командировка в морската крепост изглеждаше като обичайно делово пътуване на висш командир — със специален вагон до Ленинград, а оттам с пристанищен катер до пристана в Уст Рогатка. На пристанището, на брега и в града царяха пълен ред и ритмична морска организираност на всички служби. С отсечена крачка — на баня и обратно, преминаваха взводове с черни бушлати9. Някои хорово пееха „Лизавета“. На линейните кораби тренираха начините за сигнализация. Над залива като пеликани сновяха модерните отскоро хидроплани. За всички времето се отмерваше от ясния звук на стъклените корабни камбани10. Чисто морски, сякаш английски свят, но във всеки случай много далеч от руската действителност.
Нищо и никой не напомняше за събитията отпреди четири години. Само веднъж, качвайки се във форт „Тотлебен“, чу зад гърба си спокоен глас:
— Виждам, другарю комбриг, че добре познавате пътя.
Той рязко се обърна и срещна погледа на старши артилериста. „Вие… вие тук ли бяхте? Тогава? Възможно ли е?“ По-късно Никита се измъчваше, осъзнал, че зад това недоумение се четеше нещо друго: „Защо не сте разстрелян?“
— Бях в отпуск — простичко, без никакви емоции каза артилеристът.
— Аз пък щурмувах форта ви! Затова знам пътя! — предизвикателно повиши глас Никита, макар да разбираше, че избухването му не е адресирано правилно и че след като артилеристът не е разстрелян, значи му е гласувано доверие, иначе непременно би споделил съдбата на отговорните пред народа и революцията за яростната експлозия на антиболшевизъм през март 1921 година.
Очевидно все пак фразата не бе съвсем на погрешен адрес, съдейки по това, че артилеристът отмести поглед и мълчаливо го прикани с ръка нагоре по стълбата — моля, ощастливете ни!
През целия ден Никита проверяваше как са поставени новите обуховски оръдия във фортовете „Тотлебен“ и „Петър I“, заедно с представители на завода и на командването на Балтийския флот вникваше в документацията и устните обяснения на артилеристите и едва привечер, като се позова на умора, остана сам и тръгна пеш към града.
Като че ли вече си даваше сметка, че го тегли натам, към площад „Якорни“, в центъра на тогавашните събития.
От приморския булевард видя външния пристан и сивите силуети на два гиганта, май бяха онези същите; колкото и да се стараеш, от паметта на оръдията и комините никога не ще изтриеш яростта на линейните кораби.
От септемврийската вечер, от щедрата вода наоколо, от браздящите рейда малки корабчета и от намигащите сигнали на гигантите лъхаше на свежест и изключителна чистота.
В онези дни цялото това пространство беше бяло, застинало сякаш навеки и зловещо. Линейните кораби стояха борд до борд до стената, заледени до най-горните надстройки, със слегнал се опушен сняг по палубите. Никита неочаквано забеляза, че дори той, разузнавачът, изпитва враждебно чувство към замръзналата Маркизова локва, както военните моряци наричаха Финския залив. По леда към крепостта се нижеха безкрайни редици в бели халати.
Четири и половина години след събитията, както стоеше пред паметника на Петър Велики и гледаше
