Никита говореше отривисто, сякаш изтегляше книжна лента от телеграфен апарат. Професорът вече се обличаше, когато неочаквано си помисли, че събитията бяха ограбили сина му и самия него: изчезнала бе така и непоявилата се ранна младост на неговия първороден, всичките очарователни глупотевини, които се предвкусват в семейството, а после се обсъждат сериозно като важни световни произшествия. От юношеството направо прекрачи в проклетите събития и с него вече можеше да се говори само сериозно.
— Надявам се, че ти ще останеш с майка си?
— Да, да.
Никой от гостите — още по-малко виновницата за тържеството — не се учуди на внезапното напускане на домакина, съпроводен от „офицера красавец“. Често викаха знаменития хирург в най-неподходящи моменти. Само тук-там се разнесе шепот, някой горе викна, но скоро всичко бе изместено от мощния аромат на печеното агнешко със специални подправки.
— На рентгеновите снимки, господа, тоест, извинете, друга… с една дума, уважаеми колеги, разбира се, виждаме ясен „ефект на ниша“ в стената на дуоденума, но са налице основания да се предполага, че имаме работа с интензивен процес на затваряне, ако не и със зараснала язва. Колкото до кръвоизливите напоследък, струва ми се, че са били последица от повърхностни язвички по стената на стомаха вследствие на стар възпалителен процес. Такова впечатление добих при палпирането, а на пръстите си, гос… извинете, колеги, вярвам повече, отколкото на лъчите на Рьонтген — старият професор Ланг се закашля, преди да довърши фразата, но все пак я приключи с думите: — … господа и другари!
Големият кабинет в административната сграда на Солдатьонковската болница беше пълен. Председателстваше, всъщност седеше в средата до рентгеновите снимки, главният лекар на Военната болница Рагозин. Смяташе се, че най-добре от всички познава високопоставения болен, тъй като отговаряше за него през последните няколко месеца и го придружаваше при неотдавнашното му пътуване до Крим. На това събиране дори на Рагозин му беше трудно да свири първа цигулка: имаше не по-малко от дузина светила от първа величина — Греков, Мартинов, Плетньов, Бурденко, Обросов, Ланг, току-що пристигна Градов, очакваше се знаменитият казански професор Вишневски…
На консилиума присъстваха и няколко лица, които макар и да бяха облечени с бели престилки, явно нямаха пряко отношение към медицината. Извънредно сериозни и напрегнати, те седяха в ъгъла, вникваха във всяка дума, но мълчаха, като само с присъствието си даваха да се разбере, че се обсъжда нещо с изключителна държавна важност.
„Ланг е прав — помисли си Градов, като поемаше от Рагозин папката с лекарските наблюдения и резултатите от изследванията, — тук има както господа, така и явни другари.“
— И какъв е изводът ви, Георгий Фьодорович? — попита Рагозин. — Трябва ли да прибегнем до радикална намеса?
Ланг неясно защо се обливаше в пот, избиваха му петна, постоянно вадеше вече напоена по краищата носна кърпа.
— В моята клиника, драги мои, такива нещица ги лекувам с диета и минерална вода. Обикновено болните…
— Можем ли обаче да рискуваме?! — прекъсна го Рагозин. — Това не е обикновен болен!
— Не ме прекъсвайте! — неочаквано избухна възпълният Ланг и тупна с длан по масата. — За мен всички болни са обикновени!
— Може ли да прегледам народния комисар? — попита Борис Никитич шепнешком доктор Очкин.
Докато вървяха по коридора, непрекъснато ги следваше командирът на полк Вуйнович. До вратите към стълбището стояха червеноармейци. В кабинета до стаята на болния професор Градов забеляза висящия на закачалка шинел на народния комисар по военните и морските дела с четири ромба на петлиците и голяма звезда на ръкава.
През това време в Серебряни Бор се наблюдаваше един от парадоксите на революцията: танцът чарлстон, гвоздеят на сезона, който възхищаваше буржоазните „отживелици“ и възмущаваше прогресивната младеж.
— За какъв дявол ви е тая декадентщина? — заяви приятелят на Нина, юнакът от Марина Рошча Семьон Стройло. — Капиталистите са измислили тази друсня, за да прокарват по-лесно пъдпъдъците и ананасите18, а за пролетариата няма никаква полза.
— Ама там точно пролетариатът играе чарлстон — вметна неотдавнашният пътешественик Пулково, минал от Оксфорд през половин Европа. — Момчета и момичета от низините, че и всеки, когото не го мързи.
— Западни дивотии — махна дори с известен аристократизъм с яката си длан Стройло.
— Приятелю, вие „бариня“ ли се готвите да внедрявате в пролетарския бит или „камаринска“19? — обърна се към спорещите с блесналия си монокъл Михаил Афанасиевич Булгаков — истинско издевателство.
— Не, не и не! — горещо се застъпи за приятеля си осемнадесетгодишната Нина. — Революцията създава нова естетика, ще има и нови танци!
— Като старите маршове ли? — невинно попита аспирантът от катедрата на нейния баща Сава Китайгородски, въплъщение на интелигентност и добри маниери.
— Я без провокации! — избоботи Стройло, без да гледа „спеца“, но давайки му да разбере да не се самозабравя и много-много да не се пули по Нинка — момичето принадлежи на победителите.
— Другари! Другари! — извика Нина. Толкова й се искаше да се палят от един огън, а не всеки да тлее самостоятелно. — Голяма работа, чарлстон! Каква глупост! Какво е той в сравнение с нашите висоти? Можем да бъдем снизходителни! Защо пък да не го танцуваме, нещо като пародия, нали?
Тя рязко се обърна — всичките й движения отсечени, ъгловати, ЛЕФ20, нова естетика, — нави пружината на грамофона и пусна плочата отново, „Momma, buy me a yellow bonnet“, хвана Стьопа Калистратов и го помъкна: хайде, пародия! „Пародия, пародия“ — като петел закукурига поетът и с огромно удоволствие заизхвърля настрани краката си от коленете, като по този начин показваше пълна осведоменост и разтваряше качественото си сако, откупено от заложната къща специално за тази вечер.
Е, и Нина не изоставаше, с наслада пародираше декадентския танц, доплувал до руските простори от Джорджия и Южна Каролина от хора, които никога не бяха употребявали думи като „декаданс“.
Скоро всички танцуваха, всички пародираха, дори вуйчо Галактион с всичките килограми на своето жизнелюбие, да не говорим за гъвкавите племенници джигити и дори самата рожденица повдигаше тежката коприна до своите леко суховати колене… Подът на старата вила се тресеше, бавачката надничаше страхливо от кухнята, кучето отчаяно лаеше… може старият свят да беше обречен, но вилата щеше да рухне преди това… и дори комбригът, влачен от съблазнителната си жена, лъхащата на ягодов плам Вероника, направи най-малко дузина иронични стъпки, че и изпълненият с презрение Стройло тропаше, макар и не в такт, но с настървение… Единствено строгият марксист Кирил Градов остана верен на принципите си, демонично наблюдавайки от галерията тресящата се вакханалия.
— Престани да се въсиш, Кирка — каза по-големият му брат, качвайки се при него с бутилка в дясната ръка и с две чашки в лявата. — Хайде да пием за мама!
— Вече пих достатъчно — измърмори Кирил. — Че и ти май… си изпил предостатъчно, другарю комбриг.
Никита, изкачил се до половината на стълбата, заотстъпва назад, комично демонстрирайки обида. Що за тип беше този Кирюха, стоеше горе като член на военната прокуратура.
Комбригът наистина бе изпил най-малко шест пълни чашки водка, а и две-три чаши грузинско вино. Едва след тази доза напрежението от отминалия ден започна да се стопява. В началото на вечерта му се струваше, че е някакъв призрак, нещо като жандарма, който се появява, преди да падне завесата в „Ревизор“, но с тази разлика, че при вида му никой не се вцепени, а, напротив, всички с необикновена пъргавина сякаш се плъзгаха около скованата му фигура. Той се обади няколко пъти по телефона в щаба и Народния комисариат и едва след като разбра, че Фрунзе е дошъл на себе си и се чувства добре, се присъедини към пируващите.
Още известно време гледа всички със странна усмивка, усещайки се сред гостите и роднините като
