… Телеграма на другаря Троцки до ЦК на партията: „Потресен съм! Каква жестока празнина в първата редица на партията! Какъв страшен удар за осмата годишнина на Октомври!“
… След балсамирането тялото е пренесено в конферентната зала… В почетния караул са хора от Генералния щаб, близките му другари Риков, Каменев, Сталин, Зиновиев, Молотов… Охраната е поета от курсанти от школата на ВЦИК…
… Съболезнования от японското посолство, от изпълняващия длъжността турски военен аташе господин Беда Бей, от естонския военен аташе господин Курска…
Н. Бухарин: „… Въпреки присъщата му мекост Фрунзе беше гръмовен пълководец…“
С. Зорин: „… Ярка следа…“
М. Колцов: „… Ядрото на болшевишката гвардия носи незаличимия отпечатък на царското преследване… ЦК трябва да обърне сериозно внимание на оредяващите редици…“
… Поради публичния интерес и във връзка с разговорите за операцията отпечатваме извадки от историята на болестта.
… Консултации са водени непрекъснато, като се започне от 8 октомври, с участието на Н. А. Семашко, Бурденко, Градов, Мартинов, Рагозин, Ланг, Канел, Крамер, Левин, Плетньов, Обросов, Александров и други професори… Склонността към кръвоизливи е налагала оперативна намеса…
… Приближават автомобили. Пристигнаха китайският генералисимус Ху Ханмин… делегации от заводи… върху капака на ковчега е поставено златно оръжие… в Колонната зала е целият състав на Политбюро… „Гибелта на боговете“ се сменя от „Интернационалът“… Пети ноември… сняг… реч на Сталин: „… Другари, тази година беше проклятие за нас. Тя изтръгна от средите ни редица ръководни другари… Може би така и би трябвало да бъде — старите другари лесно и просто да потъват в гроба. За съжаление не толкова лесно и далеч не толкова просто се изграждат нашите млади другари, за да сменят старите… Но ние вярваме, надяваме се, че партията и работническата класа ще вземат всички мерки, за да улеснят смяната на старите с нови другари…“
Тухачевски: „… Скъп, любим приятел!… Срещнах Михаил Василиевич, когато се разпадаше Източният фронт… Спокойствие и увереност излъчваше цялата славна фигура на другаря Фрунзе… Сбогом!…“
… ЦИК на СССР постанови за народен комисар по военните и морските дела да се назначи другарят Ворошилов, за първи заместник — М. М. Лашевич, а за втори заместник — И. С. Уншлихт.
Четиристотингодишният Тохтамиш рядко напускаше уютното си гнездо под купола на водоразпределителната кула. Изглеждаше, че задачата на старата птица е само една — да прекара в сънлива замисленост всичките тези столетия. Каква беше целта на това, боя се, че и той (тя) не знаеше. Едва когато в крепостта неочаквано се нарушаваше обичайният ред, Тохтамиш нощем се измъкваше през само нему познат отвор в потока на московския въздух и прелиташе покрай стените, сякаш искаше да се увери дали ще устоят. Така и през онази нощ, след като бе уловил с някаква своя мембрана, изплъзнала се от вниманието на орнитологията, вълнението на новите князе, наричани комисари, Тохтамиш се впусна в безшумния си, не толкова грациозен, но изпълнен с онтологична увереност полет.
След като се издигна на петдесет сажена23 — освен двойка нещатни гарги, във въздуха не се виждаше никой, миришеше на дим и мръсотия, както обикновено, не усети барут, — описа широк кръг над своя пристан, снижавайки се, мина Боровицка, прелетя, може би дори преплува над Оръжейната палата и Потешния дворец24, наближи Арсенала…
Всичко беше тихо, лепкаво и влажно, постовете си бяха по местата, вратите бяха заключени, външно нищо не издаваше вълнението на комисарите, което Тохтамиш бе уловил с тайнствената си мембрана, и само в двора на Арсенала нещо се мяташе.
Тохтамиш се спусна върху улука, гнусливо се отвърна от върдалящия се там труп на врабче — от сто и петдесет години вече не ядеше мърша — и се втренчи в мятащото се нещо, а именно в тукашния придворен поет Демян, който наричаше себе си „бедни“, въпреки че бе по-богат от мнозина други.
Совата беше виждала бегло този човек, тутакси не го хареса и го запомни. Демян прикриваше суетливостта си на мишка с революционна романтика, а бездарността на стиховете си — с актуалност.
Защо ли се мяташе така, сякаш язовец, натъпкал се с вълчи ягоди25? Ами да, вдъхновението! В гръмовните дни на набега, още в онзи, предишния си облик, Тохтамиш се отличаваше с остър слух. Опита се да се върне към него и долови бърборене.
„… Приятелю, мили приятелю… — редеше Демян, като кършеше ръце и вдигаше месестото си лице, търсейки Луната или пък вземайки двете светещи очи на совата за ободряващо съзвездие. — Отдавна ли беше? Така си спомням ясно (но, но, но): агитка наредил завчас (ас, ас, ас), чета ти Врангелов пасаж (аж, аж, аж)… Их фанге ан, запошвам аз… Как над противника ведно се смеехме (ме, ме, ме)! Их фанге ан!… Какво пък, прилича (ича, ича, ича)! Ти цял сияеше: сред бойците ни подем (ем, ем, ем)! След седмица-две «запошваме» и ние (ие, ие, ие)… После… гледахме морето с телескоп (коп, коп, коп)… С желязна ръка в съветските скрижали вписа ти «Червени Перекоп» (коп, коп, коп)…
… После, после, а сега главното е да не изтърве вдъхновението, после римите… Ето че… неочаквано съдбоносното се случва, нещо… Не ми е присърце (це, це, це), навеждам се към мъртвото лице (це, це, це) и виждам аз пред себе си лице… какво?… живо! (во, во, во)… Срамежливо — целомъдрен герой (рой, рой, рой) и скръбни мисли рой (ой, ой, ой)… съвсем не е лошо, наподобява пушкинското… нямам сили да облека в думи прощалния привет… да звънна в «Правда» незабавно (ет, ет, ет)…“
Тохтамиш не можеше повече да изтърпи подобно оскверняване на нощните словосъчетания и затова се спусна стремително, облъхна поета със страховитото си крило, дано се затъкне мръсната му паст.
Трета глава
Лечение с Шопен
Годината приключи с шумоленето на вечно двусмислените вестници, с грохота на разширяващата се трамвайна мрежа в Москва, с кръженето на сякаш овъглените обитатели на московското небе, с все по- засилващите се синкопи на чарлстона, отправящ предизвикателство към триумфалния, макар и понякога разпространяващ се като мазут грохот на пролетарските тръби.
Дойдоха и си отидоха снеговете, раззелениха се и зашумяха градините, преди, в началото на октомври 1926 година, нашето повествование, последвало млекарката Петровна, да стигне до вилата на Градови в Серебряни Бор.
Вратите на всички стаи на долния етаж бяха отворени. Празно, чисто и светло. От библиотеката се носеше Шопен. Мери Вахтанговна свиреше бурно, както винаги, с вдъхновение, сякаш придавайки на средноевропейските равнинни пасажи някакво кавказко стакато. Но от време на време хвърляше бързи изпитателни погледи към мъжа си, който седеше в дълбокото кресло, закрил с длан очите си.
До господаря си в класическата поза на младо послушно куче седеше Питагор. Щръкналите му уши също улавяха потока от приятни звуци. Понякога безшумно, по терлици през стаите преминаваше Агаша нареждаше чисто бельо по рафтовете и поглеждаше към стопанина, бършейки с кърпичка ъгълчетата на очите си.
Борис Никитич съзерцаваше между пръстите си вдъхновения профил на жена си. „Странно — мислеше си той, профилът й на княгиня никога не ми е действал еротично. Когато обаче обръщаше лицето си към мен, тези високи селски скули и пухкави устни… Защо ли мисля за това в минало време, в края на краищата още сме млади, нашето либидо още…“
Млекарката Петровна, натоварена с тежки бидони, кошница и кофа, шумно разтвори вратите и зърна
