Власевна.“ „Не говорете така, другарю Слабопетуховски! — отвърна пронизителният от щастие глас на Агаша. — Не печка, а чист хипопотам! Кубик дърва на седмица!“
Нина извади тънка книжка на Пастернак, отвори я напосоки и прочете:
И действително, най-после настъпи тишина. Вече заспивайки, на Нина й се стори, че в съседство, в спалнята на родителите й, някой прави любов. „Не може да бъде“ — усмихна се тя и заспа.
Четвърта глава
Генералната линия
Сутринта северното циганско лято премина в силен студен дъжд, лишен от какъвто и да било поетичен контекст. Кирил Градов с късо палтенце и работническо кепе, криейки книги в пазвата си, бързо вървеше по улицата на предградието към трамвайното колело. На половината път го настигна лека кола. До шофьора седеше големият му брат Никита в пълна униформа на командир на дивизия. Колата спря. Никита отвори вратата и покани Кирил:
— Слушай, отивам в Народния комисариат. Качвай се, ще те закарам!
Без да забавя крачка, той махна с ръка:
— Не, благодаря! Ще взема трамвая!
Никита направи знак на шофьора и колата бавно пое до вървящия. Червеният командир гледаше с усмивка наежилия се партиен работник.
— Престани да се правиш на луд, Кирка! Ще станеш вир-вода!
— Нищо, нищо — измърмори Кирил и неочаквано се разсърди: — Вървете, вървете, ваше превъзходителство! Не сме свикнали с генералски автомобили!
Никита също малко се ядоса:
— Ама че са горди днешните марксисти! Сега и ти имаш ранг на градоначалник, шега ли е, втори секретар на Краснопресненския районен комитет!
Без да отговори, Кирил рязко сви зад ъгъла. Шофьорът погледна командира: направо или надясно? Никита посочи — давайте след него! Колата зави след Кирил и случайно мина през голяма локва, като обля вървящия с мътна вода. Никита не го домързя да се покаже наполовина и да стъпи с десния си крак на стъпалото.
— Чуй ме, Кирка, отдавна искам да ти го кажа. Защо си си отвъдил този псевдопролетарски стил? Откъде си изровил това подобие на палто? Вкъщи висят, без да се ползват, най-малко три хубави палта, а ти ходиш като просяк! Панталонът ти е толкова протъркан на задника, че можеш да се огледаш в него! На кого и какво искаш да докажеш?
— Решително нищо и на никого! — кресна в отговор брат му. — Оставете ме всички на мира! Получавам партийния максимум от сто двадесет и три рубли на месец и трябва да се обличам и да се храня в съответствие с това. В партията все още се е запазил здравият смисъл! Няма да тръгнем след тези, които внедряват в РККА духа на офицерите от стария режим.
Яко засегнат, Никита предизвикателно се разсмя. Дори беше забравил за присъствието на шофьора с триъгълници на петлиците.
— Ха-ха, мислиш, че любимите ти вождове са аскети като теб ли?
Кирил насочи към него гневния си показалец:
— Повтаряш дребнобуржоазните клюки, комдив!
В този момент в края на улицата се появи трамвай с реклама на известния лефовец Александър Родченко: „Не тъжахме, вкусно хапвахме макарони и фидета!“ Без да погледне повече брат си, Кирил презглава се втурна към колелото. Никита сърдито хлопна вратата на колата. Минавайки край спирката, гледаше как гражданите се блъскат в мотрисата, стремейки се да заемат седящите места. Трябваше да признае, че вече беше забравил как се прави това.
В сухо време независимо от блъсканицата в трамвая непрекъснато шумоляха вестници, като хората се изхитряваха да ги прелистват над главите или между краката си. Днес намокрените вестници не шумоляха и не бързаха да се разгръщат, но гражданите все едно ги четяха. Прогресивните чужденци постоянно отбелязваха, че СССР има най-четящата публика. Неотдавна Кирил бе дискутирал въпроса за печата с помощника на баща си Сава Китайгородски. Всъщност не беше точно така — какво можеше да се дискутира с типичен буржоазен либерал?, — а проверяваше върху Сава правилността на партийните постановки.
Естествено, мосю Китайгородски не беше доволен. Колко струваха всички компромиси на непа, щом печатът е останал в ръцете на управляващата партия и щом нито един дореволюционен вестник не е възстановен?
Точно това желаеха — не само неповски дюкяни, но и разпасан печат. Значи курсът ни в тази насока е правилен. Никакви отстъпки. Печатът — тук Троцки бе прав — е най-острото оръжие на партията!
Кирил стоеше в ъгъла на друсащата мотриса, притиснат от три страни от мокри, навъсени пътници. Те имаха същия пролетарски вид като неговия. Пред очите му се мяркаха вестникарските заглавия. Партийният печат беше богат на събития. И много добре, че се даваха в партийна интерпретация: не хвърляха самотния човек на лъвовете, т.е. на фактите, а го учеха да ги използва, да ги оценява от класови позиции.
Разстрел за разхищение; кулаците, църковните служители и бившите царски чиновници са лишени от избирателни права; увеличава се износът на дървен материал; за покупка ни жилищна площ — изселване; „Ръмжи, Китай!“; футбол: сборният отбор на производителите на захар и съветските търговци бие „Пролетарска ковачница“; централно летище „Троцки“, нови самолети „Народен комисар по военните и морските дела“, „Л. Б. Красин“, „Нете“, полет с балон, аеронавт — слушателят от Академията на въздушния флот другарят Фьодоров… Много, много факти, животът в червената република кипи; още — остър отпор на Пилсудски; ето ви и реклама — бои, къна, одеколон „Тройной“… за употреба от народонаселението…
Кирил се обърна към прозореца и измъкна своето четиво — дебела книга. Правеше се, че не забелязва как две негови постоянни спътнички, момичета на двайсетина години, съвсем не противни на вид секретарки машинописки, го попоглеждат и хихикат.
— Все пак е много хубавичък, не намираш ли? — каза едната.
— Много е сериозен — отвърна другата. — Какво ли чете? — Безцеремонно надникна под лакътя на Кирил. — Я виж ти, „Учебник по хинди“!
Кирил мълчеше, стискаше зъби, думите на хинди му се мяркаха без всякакъв смисъл, сякаш само добавяха още в общия абсурд около неговата толкова целенасочена личност: споровете с Нинка и Никитка, мокрите, гнусни дрехи, идиотизмът на вестниците, вълнението и плахостта от близостта на двете девойки.
Трамваят наближаваше Песчани, където имаше прехвърляне. Пътниците се готвеха за още една атака.
Причината, поради която този път извикаха командира на дивизия Градов в Москва, от негова гледна точка бе малко измислена. Новият народен комисар по военните и морските дела Климент Ефремович Ворошилов изнасяше голям доклад за съвременната военна стратегия. Чудесно, на добър час, но защо трябваше да се откъсват толкова много командири по места от неотложната им практическа дейност, по- специално от установяването на взаимодействие между кавалерията и танкетките при настъпателни действия в гористо-степна равнина. А и в личен аспект това пътуване беше съвсем не навреме — Вероника бе в последния месец. Никита се надяваше, че този път ще остане в Минск под наблюдението на познатите и опитни лекари от окръжната болница, още повече че познаваха всичките й капризи, но тя дори не искаше и да чуе: „Да изпусна пътуване до родната Москва, до кипящата столица, да се измъкна поне за седмица от този мухлясал Минск — и през ум да не ти минава!“
