за проваляне на партийни решения. Другарю Самоха, незабавно пристъпете към разпределяне на другарите по групи.
Като завърши изказването си, секретарят на Московския комитет слезе сред масите, отговори на няколко въпроса, пращайки повечето питащи при другаря Самоха, и с явно облекчение се насочи към вътрешните покои. Там, зад вратата, се мярна диван, предразполагащ към почивка.
Другарят Самоха, сух чекистки оперативен работник с традиционна кожена куртка, която явно доизносваше от по-добри времена, делово разпределяше командировките по заводите. Подаде на Кирил документ с печат ВЦСПС29 (узаконен фалшификат в случай на опозиционни провокации, че Московският комитет и ГПУ са организирали противодействието) и безцеремонно каза:
— Градов, с твоята група ще отидеш на общото събрание на маневристите, машинистите и електротехниците от Рязанската жп линия. Към вас там ще се присъединят наши другари от Управлението. Положението е напрегнато. Могат да се появят висши опозиционни водачи. Сред работниците има брожение, а на всички е известно, че Лев Давидович действа хипнотично върху тълпата. Длъжни сте да провалите резолюциите им! С всички средства! Дръжте постоянен контакт с ГПУ! Колкото може повече лични разговори с работниците! Запомняйте колебаещите се. Ясно ли е?
Кирил си помисли: „Ето че започва и моята война — обходни маневри, лъжливи действия, димни завеси.“ — Ясно е, другарю Самоха!
След разпределянето на командировките активът беше поканен на обяд в столовата на градския комитет. Делегатите тръгнаха с удоволствие: предвиждаха се разни изискани ястия като сьомга, задушена патица, желирано прасенце. Кирил обаче остана верен на себе си. Другарите могат да се смеят над уравниловката, но аз с моето заможно буржоазно минало трябва да спазвам принципите си.
Излезе от Московския комитет и на „Солянка“ влезе в евтина закусвалня. Супа от зеле с месо, макарони по флотски и кисел му струваха по-малко от рубла, по-точно 87 копейки. Седнал в ъгъла с яденето си, гледаше хранещите се в сводестото помещение на закусвалнята и московчаните зад прозореца, чийто живот сякаш се въртеше около трамваите: скачат в трамвая, изскачат от трамвая, гледат часовниците си в очакване на своите „Анушки“ и „Букашки“30, разбягват се от спирките, за да се прехвърлят на други трамваи. В Москва през последните години, кой знае защо, бе настъпило невъобразимо бързане, всички тичаха, скачаха, изскачаха, подвикваха си „Доскоро!“, „Всичко най“. И никой не се досещаше, че днес щяха да се случат събития, които може би ще определят бъдещето на страната за този конкретен период от реконструкцията й.
В ранната вечер на същия ден Вероника Градова, младата жена на командира на дивизия, седеше в градинката на ъгъла на улиците „Кузнецка“ и „Петровка“. Цял ден беше ходила по магазинчетата, оглеждаше, искаше да мери, но, уви, нищо освен шапки не й ставаше. В края на краищата дори си купи нещо, което отдавна съкровено бе желала да има — контрабандно полско жакетче. Наскоро прочете сатиричното стихче на Маяковски в „Известия“: „Зная аз — за полските жакетчета на «Петровка» има женска банда. Тях при нас ги карат контрабанда“ — и се бе запалила в своя Минск непременно, ама непременно да попадне на „Петровка“ и да се сдобие с полско жакетче. Нали нямаше вечно да се мъкне с този корем, скоро щеше да пристегне с жакетчето тънката си талия, да се присъедини към тази „женска банда“ на „Петровка“. Сатирикът, без да го желае, вместо отрицателен образ беше създал някакъв клан на посветени, дръзки московчанки с „полски жакетчета“. Но засега ще продължава да бъде жалка.
Изведнъж й стана ясно, че повече от всичко я наранява липсата на мъжки погледи или пълното им равнодушие. Преди, като видеше красавицата, погледът на всеки мъж изразяваше слисване и нямаше ни един, буквално нито един, който да не погледне след нея. Сега никой не я гледаше, всичко е изгубено, бременността е преждевременна старост.
Нервно си поглеждаше часовника — Никита закъсняваше, а Борис Четвърти ритна няколко пъти с краче. Защо всички бяха толкова сигурни, че ще бъде момче? Градовска патриархалност. Ще взема да родя момиченце, а после ще зарежа моя солдафон и ще замина за Париж, при чичо ми. Ще отгледам французойка, звезда на екрана, нова Грета Гарбо… ще замина с нея още по-далеч, в Холивуд… Така някога моето лице — нейното лице — ще се върне в тази отвратителна Москва като плаката на Мери Пикфорд на колоната за афиши.
Нещо не й беше добре, сложи ръка върху корема си под широкото палто, дишането й пресекваше. Не дай, Боже, да започне точно тук. Зад колоната за афиши с имената на Пикфорд, Феърбанкс и Джеки Куган, както и на гимнастиците Ларионова-Диаболо, спря файтон и от него изскочи военен. Не можа веднага да съобрази, че е Никита.
— Най-после! — извика тя, когато той се приближи, наперен с нашивките и ширитите на униформата.
Никита я целуна с усмивка.
— При вашето положение, госпожо, трябва да сте в леглото, а не да определяте срещи на господа офицерите!
Вероника тутакси занервничи, начумери се и едва не се разплака.
— Нима не разбираш, че не мога без Москва? Че за мен само да мина по „Столешников“ е истинско щастие! Ама не, от дъжд на вятър да идвам в Москва и да седя в този ваш Серебряни Бор, да отглеждам наследника на Градови! Това е издевателство!
Никита я зацелува по бузите, по подпухналия й нос.
— Спокойно, мила, спокойно. Скоро всичко ще е минало!
Вероника се извърташе:
— Страхуваш се единствено за твоята рожба, а за мен не ти пука!
— Ама, Никочка, детенце!
Тя си избърса лицето и попита малко по-спокойно:
— Какво става в този ваш глупав Народен комисариат? Преместиха ли те най-после в Москва?
— Напротив, назначиха ме за заместник началник-щаб на Запада.
— Значи пак този вонящ Минск — унило проточи Вероника. — Поне Варшава да беше наша.
Никита трепна. Лекомислената му жена направо беше забила игла в сърцевината на тайните стратегически съвещания.
— Какви ги приказваш, Ника! Варшава ли?
— Че какво? Такава-онакава, но е столица, Европа. — Вече беше разбрала, че е засегнала нещо строго забранено, и с предишната наслада хитруваше и се правеше на глупаче: — Така де! Трябва най-сетне да превземем Варшава, да поживеем малко там, после да си тръгнем. Предложи го в Народния комисариат.
Никита се смееше с глас:
— Коте, коте, престани да говориш глупости! Виж каква изненада имам за теб — билети за Мейерхолд!
Вероника беше поразена.
— Билети за Мейерхолд ли?! Че и за „Мандат“? Никита, надминал си себе си! — Отдавна не я бе виждал така сияеща. — Кога е? Днес ли? — Внезапно я обви тъмен облак. — Няма да успея да се облека!
Никита пак зацелува бузите и носа й.
— Е, Викочка, е, Никочка, защо ти е да обличаш нещо специално? И така си добре облечена за… — В този миг съобрази, че едва не изтърси нещо нетактично, и се поправи: — За революционен театър в края на краищата. Ще успеем и да вечеряме в „Национал“ и ще видиш, че всички ще ахнат от роклята ти с белоруски мотиви.
Вероника замърмори неочаквано добродушно:
— Просто искаше да кажеш, че за корема ми и така е добре. Знаеш ли, Никита, от всичките гнусни мъже ти не си най-лошият. Господи, колко съм мечтала да попадна на Мейерхолд!
Общото събрание на партийните ядки в Рязанската железопътна линия се проведе в огромното депо за ремонт на локомотиви. То бе толкова огромно, че за стотиците хора бе достатъчен един ъгъл, в който беше издигната временна естрада и на кабела на мостови кран бе окачен портрет на безсмъртния Илич. Зад гърбовете на присъстващите се извисяваха притихнали локомотиви, което придаваше на събитието източно
