Провинциалното вегетиране, безсмисленото погубване на „най-добрите“ години бяха едва ли не главните теми на домашните им разговори. В най-добрите дни той се шегуваше с жена си, наричайки я „четвъртата Чехова сестра“ с вечния им зов на жерав: „В Москва, в Москва!“. В най-лошите, когато тя изпадаше в пълен мрак, Никита понякога просто изскачаше от къщи и отиваше без всякаква работа в щаба, където седеше в тъмния кабинет и разпръскваше собствения си кронщадски мрак.
Ето че сега седеше в голямата конферентна зала на народния комисар, гледаше лъщящата физиономия на докладчика, а мислеше единствено за жена си — че не дай, Боже, онова щеше да започне някъде на Петровски линии или в Лубянския пасаж, където тя, разбира се, беше тръгнала да инспектира модните магазинчета.
Изглежда Ворошилов просто се наслаждаваше на ролята си на главнокомандващ, военен философ и стратег. Пълен, цъфтящ, с малки, акуратно подстригани мустачки, дори в идеалната си, явно шита по поръчка униформа изглеждаше като преуспяващ търговец от Кузнецкия мост. При внимателно наблюдение на лицето му с будни очички можеше да се уловят проблясъци на изключителна глупост. От време на време като че ли напомняйки кой е все пак, Климент Ефремович замръзваше за миг, фиксирайки монументалността.
След лекцията в коридора на Никита му подвикнаха трима бойни командири. Позна единия веднага — Охотников! Прегърнаха се, а той хвърли поглед към петлиците му:
— Охо, вече си командир на дивизия!
— Не очаквах да те видя, Яков — каза Никита. — Отдавна ли пристигна от Закавказието?
— Сега съм на курсове в академията. Трупам мъдрост — засмя се Охотников. — Запознай се с моите колеги — Аркадий Гелер и Володя Петенко.
По начина на ръкостискане Никита с удоволствие усети кадрови здрави бойци.
— Много ми е приятно. Извинете, Аркадий, не ви ли се струва, че вече сме се виждали?
— Разбира се — отвърна Гелер. — На Полския фронт, през октомври двадесета. Бронираният влак „Бурята на Октомври“.
— Точно така! — възкликна Никита.
В този момент от конферентната зала излезе Ворошилов, съпроводен от висшите чинове. Подмишница носеше папка с току-що прочетения доклад. Кръглата му физиономия се въртеше, очевидно очаквайки възторжени погледи от страна на пушещите в коридора командири. Охотников доста небрежно кимна към народния комисар:
— Как ти се струва докладът на новия командващ?
Никита дипломатично вдигна рамене.
— Дали пък не е новият Карл Клаузевиц? — насмешливо процеди Гелер.
— Го-о-лям теоретик! — изхили се Петенко.
Никита се засмя:
— Виждам, приятели, че Москва ви действа със своето заговорничество.
Охотников го хвана подръка и го погледна в лицето:
— Че какво? Опозицията наистина е прекалено гласовита, но за много неща е права. Армията познава по-добре от останалите хватката на бюрократите.
Когато по-късно си спомни този кратък разговор, Никита стигна до извода, че му е разкрил няколко важни теми, които разбунваха столицата. Тук „бюрократи“ наричаха сталинистите, тоест мнозинството в съществуващото Политбюро. Слушателите от Военната академия „М. В. Фрунзе“ бяха близки до висшите военни кръгове. Думите на Охотников, Гелер и Петенко явно показваха, че сред тези кръгове назрява раздразнение срещу налагания в РККА „бюрократичен“ стил на ръководство. Ако още не се бяха превърнали в съюзници на опозицията, във всеки случай й симпатизираха дори само защото тя се обявяваше срещу онези, които след двете блестящи личности Троцки и Фрунзе бяха издигнали на най-високия военен пост бездарния Ворошилов. А пък симпатиите на армията винаги бяха достатъчно сериозно нещо.
Всъщност Никита съжаляваше, че разговорът бе прекъснат на най-интересното място. Видя минаващия по коридора командир на полк Вуйнович. Дори улови погледа му, но той незабавно го отмести, без да прояви ни най-малко желание да спре.
— Вадиме! — викна му Никита.
Вуйнович не се обърна, стигна до края на коридора и сви зад ъгъла.
— Вадиме, дявол да те вземе!
Никита заряза „академиците“ и затича по коридора, сви зад ъгъла и спря. Бяха сами в празното крило на сградата. По паркета ясно се чуваха отдалечаващите се стъпки на Вуйнович.
„Колко е глупаво — мислеше си Никита — да се разделиш с най-добрия си приятел заради някаква двусмислена ситуация, в която беше попаднал баща му. Дори и да е замесен в онова тъмно дело, какво общо имам аз? А пък той не е и замесен, а просто, просто… Ех, че е глупаво!“
— Вадим, глупаво е! Нека поговорим!
Без да се обърне, Вуйнович отвори вратата към стълбището и изчезна.
Секретарките, деловодителите и охраната на Московския градски комитет на ВКП(б), меко казано, без излишен възторг гледаха нахлуването на работническите партийни маси с кожени якета, къси палта, каскети и червени забрадки. В учреждението отдавна всичко бе доведено до прилично равнище — паркетът беше лъснат, килимените пътеки — разстлани и закрепени към мраморните стълби с медни пръчки, бюфетчийки с бели престилки разнасяха по кабинетите чай и пресни сандвичи, разговорите се водеха приглушено, пепелниците незабавно се чистеха, бюстовете на великия Ленин се бършеха най-старателно, може би дори по-добре от предшествалите ги мраморни нимфи на Търговското дружество. И изведнъж се появява пролетариатът, гръмко си подвикват, тропат, секнат се, от подметките им падат кални парчета, разнася се миризма на немити тела и махорка — като че ли военният комунизъм се беше върнал.
Конферентната зала на третия етаж бе претъпкана с работници от градския комитет и районните комитети, с партийния актив на най-големите предприятия. Кирил Градов във вечните си износени дрехи, с вълнено сакенце и басмена рубашка, на външен вид беше много по-близко до хората от предградията, отколкото до богаташите от центъра и беше извънредно доволен от това. Впрочем по-възрастните му другари високо ценяха теоретичната му подкованост, а към дребните му псевдодемократични чудачества се отнасяха снизходително: младият човек имаше достатъчно време, за да овладее неписаните правила на партийния етикет. Говорещият в момента секретар на Московския комитет представляваше идеалният тип на израстващ партиец от средата на двадесетте години: военна куртка със сталински фасон, брадичка като на Риков, всезнаещата насмешлива усмивчица на Бухарин.
— Другари — говореше той, — опозицията предприема отчаяни усилия да общува с работниците, като заобикаля ръководството на партията. Група техни лидери отишли в партийната организация на завод „Авиаприбор“ и се опитали да провалят партийните решения. Други организирали събрание на актива на Рязанската железопътна линия и работниците са били принудени да приемат председателството на съмнителни другари като Ткачов и Сопронов! Говорил е членът на Политбюро Троцки. Пред актива в Народния комисариат на финансите е говорил Рейнголд.
Опозицията е разпратила свои гастрольори и в заводите „Богатир“, „Каучук“, „Морзе“ и „Икар“. С прискърбие трябва да отбележим, че Госплан28 и Институтът за червена професура са се превърнали в истински предни постове на опозицията, техни хора правят постоянни посещения и агитират работниците от Трамвайния парк и завод „Илич“.
Същото се случва в Ленинград, но сега това не е наша грижа. Главната задача на комунистите в Москва е да пресекат всички контакти на лидерите на опозицията с работниците. Откровено казано, най-доброто решение би било да се включат органите на ГПУ, но не можем да си го позволим — ще се надигне страшен вой. Днес трябва да разпратим групи от нашия актив във всички предприятия, където според сигурни сведения…
Секретарят на Московския комитет се подсмихна. „Красноречива усмивка — помисли си Кирил, — чекистка, всесилна, нагла и мрачна.“ Изведнъж усети, че го ненавижда, но веднага пропъди това предателско „либерално“ чувство. Защо да го вижда като гаден човек, изобщо отделна личност? Той е представител на партията и нашата задача е една — да не допуснем разкол!
— … Според сигурни сведения — продължи секретарят — тази вечер ще бъдат предприети нови опити
