мистичен оттенък като че ли бойни слонове препречваха изходите на някакъв площад във Вавилон.
Аудиторията в по-голямата си част беше с ватенки — не бяха успели да се преоблекат след смяната, а на главите на повечето имаше каскети и забрадки. Инструктираните днес в градския комитет делегати, смесени с „кожените куртки“, стояха на групи и зорко се оглеждаха. От време на време се появяваха личности с обикновени сака и вратовръзки. На тях се гледаше с подозрение, особено ако тоалетът се допълваше от шапка, а още повече — от очила.
Общо взето, беше влажно и гнусно и независимо от вътрешната разгорещеност, събранието понякога се обливаше в студена пот: цехът не бездействаше, безпартийните работници отваряха гигантската, може да се каже циклопска врата, виеше студеният вятър на късния октомври.
„Защо не се захванах с лингвистика? — неочаквано с тъга си помисли Кирил Градов. — Нали толкова обичам езиците! Щях да си седя в библиотеката. Но кой ще се бори за истинския социализъм, ако цялата интелигенция се пръсне или се крие в лингвистиката и в микробиологията?“
В президиума на събранието, под портрета на Ленин, седяха няколко представители на опозицията и на „генералната линия“. На трибуната ораторстваше Карл Радек — дълбоко чужда на руския пролетариат личност, ако не и подозрителна. Нямаше седмица, в която по Москва да не плъзнат нови негови шеги за ограничеността на съветската бюрокрация. Звучаха оскърбително не само за сталинистите, но до известна степен и за масите, сякаш намеквайки за вечния консерватизъм на руския народ. Радек говореше руски граматически правилно, но с много силен акцент, а главното — с объркваща интонация.
Само от думата „д’уга’и“ работниците маневристи започваха да се споглеждат. Разбира се, като съзнателни членове на партията, като интернационалисти не се произнасяха за националността на оратора, но човек можеше да се обзаложи, че на всеки в ума му се въртеше нещо като: „много чифутстващ чифутин са ни пратили“ или „много евреест е този евреин“, или в краен случай „някак не е наш този другар евреин“.
В това време ораторът продължаваше да развива логически убийствените си тези:
— … Идеята на сегашния Централен комитет за построяване на комунизъм в една отделно взета страна намирисва на мухъла на пошехонската старина. Ей-ей, д’уга’и („ей-ей“ в устата му прозвуча в смисъл на „ой-ой“), тази теза по своята нелепост не може да не напомни съчиненията на писателя сатирик Салтиков- Шчедрин за различните староруски тъпоумни провинциалисти.31
— Другари, сталинският Централен комитет черпи работниците с гъливеровски дози вкиснат патриотизъм, а в това време Съветите губят работническото си ядро, индустриализацията се спъва от частния капитал, буксуваме на международната арена, губим авторитета си сред революционните маси! Другари, вождът на световния пролетариат, другарят Троцки, заедно с други съратници на Илич ви призовава — да вдъхнем нов живот на нашата революция!
Радек слезе разочарован от трибуната — за седмица железничарите сякаш бяха подменени. Отначало се чуваха редки аплодисменти и възгласи: „Правилно“, „Ура!“, „Долу центристите!“, но скоро плясканията и подвикванията потънаха в шъткане, свирене и бесни крясъци: „Долу троцкистите!“, „Смъкнете го от президиума, братлета!“, „Никакви компромиси с опозицията!“, „Запушете им устата!“, „Вън от партията!“. След това нищо не можеше да се различни, всеобща „буря от негодувание“. Той разбра, че тук са успели яко да поработят, че е било грешка така лекомислено да идва в това депо, да говори в такъв дух, с всичките тези „шчедрини“ и „гъливери“, а и изобщо не беше ли грешка да се присъединява в този момент към антисталинското крило, да надига глава толкова активно?
Кирил Градов негодуваше заедно с мнозинството, скачаше от стола си, размахваше юмрук, като викаше нещо не съвсем свързано. Изпълваше го блаженото, вдъхновяващо чувство за единство. Ето го класовото чувство, казваше си той, ето че най-после беше дошло.
В задните редове на събранието край един от локомотивите за ремонт беше групата от ГПУ начело със Самоха. До тях „класовото чувство“ в този момент явно не бе стигнало, защото никога не беше ги напускало. Те делово оглеждаха аудиторията на железничарите партийци и от време на време си шепнеха. Засега всичко вървеше според замисъла.
От третия ред Кирил Градов закрещя към президиума:
— Искам думата!
Председателстващият вдигна звънчето. И жестът, и звукът изглеждаха смехотворно сред ревящата тълпа в локомотивното депо. Най-после гласът му успя да надвика ревовете:
— Другари, внимание! Изказванията продължават! Според записалите се сега е ред на другаря Преображенски!
Преображенски, един от лидерите на опозицията, решително стана иззад масата на президиума, оправи на гърба си гънките на гимнастьорката от добро сукно и се насочи към трибуната.
— Искам думата по дневния ред! — крещеше в това време Кирил.
Неочаквано върху трибуната скочиха двама юнаци с каскети, които не бяха работници, а по-скоро апаши от Марина Рошча. С криви усмивки и разперени ръце преградиха пътя на опозиционера. Здравенякът Преображенски се опитваше мощно да си пробие път до трибуната, ала юнаците висяха върху него, не го събаряха, но и не му позволяваха да направи нито крачка.
— Що за безобразие?! Негодници! — викаше Преображенски.
В отговор смях като конско цвилене шумно ехтеше из гигантското помещение.
В този момент Кирил скочи на трибуната от другата страна.
— Другари, моля за минута внимание! — с всички сили закрещя той.
Събранието поутихна, въпреки че ту тук, ту там все още се чуваха свирене и шъткане.
— Другари, аз съм млад комунист — продължи Кирил. — Единството на партията за нас е по-важно от въздуха! Предлагам да се осъдят разколническите и високомерно — вождистките действия на другарите Троцки, Зиновиев и Пятаков! Предлагам да се приеме резолюция за прекратяване на дискусията с опозицията!
Бурен подем в залата. Огромното мнозинство крещеше с каскети в юмруците си:
— Правилно! Стига са ръфали партията! Няма да допуснем разцепление! Долу дискусията!
Преображенски най-после се отърва от своите „каскетаджии“, приближи се до трибуната и удари с юмрук.
— Какво става?! Организирана провокация ли?! Настоявам да ми се даде думата!
Кирил, без да гледа стоящия плътно до него човек с бурно повдигащ се гръден кош, с потоци пот, които се стичаха по лицето и шията му, закрещя към залата:
— Предлагам да не се дава думата на другаря Преображенски!
Отговорът беше нов взрив от антиопозиционни страсти. Долу! Долу! Долу!
Преображенски махна с ръка и се запъти към мястото си.
Събранието все пак продължи още най-малко два часа и приключи през нощта. Опозицията беше разбита на пух и прах.
Разотивайки се в тъмнината, спъвайки с в релсите, партийците още продължаваха да си разменят остроти. Преображенски вървеше с група свои хора и мълчеше. Кой знае защо, този нощен преход през железопътната територия му напомни нещо от дореволюционните емигрантски времена. „Изтласкват ни — мислеше си той. — Ставаме чужди: Дано отново не се окажем в емиграция.“ Обърна се и забеляза отдалеч младока, който му бе отнел трибуната. Изостана от другарите си и го изчака.
— Градов, може ли за минутка?
Следите на неподправено вдъхновение все още трептяха върху младото лице, стига да не бяха следи на срам. Кирил поспря.
— Какво има, другарю Преображенски?
Преображенски му предложи цигара и запуши.
— Кажете, нима наистина не разбирате смисъла на случващото се? Не разбирате ли, че опозицията е просто опит да бъде спрян Сталин?
— Сталин се бори за единството на партията и стига за това! — парира го Кирил.
Преображенски внимателно се вглеждаше в лицето му.
— Хирургът Градов баща ли ви е?
— Да, но какво отношение има това към дискусията? — дръпна се Кирил.
