обработката, го помоли за секунда да се дръпнат настрана.
— Какво ви е, Борис Никитич?
— Всичко е наред — промърмори Градов.
— Днес не ми харесвате, скъпи. Лицевите ви мускули потрепват. Май и пръстите ви треперят…
— Не, не, всичко е наред. Моля ви, нищо не ми трепери. Не си струва наистина, преди началото на операцията… някак си е странно… не е много етично…
— Да, да — проговори Рагозин, оглеждайки бръчка по бръчка лицето му. — Май не бива да участвате пряко, драги. Бъдете наблизо в случай на нещо непредвидено, а ние ще се помолим и ще започнем…
„Боже — помисли си Градов, — да не участвам в
— Какво пък, началникът сте вие. Ще наредите ли да си сваля ръкавиците?
— Е, не, драги! — рязко каза Рагозин. — Тук началници няма. Всички — и вие също — сме равноправни участници в операцията. Бъдете готов!
Градов седна на дивана в ъгъла на предоперационната, отметна глава и затвори очи. Вече не виждаше как четиримата хирурзи, държейки пред себе си обработените си ръце, сякаш жреци на някакъв древен култ, преминаваха зад матовото стъкло.
Току преди разсъмване младежите, най-малко дузина, тръгнаха към Москва река. Под краката им хрускаха ледените корички на малките локви. Между боровете, в прозрачния Космос, все още грееха звезди, светеше „и месецът, златен и млад, незнаещ ни дни, ни години“…
— Слушах го, рецитираше го наскоро в Дома на архитектите — каза Степан Калистратов.
— А помниш ли пак там! — извика Нина. — Никога няма да забравя този глас… „Ще се лутам из табора на тъмната улица, зад клонче черьомуха в черна карета, зад качулката на снега, зад вечния мелничен шум…“ Семьон, чуваш ли ме, Сьома?!
Тя сякаш го влачеше подръка, почти го мъкнеше, през цялото време досаждаше на своя недодялан избраник Стройло, а той като че ли благоволяваше да бъде влачен, макар че от време на време поривите на Нина объркваха крачките му и го вкарваха в някакъв недостоен за пролетарий тръс. Ту буци, ту някакви локви под краката — защо са се юрнали към реката, някакви корени, стихове на този Манделщам, приумици на професорски дечица…
— Що за табори, качулки, що за ребуси? — басово рече той.
— Ех, Сьомка! — огорчено изхленчи Нина. — Та той е гений, гений…
— Семьон май е прав — намеси се Сава Китайгородски. Той беше облечен с дълго черно палто, а колосаната му риза светеше в нощта. — Черьомуха и сняг като че ли не се съчетават.
„Какво великодушие към съперника“ — лукаво и радостно си помисли Нина и викна на вървящия напред Калистратов:
— Стьопа, а ти как смяташ?
— Не желая да влизам в полемика с магарета! — рече поетът, без да се обръща.
Нина остана без дъх от силата на момента. Тези тримата бяха влюбени в нея, всичко бе игра около нея, всичко това… Тя пусна ръката на Семьон, изтича напред и първа достигна брега.
Долу сребрееше и искреше с лек златист оттенък извивката на реката. Зад нея в сумрака преди зазоряване се очертаваха редките светлини на Хорошево и Сокол. Имаше доста време до разсъмване, но далечните покриви и камбанарии на Москва вече бяха добили ясни очертания, а това означаваше, че първият ден на ноември 1925 година ще бъде облян от фантастичната светлина на не толкова честия гост на Русия — звездата, именувана Слънце.
Нина се обърна към приближаващата група. Ето ги, влюбените и приятелите: Сьомка, Стьопа, Сава, Любка Фогелман, Миша Канторович, брат й Кирил, братовчедите Отари и Нугзар, Олечка Лазейкина, Циля Розенблюм, Мириам Бек-Назар… Лицата им се виждаха ясно, осветени от луната или от предстоящия изгрев, или просто от младостта и революцията. „Какво щастие — искаше да закрещи Нина Градова, — какво щастие, че това става точно сега! Че всичко се случва с мен точно сега! Че съм аз… именно сега!“
Утрото ги завари в околностите на парка на Тимирязевската селскостопанска академия, на Инвалидния пазар. Смееха се и пиеха квас, когато неочаквано от стълба захриптя радиоточката. През пращенето най- сетне проби: „До гражданите на Съветския съюз…“. Последваха някакви какофонични шумове, постепенно оформящи се в траурната мелодия „Гибелта на боговете“ на Вагнер. Най-после започна четенето:
„… Обръщение на ЦК на РКП(б)… До всички членове на партията, до всички работници и селяни…
… Неведнъж и дваж другарят Фрунзе избягваше смъртната опасност. Неведнъж и дваж смъртта вдигаше над него смъртоносната си коса. Той излезе невредим от героичните битки на Гражданската война и отдаде цялата си кипяща енергия, целия си съзидателен размах на създаването на нашата победоносна Червена армия…
… Но днес побелелият боец ни напусна завинаги… Умря големият революционер комунист… Умря нашият славен боен другар…“
— Кириле! — закрещя Нина на брат си. — По-бързо! Ето го трамвая! Бързо вкъщи! Вкъщи!
Винаги, при всички съдбовни поврати Градови най-напред се стремяха към къщи, да се съберат заедно. Едва по-късно, през тридесетте, къщата започна да им се струва не крепост, а капан.
Борис Никитич стоеше на площадката пред хирургическия корпус и чакаше кола. Трепереше като в страшен махмурлук, страхуваше се да погледне неочаквано златното утро. По стълбището го настигаха хора с престилки и без престилки, пъхаха му за подпис някакви листчета на все нови и нови протоколи. Подписваше всичко, без да чете, като в съзнанието му се въртеше само едно — вкъщи, по-скоро вкъщи.
Колата дойде, от нея изскочи червеноармеец. Мина командирът на полк Вуйнович. Градов сякаш се олюля от излъчваната от неговото мощно и враждебно тяло вълна. Прозвуча глас:
— Фокин, откарай вкъщи това лайно!
… Помрачаването на съзнанието е започнало четиридесет минути преди кончината. Смъртта е настъпила от парализа на сърцето след операцията…
Създадена е комисия за погребението в състав: другарите Енукидзе, Уншлихт, Бубнов, Любимов, Михайлов…
… В лицето на покойния загубихме един от най-видните членове на правителството…
… Състоя се заседание на Революционния военен съвет, председателствано от Уншлихт, заместник на другаря Фрунзе, присъстваха членовете на РВС Ворошилов, Каменев, Бубнов, Будьони, Орджоникидзе, Лашевич, Баранов, Зоф, Егоров, Затонски, Елиава, Хадир-Алиев…
… В Кронщад и Севастопол да се произведе салют с бреговите и корабните оръдия: в първия — 50 изстрела, във втория — 25…
… В погребалната церемония да участват отряд от командния политсъстав, авиоотряд от Московския военен окръг и Първа сборна рота от Балтийския флот. Отговорник — командващият XVII корпус другарят Фабрициус…
… Няма място за униние! Сплотявайте редиците си!
… От протокола от аутопсията: в коремната кухина 200 куб. см кървава, подобна на гной течност… Бактериоскопично са открити стрептококи… Анатомична диагноза: заздравяла кръгла язва на дванадесетопръстника… Остро гнойно възпаление на перитонеума… Ненормално увеличен тимус… Операцията е предизвикала изостряне на хроничния възпалителен процес, продължаващ от 1916 година след апендектомия, което в съчетание с неустойчивостта на организма спрямо упойката е предизвикало бърз срив на сърдечносъдовата дейност и е довело до смъртен изход.
Кръвотеченията от последно време са били вследствие на повърхностни язви.
Извършил аутопсията: професор А. И. Абрикосов…
