единствения реален човек, представляващ единствения реален свят, този на армията. После алкохолът, вкусната храна, веселият шум, дяволският чарлстон, излъчващата младежки жар и успех красавица, която принадлежеше само и единствено на него, свършиха своето и Никита забрави за ромбовете и нашивките на ръкава си, превърна се изведнъж в обикновен двадесет и пет годишен момък. Заразхожда се с чашка в ръка из всички стаи, включваше се в разговорите, смееше се по-високо от останалите на вицовете, въртеше около себе си пъргавата си сестричка… И буржоазна пародия танцува, и се опита да раздвижи и начумерения си брат… докато неочаквано не видя великолепната си жена да се смее в компанията на няколко мъже. Тутакси го жегна изключително мерзка мисъл: „Около Вероника има кучешка сватба.“ Внезапно разбра, че е идиотски пиян.
На всичкото отгоре наблизо сред шума се изцепи гадното гласче на изпит младок с лилави сенки под очите… „Младостта ни водеше в саблен поход, младостта ни хвърляше на кронщадския лед…“ Добре познаваше този тип щабни бохеми наркомани, устните и ноздрите им бяха вечно раздути, раздразнени, приличащи на някакви ботанически смукала… Точно такива объркваха главите със стихчета и бели прахчета… на кого?… На нашите девойки, мъкнеха ги в щабните ъгълчета, романтици, оскверняваха нашите момичета в килерите, в гардеробите, дори в клозетите, опъваха нашите момичета, употребяваха ги на дивани, зад дивани, на рояли, на билярдни маси, под рояли, под маси, в мазета, на покриви, нашите момичета, сред гниенето на разпердушинени парници… а после ги пробутваха на комисари, чекисти, на всякаква паплач… нашите момичета, в съпровод на хора на щабната сбирщина… че и с китари, с хартиени цветя в къдриците… Младост, революция…
Разбираше и че в главата му се въртят някакви идиотски, и то белогвардейски безсмислици, пък и не бе срещал из щабовете толкова много от тези така наречени осквернени наши момичета, но яростта вече го издигаше на гребена си и почти изгубил възможност да й се съпротивява, направи крачка към романтика на революцията.
— Позволете да попитам, вие лично бил ли сте в Кронщад?
— Представете си, комбриг, бил съм! — разпалено изкрещя „младокът“. Май охотно приемаше предизвикателството. Трескави очи, бузата му конвулсивно трепкаше, изобщо не беше по-млад от комбрига. — Участвах в щурма!
— Аха! — Никита здраво го хвана за рамото и се приближи още. — Значи сте видели и разстрелите? Как очиствахме десетки и стотици матросчета?
— И те ни разстрелваха! — „Младокът“ се опитваше да се освободи от ръцете на комбрига. — В крепостта имаше бял терор!
— Не е истина! — неочаквано закрещя Никита, и то толкова страшно, че всичко наоколо стихна, само мяукащ негърски глас се носеше от плочата. — Не ни разстрелваха! Матросите от Кронщад не разстрелваха болшевиките! Само ни смъкваха обувките! — Кръгът от струпали се около него лица неочаквано премина пред Никита като на много странна лента, обемът изчезна, останаха само плоскости и той пусна мекото рамо. — На всички арестувани им бяха конфискувани ботушите, така е — измърмори той. — Ботушите даваха на босите членове на отряда… комунистите в замяна получаваха цървули… — Пак повиши глас. — Цървули, другари! Разстрели нямаше! Дори мен, разузнавача, не ме разстреляха! Ние после тях… като палачи… зверски!
Слисаните гости мълчаха. Изведнъж от галерията се дочуха стъпки, Кирил се спусна и яростно се нахвърли върху брат си:
— Да не си посмял, Никита! Не повтаряй клеветата!
Вероника висеше на рамото на мъжа си, теглеше го навътре в къщата, мама Мери вървеше след тях с поднос шишенца с лекарства. Вуйчо Галактион завършваше шествието, като с жестове успокояваше гостите. От прага Никита още веднъж викна:
— Палачи! Кървава баня! Наврете си я в задника вашата романтика!
Народният комисар по военните и морските дела наистина се чувстваше значително по-добре. Усмихваше се на професор Градов, докато пръстите му — всеки сякаш беше прозорлив изследовател — опипваха корема и областта на слабините.
— Вашият син, професоре, май служи в щаба на Тухачевски? Познавам Никита. Храбър боец и истински революционер.
Борис Никитич седеше на края на леглото, бедрото му опираше о бедрото на командващия армия. Хиляди болни бяха минали през знаменития медик, но никога преди, дори в студентските си години, не му беше странно, че човекът пред него от обществено понятие се превръщаше във физиологично и патологично. Това тяло, дори проснато под пръстите на лекаря, излъчваше магията на властта. Мярна му се нелепата мисъл — може би на този всичко е различно? Може би стомахът му завършва в Перекоп?
Палпирайки триъгълника над дванадесетопръстника и навлизайки все по-дълбоко през порядъчния слой мазнини, откри няколко точки на слаба болезненост. Възможно е да имаше слаб излив на течност, леко дразнене на перитонеума. Черният дроб беше наред. Сега да се заеме с аускултация на сърцето.
Когато се наведе над гърдите, тоест над вместилището на героичната легенда, Фрунзе за момент дръпна стетоскопа настрана и му прошепна почти в ухото:
— Професоре, не ми трябва операция! Разбирате ли? В никакъв случай не ми е необходима операция сега…
Очи в очи. Склерата леко жълтееше. Клепачът му за секунда се затвори, като така даваше да се разбере, че на професор Градов му се оказва пълно и конфиденциално доверие.
Когато излизаше от стаята, Борис Никитич си помисли, че май се случва нещо нередно. Странният патос на Рагозин, този шепот… м-м-м… на пациента. Някакви „тайни на мадридския двор“. Навсякъде постове, странни хора… Болницата сякаш бе завладяна от армията и ГПУ…
Не беше успял да измине и десет крачки по коридора, когато някой го докосна по ръкава. С извънредно сериозен тон му бе казано:
— Моля, професоре, отбийте се тук. Очакват ви.
Със същия тон към съпровождащия го Вуйнович:
— Другарю командир на полк, вас не ви очакват.
В кабинета на завеждащия отделението два чифта очи го хванаха в клещи. Белите халати над сукнените гимнастьорки нито на йота не прикриваха истинската принадлежност на очакващите го. Тя всъщност не се и криеше.
— Правителството ни възложи да разберем до какъв извод стигнахте след прегледа на другаря Фрунзе.
— Точно за това се готвя да докладвам пред консилиума — опитвайки се да скрие объркаността си, говореше почти неучтиво професорът.
— Най-напред кажете на нас — рече един от чекистите. „Нито минута няма да се бавя да те застрелям, кучи сине“ — като че говореха очите му.
Другият — о, да! — бе значително по-мек.
— Професоре, разбирате какво значение има оздравяването на другаря Фрунзе.
Борис Никитич седна на предложения му стол и мъчейки се да скрие раздразнението си (от какво друго би могло да е предизвикано излишното му потене, ако не от раздразнение), каза, че е склонен да се присъедини към мнението на Ланг — болестта е сериозна, но няма нужда от операция.
— Вашето мнение се разминава с това на Политбюро — бавно, като подчертаваше всяка дума, произнесе онзи, когото Борис Никитич почти подсъзнателно бе определил като джелатин, „стрелец“.
— Мисля, че в Политбюро още няма лекари — отвърна той с изключително неприятен тон. — За какво в края на краищата са ме повикали на консилиум?
„Стрелецът“ впи немигащи очи в лицето му — бе почти нетърпимо.
— Градов, заставайки на тази позиция, засилвате натрупалото се недоверие към вас.
„Натрупалото се недоверие…“ Целият потъна в пот, усещаше как влагата се стича от подмишниците му и схвана, че потта не е предизвикана от раздразнение, а от зашеметяващ страх.
Чекистът извади от чантата си обемиста папка, без всякакво съмнение — досие, личното дело на професор Б. Н. Градов в Държавното политическо управление!
— Хайде да уточним, Градов. Защо нито веднъж не сте посочили в анкетите, че вашият дядо е бил
