заместник-министър на финансите в самарското правителство21? Не сте му придавали значение ли? Или сте забравили? И парижкия му адрес — улица „Вожирар“ № 88, не знаете, нали? Вашият приятел Пулково не е ли навестявал дядо ви? Кажете ни срещали ли сте се лично с професор Устрялов? Какви инструкции ви е предал от лидерите на емиграцията?
Тези седем въпроса бяха като мощни камшични удари и едва след последния настъпи пауза, която приличаше на душене.
— Какво говорите, другарю? Че може ли да се говори така, другарю…
Изгладената с любов носна кърпа, която притискаше към лицето си, мигновено се превърна в унизителен парцал. „Стрелецът“ бясно перна с юмрук масата.
— Тамбовският вълк ти е другар!
Борис Никитич дръпна настрани и разхлаби изисканата си вратовръзка. По-късно, анализирайки това състояние и унизителните си движения, той се оправдаваше с изненадата. Явно беше така. Можеше ли да предположи, че в скъпата му клиника го очаква пристрастен разпит?
Вторият чекист, „либералът“, с известно възмущение каза на другаря си:
— Овладей се, Бенедикт! — Приближи се до Градов и леко го докосна по рамото: — Извинете, професоре, нервите на Бенедикт от време на време не издържат. Последици от Гражданската война… изтезания… в занданите на белите… Класовата борба, Борис Никитич, понякога взема много жестоки форми… какво да се прави, ставаме жертви на историята… ето защо ни се иска да избегнем грешките, да разсеем недоверието, натрупало се към вас, а следователно чисто механично и към вашите деца… при цялото ни огромно уважение към лекарското ви изкуство… Особено важно е учен с име като вашето да заеме правилна позиция, да покаже, че не са му безразлични съдбините на републиката… че е с нас със сърцето си, а не със студения ум на буржоазен „спец“… Във важна работа като спасяването на нашия герой, командващия армия Фрунзе, ни се иска да виждаме, че не се криете в храстите на лъжливия обективизъм… не се дистанцирате…
Борис Никитич навеждаше глава, страхливецът окончателно вземаше връх.
— В края на краищата — измърмори той — не съм казал, че хирургическата намеса е противопоказана…
Меко погладилата рамото му ръка го притисна малко по-силно. Между рамото и ръката възникна нещо като интимност.
— До известна степен радикалните мерки винаги са по-ефективни от терапията…
Ръката се отдръпна. Без да вдига глава, усети, че чекистите си размениха удовлетворени погледи.
Вадим Вуйнович, придържайки удрящия го по бедрото планшет, стремително изтича по стълбите да посрещне току-що пристигналите Базилевич и двамата му помощници от щаба на Московския военен окръг.
— Разрешете да доложа, другарю Базилевич. Народният комисар взе решение да се оперира. Предложението на Политбюро е подкрепено от повечето участващи в консилиума. Вече го подготвят…
Командващият Московския военен окръг бавно като че ли за да забави ритъма на задъхания нервен командир на полк, разкопчаваше шинела си, оглеждаше вестибюла, стълбището, прозорците, през които на фона на есенната сивота изпъкваха черните стволове на дърветата и белите линии на първия сняг.
— Постовете на ГПУ да се дублират с наши хора — тихо каза той на единия от помощниците си.
— Слушам — последва кратък отговор.
Вадим не можа да скрие въздишката си на облекчение. С идването на Базилевич му се стори, че всичко все още може да се размине, че мощната логика на РККА ще си каже думата и странната зловеща двусмисленост, събрала се под сводовете на Солдатьонковската болница, ще се окаже само плод на въображението му.
Около полунощ половината от гостите, тоест порядъчната публика, си тръгнаха от вилата на Градови, което предизвика у неизчерпаемия тамада Галактион Гудиашвили нови тъжни размисли за природата на „по-големите братя“, на русите. „С печал гледам тези московчани, станали са твърде европейци, направо немци, не умеят да се веселят“ — говореше той, забравил за неотдавнашните си изказвания за скитските варвари. Все пак продължаваше да се разпорежда на опечалената маса, стараейки се поне останалите да напои както трябва.
Вуйчо Галактион бе огорчен от младежта много повече, отколкото от порядъчната публика: тя нито си тръгваше, нито обръщаше внимание на „великолепните“ напитки. Забравили, че младостта в живота е само веднъж („Само веднъж, Мери, скъпа, знаеш го не по-зле от мен“), младите се бяха струпали в кухнята и гълчаха като кинто22 на пазара, спореха по въпросите на опротивялата на всички народи от средиземноморския басейн световна революция.
Споровете избухнаха някак стихийно, но никой не се съмняваше, че това ще се случи. Би било странно, ако в края на краищата не бяха забравени всички второстепенни неща, флиртът и алкохолът, вицовете, поезията, театралните клюки и ако не беше избухнал в кухнята — точно и непременно там, сред неизмитите чинии — характерният за интелектуалната, партийната и около партийната младеж спор на политически теми. Разбира се, страстните революционери бяха пълно мнозинство, но колкото глави, толкова и различни пътища за по-скорошното постигане на щастието на човечеството. Тази младеж засега не се страхуваше толкова от „органите“, защото приемаше ЧК и ГПУ за отряд на собствената си власт и затова можеше да си дере гласните струни, да размахва ръце и да не крие симпатиите си към различните фракции — дали към троцкистите с тяхната „перманентна революция“ или към някаква неизвестна до тази вечер „платформа на Котов-Усаченко“, към антибюрократичната „нова опозиция“ и дори към „твърдокаменните“ сталинисти, които при пялата им унилост все пак имаха право да се изкажат, та нали на никого не бива да се запушва устата, момчета, нали точно в това се състои смисълът на партийната демокрация.
От общото пенявене засега ще измъкнем само няколко фрази и ще предложим на читателя да си представи тяхното звънко ехо, отекващо в студентските аудитории от онова време.
„… Време е да приключим с непа, иначе ще се задушим от ситост…“
„… Социализмът ще загине без подкрепата на Европа!“
„… Вашата Европа танцува чарлстон!“
„… ЛЕФ са фалшиви революционери! Сноби! Естети!“
„… Бухарин играе по свирката на кулаците!“
„… Чухте ли, братлета, в Мюнхен се е появила партия на националболшевики? Дребнобуржоазните глупости нямат край!“
„… Защо крият от народа завещанието на Ленин? Сталин узурпира властта!“
„… Влачите се в опашката на троцкизма!“
„… По-добре в опашката на лъва, отколкото до задника на обущаря!“
„… Някога за подобно нещо направо биха те праснали по муцуната!“
Времето беше „ново“ и се размина без бой, въпреки че Ниночкиният „пролетарски приятел“ Семьон Савелиевич Стройло неведнъж мечтателно претегляше на ръка неотворен буркан с „царски рижики“.
Автоматично търкайки с четка китките и ръцете си до лактите, професор Градов се стараеше да не гледа колегите си. Впрочем и останалите участници в операцията — Греков, Рагозин, Мартянов и Очкин, се миеха мълчаливо и самовглъбено. На никого и наум не му идваше тази нощ да демонстрира любимите „професорски номера“ — хумор, мучене на оперна ария, хъмкане, тюхкане, всички чудатости, които винаги са били любими на московските светила, толкова обожавани от средния, изцяло женски хирургически персонал. Никога досега сред тези стени не е имало антисептична обработка едновременно на петима големи хирурзи и никога не е имало такова напрежение.
От операционната излязоха анестезиолозите и докладваха, че даването на упойката е минало нормално. Болният е заспал. Градов, на когото му предстоеше да започне, тоест да отвори коремната кухина на народния комисар, се разпореди нито за миг да не се прекратява контролът над пулса и кръвното налягане. Подготвени ли бяха всички стимулатори на сърдечносъдовата дейност? Това бе главният аспект на операцията.
Вече държеше протегнати напред ръцете си в гумени ръкавици, когато Рагозин, привършил също с
