сутрешната идилия. „Виж ти — с умиление си помисли тя, жив е буржуят.“
— Господ да ти е на помощ, по-тихо, Петровна! — хвърли се към нея Агаша. — Да вървим, да вървим в кухнята!
Там Петровна разтовари сметаната и изварата и попита:
— Какво е туй при вас?
— Професорът се лекува с музика — многозначително обясни Агаша.
— Че да не е настинал?
— Ех, Петровна, Петровна — поклати глава изтънчената Агаша.
— Ами то моят от всичко се лекува с чашка — въздъхна Петровна. — Ако не помогне една, втора. И всичко си идва на мястото.
— Хайде, върви си, Петровна.
Агаша й мушна парите и изпрати пращящата от здраве и чистота жена, а тя спря до прага и се заслуша.
Мери завърши концерта с блестящо глисандо и се изправи.
— Как се чувстваш, Бо?
Борис Никитич също стана от креслото.
— Благодаря, Мери! Знаеш, че този прелюд винаги ми помага. — Приближи се до жена си, прегърна я през раменете, като по деликатен начин се стараеше да я обърне с лице към себе си. Мери Вахтанговна извърна глава, сочейки към прозореца.
— Виж, Пулково вече е тук!
От портата към къщата под падащите жълти листа, без да бърза, крачеше Леонид Валентинович Пулково с английското си „шерлокхолмовско“ палто.
— При цялото си нехайство Льонка винаги е точен — усмихна се професорът.
— Вървете всички да се разхождате — разпореди се Мери Вахтанговна. — Питагоре, и ти тръгваш с татенцето.
Кучето радостно се завъртя, от време на време присвивайки задните си крака като заек.
Агаша вече стоеше до вратата с палтото и шапката на професора.
— Позволете да ви напомня, Боренка и Меричка, че Никитушка и Вероничка пристигат за вечеря направо от гарата — каза тя.
— Да, да, Бо, не си забравил, нали? След два часа имаме пълен сбор — строго, опитвайки се да сдържа някакво екстатично чувство за цялостност, произнесе Мери Вахтанговна.
И кучето очевидно не можеше да сдържа силното си подобно чувство, подскочи и лизна стопанката по брадичката.
— Да, да, Пита, ти не си забравил! — възхити се тя. — Виждам, виждам! В краен случай напомни на татенцето си, ако вместо на здравословна разходка тръгне с приятеля си към хиподрума.
През цялата минала година Борис Никитич, независимо от изключително силните пристъпи на униние, беше работил като луд. На операционната маса нямаше равен — онова, което се наричаше майсторство, отдавна бе отминало, отстъпвайки място на най-високата класа, на виртуозността. Наистина със скалпела и кохера в ръце се усещаше едновременно като диригент и цигулар солист. В минути на вдъхновение — да, понякога изпитваше истинско хирургическо вдъхновение! — му се струваше, че цялата жизнена сфера, над която в момента господстваше — асистентите, сестрите, инструментите, проснатия пациент, — улавяше не само думите му, хъмканията, покашлянията, най-малките жестове, но дори неизразените мисли, за да им се подчини незабавно, и то не в името на подчинението, а на общото задружно звучене, тоест на хармонията.
Лекциите му винаги събираха „фрашкана“ аудитория. Лекари от столични клиники и от провинцията се караха със студентите за места. Казваха, че дори идвали филолози от университета, за да се уверят чрез него в жизнеспособността и идейната цялост на запазилата се част от руската интелигенция.
Още по-големи успехи бяха постигнати в теорията и създаването на школа. Статиите, насочени към развиване на оригиналната му концепция за хирургическа намеса, незабавно предизвикваха оживени дискусии на заседанията на Общността и в печата — както в родния, така и в чужбина. Младите лекари, вървящи по стъпките му, а сред тях преди всичко изключително талантливият Сава Китайгородски, гордо се наричаха „градовци“. С една дума… имаше ли значение… както и да е… ах, дявол да го вземе.
Кой от тези „градовци“, освен може би Сава, се досещаше, че техният кумир от време на време със стон и скърцане на зъби пада на дивана, изтъркулва се по кожения наклон върху килима, стои на колене, диво оглежда ъглите, умолително вдига брадичка към тавана, сякаш търси икона, каквито поради наследствен позитивизъм вече май столетие Градови не държаха вкъщи. Отново и отново се питаше: какво се бе случило тогава в Солдатьонковската болница? „Нищо не е случило, просто бях отстранен, не се съобразиха с мен — говореше си той най-напред с дръзка горделивост, — приемайте го както желаете, Ваша чест върховни съдия, но не се признавам нито за лъжец, нито за страхливец.“
След като обаче повиеше малко и се потърчеше, ако Мери навреме не влезеше и не се втурнеше към пианото, той малко по малко започваше да предава позициите си. Да, държа се като страхливец, да, изплаши се от ЧК, но кой не се бои от тези изверги… Това е, Милосърдни! И едва на третата фаза, пак ако Мери не се изхитреше да изтърве развитието на кризата, Борис Никитич си позволяваше известно посегателство над своя гардероб — ту раздираше ризата на гърдите си като кронщадски матрос, ту разкъсваше жилетката си, като гръмко възкликваше: „Съучастник! Съучастник!“
Да, в такива минути се смяташе за пряк съучастник в убийството на главнокомандващия Фрунзе. В този момент Мери непременно се появяваше с бромов разтвор, с топлите си гърди и с Шопен.
Борис Никитич не се измъчваше, защото беше убит народният комисар, героят, могъщият човек на държавата — с нищо не беше по-добър от останалите, същият изверг, разстрелвал пленници, — а защото той беше пациент, свято тяло за лекарската съвест.
За щастие пристъпите на подобна несправедливост, да, именно на несправедливост към себе, ставаха все по-редки. В спокойни дни, ако професор Градов все пак си спомнеше онази октомврийска нощ на миналата година, си мислеше само какво фактически направиха Рагозин и останалите, за да изпратят командващия армия в нереалните реалности. Дори и сега, независимо от неприкрития цинизъм на тези хора, на който бе свидетел, не можеше да допусне, че някой от колегите му би се оказал способен просто ей така да пререже артерия. Нали не бяха будьоновци, а лекари, все пак лекари!
Задрънча далечен трамвай. Щастливи деца минаваха с велосипеди. По-малко щастливи, но все пак щастливи до немай-къде караха тротинетки. Шумно излетя ято гарги и тутакси породи вихрен листопад.
Двамата приятели от гимназиалните години, професор Борис Никитич Градов и Леонид Валентинович Пулково, се разхождаха в класическия стил на московската интелигенция — шапките леко килнати назад, палтата разкопчани, ръцете зад гърба, лицата облагородени от мисъл и взаимна симпатия. Крачеха ту покрай дълги огради, ту задълбаваха в горичката, ту стигаха до трамвайната линия и тогава подвикваха на Питагор — той веднага дотичваше с разтворена лукава паст — и му слагаха каишката.
— Да, Бо — леко забави крачка Пулково, — онзи ден във вечерния вестник се натъкнах на съобщение за теб. Защо не се хвалиш? Назначен си за главен хирург на РККА! Направо си гигант.
Градов се понамръщи, но прие предложения гимназиален тон.
— Да, драги, сега сме с генералски чинове, не сме ви лика-прилика. Мое превъзходителство! Ти, жалки физико, не можеш и колело да си купиш, а аз имам „персонална“ с шофьор червеноармеец! Успя ли да го сдъвчеш? Наздраве!
Пулково се заподмилква с шапка в ръка като услужлив лакей:
— Ние, ваше превъзходителство, дори много го разбираме и уважаваме, с нашето пълно уважение…
Градов изведнъж спря и сърдито перна с бастуна си ствола на най-близкия бор:
— Знам какво имаш предвид, Льо! Внезапните ми издигания през последната година! До вчера без всякакви чинове, а сега завеждащ катедра и главен консултант на народния комисар на здравеопазването, вече и РККА… — Той все повече се вълнуваше и сякаш не говореше на своя много близък Льо, а отправяше предизвикателство към някаква голяма аудитория. — Надявам се, знаеш, че не ми пука за всичките тези
