чинове?! Аз съм само лекар, руски лекар, като баща ми, дядо ми и прадядо ми! Нищо лошо не съм сторил, решително нищо героично, а съм само лекар, а не… не…
Пулково хвана приятеля си подръка и го повлече по пустата алея. Отляво Питагор се въртеше, подскачаше и надничаше в лицето му.
— Защо толкова се развълнува, Бо? От теб не се очаква геройство, а добрини, помощ…
Градов с благодарност погледна Пулково: винаги умееше да намери нужната дума.
— Точно така — рече вече по-меко. — Само затова приемам постовете, заради болните. Заради медицината, Льо, ти ме разбираш, и по-специално заради внедряването на моята система за местна анестезия при коремни операции. Знаеш ли колко е важно?
— Обясни ми, моля те — сериозно, като учен на учен, каза Пулково.
Градов тутакси се увлече, хвана приятеля си за копчето и го задърпа:
— Разбираш ли, пълната упойка, във всеки случай по начина, по който сега се прилага при нас, е много опасно нещо. Най-малкото предозиране и последиците могат да са… — Изведнъж млъкна, като че ли поразен от някаква догадка… — най-малкото предозиране и… — Опря рамо на ствола на един бор и тежко задиша.
„Как не се досетих по-рано — мислеше си той. — Етер, смесен с хлороформ. Вкарали са в командващия армия повечко от проклетата смес и всичко е приключило. Да, да, спомням си, още тогава ми се мярна в главата, че мирише на етер по-силно, отколкото е обичайно, но…“
Пулково вече го дърпаше:
— Да вървим, хайде, Бо! Нека само да подишаме, да си разкършим старите кости!
Най-малко четвърт час крачеха бързо по просеката и мълчаха. Свърнаха в рядка брезова горичка и се разделиха сред високите бели стволове. Питагор сновеше помежду им, сякаш поддържайки комуникацията. Скоро обаче се появи и друга комуникация — звукова. Започна я Леонид Валентинович, явно напомняйки на Борис Никитич за времената, когато те като гимназисти също бродеха из гората и от време на време подхващаха дуети от опери.
— Подай ми ръка, красавице — с гръмък бас молеше Пулково.
— Не, няма да ви я подаде красавицата — с тъничък тенор отвръщаше Градов, направо като Собинов26.
Гората скоро свърши. Излязоха на високия бряг над Москва река и тръгнаха по него към къщата. С чувство за изпълнен дълг — находих се, надишах се — Пулково разпалваше лулата си.
— При теб как е, Льо? — попита Градов.
— Стават странни неща — усмихна се Пулково. — От известно време забелязвам опашка след себе си.
— Опашка от жени ли, както винаги? — топло се усмихна Градов. Вечният ерген физикът се ползваше в техния кръг с устойчивата репутация на покорител на сърца, макар че никой не можеше да си спомни никакви особени факти от негова страна в тази насока.
— Де да бяха жени — усмихна се отново Пулково. — Засега след мен вървят мъже с явния отпечатък на Лубянка върху лицата им. Впрочем може да имат и жени за целта.
— Те! Пак те! — възкликна Градов. — Какво, по дяволите, искат от теб, Льо?
Физикът вдигна рамене:
— И понятие си нямам. Нима пътуването ми до Англия, кореспонденцията ми с Ръдърфорд? Направо смешно. Кой ли в ГПУ се интересува от теореми за атомното ядро?
Борис Никитич погледна отстрани винаги толкова уверения в себе си и ироничен приятел и си помисли, че е възможно той да няма друг на света, който да му е по-близък от него.
— Слушай, Льо, искаш ли да поговоря с някого от техните, там горе, да се опитам да науча нещо?
— Не, не, Бо, не трябва… Просто така ти го казах. Е, за всеки случай…
— Льо, защо не се преместиш при нас? Да речем, за половин година? Нека да видят, че не си сам, че имаш голямо семейство.
Трогнатият Леонид Валентинович сложи ръка на рамото на приятеля си:
— Благодаря, Бо, но е излишно. Все пак сега не е военният комунизъм.
На вилата се състоя една от вечерите, които сякаш се превръщаха в жалони за малкия клан — тъй нареченият пълен сбор. Най-често се обявяваше във връзка с пристигането от Минск на командира на бригада Никита и на Вероника, но възможността всички да се видят беше само външният повод. Всеки разбираше, че главното значение на пълния сбор е да се провери здравината на основите, да се съживи чувството за цялостност, от което понякога на мама Мери й спираше дъхът.
И така, всички или почти всички вече се бяха събрали край масата, липсваше само Нинка. Палавницата, разбира се, пак закъсняваше.
— Къде е тази проклета Нинка? — цупеше се капризната Вероника.
За изминалата година красавицата се беше подула, едва се побираше в много широка, специално ушита рокля. Устните и носът й бяха подпухнали, всяка минута бе готова да заплаче.
„По-голяма съм от Нинка само с няколко години — мислеше тя, — а седя тук с издут корем като селска глупачка. Нинка кой знае къде слуша Пастернак или се мотае при Мейерхолд… И всичко заради Никита, всичко е заради него, противен егоист…“
Сияейки, Борис Никитич се наведе към снаха си, бодна я с брадичката си по бузата и вдигна чаша, насочвайки поглед към огромния й корем:
— Уважаеми сър Борис Четвърти, надявам се, че ме чувате и сте готов да потвърдите, че за разлика от сегашното поколение революционери вие се готвите да възстановите и да продължите градовската лекарска династия!
Вероника изкриви уста — шегата на свекъра й се стори по-отвратителна, отколкото подредената на масата великолепна кулинарни. Разтревоженият Никита се обърна към нея, но тя все пак преодоля отвращението си и неочаквано и за себе си отговори с напълно сносна, дори позитивна шега:
— Пита в кой медицински институт да кандидатства — в московския или в ленинградския?
Всички весело се разсмяха.
— Що за въпрос?! — страшно изрева Борис Трети, тоест професор Градов. — В моя институт, разбира се, под крилото на дядо!
Всички започнаха шумно да се чукат и замезват, а на Вероника, отново за пълно собствено изумление, неочаквано й се приискаха мариновани домати и придърпа цяла чиния към себе си.
В този момент външната врата хлопна, чуха се бързи стъпки и в трапезарията нахлу Нина. Тъмнокестенявата й коса беше разрошена, яркосините й очи горяха с неукротимо младежко вдъхновение, яката на палтото й бе вдигната, носеше подмишница чанта, а на рамото си — раница с книги.
— Привет на семейството!
С писък се хвърли към Вероника, нацелува устните и корема й, пльосна се на коленете на брат си командира, с трагична сериозност стисна ръката на брат си политработника — „Приемете нашите привети, твърдокаменни другари!“ — като английска лейди протегна ръка за целувка на Леонид Валентинович Пулково и накрая подари на всички останали целувки. Най-нежната целувка се падна естествено на Питочка, на Питагор.
— Поне по случай пристигането на брат си би могла да дойдеш навреме — промърмори Мери Вахтанговна.
Нина, още неуспяла да възстанови дишането си от тичането или от буфонадата, а може би и от „историческата възбуда“, измъкна от раницата си нов брой на „Новый мир“ и го хвърли на масата, от което пирожките подскочиха.
— Чуйте само! В града се шири див скандал! Сталинистите ръмжат от ярост. Можете ли да си представите, целият тираж на „Новый мир“ с „Неизгасената луна“ е конфискуван! Напълно са си изгубили ума! Почвата им се изплъзва изпод краката, това е!
Всички се усмихваха, гледайки възбуденото момиче. Дори мама Мери се мръщеше само наужким, трудно прикривайки обожанието си. Сериозно се въсеше само Кирил. Сурово почукваше с пръсти по масата и гледаше с присвити очи сестра си, едва ли не в стила на следовател от ГПУ.
Нина с изумление внезапно осъзна, че присъстващите „не са в течение“. Онова, което буквално бе разбунило факултета, че и цялата „млада Москва“, в Серебряни Бор беше само далечен звук, нещо като
