се държаха странно, сякаш се бяха провинили за нещо пред мен.
А това ми действуваше много тягостно. Когато разбера, че някой се чувствува виновен пред мен, започвам така да се измъчвам, че ми се иска час по-скоро да го освободя от тези угризения и нищо да не го смущава при нова среща с мен. Защото в такива случаи аз самият се чувствувам виновен за неговата вина…
На тръгване от редакцията си дадох дума никога вече да не стъпя тук, на никого да не досаждам с присъствието си — нека те ме повикат, когато им потрябвам. Ако ли не — какво да се прави. Ще зная, че всичко е загубено и няма на какво да се надявам.
Вървях по булеварда, времето беше прекрасно през този най-хубав месец от руското лято, ала нищо не ме радваше. Колко усилия и старания положих, за да напиша степните си очерци, да изкажа в тях своята гражданска болка, писах ги като откровение и изповед, но ето че неочаквано изникнаха някакви съображения за престижа на страната (просто необяснимо е защо се ограждаме с такава тайнственост?), които щяха да погребат целия ми труд, да обезсмислят преживените страдания. Бях неописуемо огорчен. И най-странното беше, че главният редактор си позволи да каже:
— Впрочем може би няма да е зле да изложите всичко това в докладна записка до висшестоящите инстанции. За да се вземат съответните мерки.
Да, точно така каза.
А аз не се стърпях и му отговорих:
— Докога ще твърдим, че дори катастрофите у нас са най-добрите?
— Какво общо имат с този въпрос катастрофите? — намръщи се той.
— Ами общото е това, че наркоманията е социална катастрофа.
И си отидох. Единствената радост в живота ми бяха писмата на Инга, които препрочитах всеки път, щом ми домъчнееше за нея. Има, сигурен съм, че има телепатия — иначе как би могъл да се обясни фактът, че писмата й изпреварваха онова, за което мислех и страдах аз, което най-много ме вълнуваше и тревожеше. Тези писма все повече подхранваха надеждите ми, вдъхваха ми самочувствие — не, съдбата не ме бе излъгала, не се бе погаврила с мен, макар че съвременните млади жени изобщо не харесват мъже като мен, несретника, семинариста с архаични църковни представи за нравствените ценности. В сравнение с модерните млади супермени аз бях нищо. В писмата на Инга намирах толкова доверие, дори бих казал, уважение, и главното — искрено споделена любов, която ме окриляше и издигаше в собствените ми очи. Какво щастие, че срещнах тъкмо нея, моята Инга! И вълшебната сила на любовта се изразява във взаимния стремеж един към друг…
Житейските проблеми не ни интересуваха. Все пак аз се радвах, че те съществуват и трябва да се решават. Трябваше например да си намеря постоянна работа, от която да имам сигурен доход. Засега все още преживявах с парите от продажбата на бащините ми старинни книги, което страшно ме потискаше. Минаваше ми мисълта да замина в Азия при Инга, да се настаня на работа, да бъда заедно с нея. Бях готов да стана общ работник в нейната експедиция, да върша най-черната работа, за да може тя успешно да извършва своите изследвания. Още повече че тези изследвания никак не ми бяха безразлични. В тях се сливаха общите ни интереси: аз се стремях да изкореня наркоманията чрез нравствени усилия, а тя се опитваше да реши същия проблем по научен път. И много ми допадаше нейният ентусиазъм. Защото не можеше да се каже, че работата й бе модерна, особено престижна или да й обещава със сигурност бърза служебна кариера. Всъщност Инга беше едва ли не единственият човек, който се занимаваше сериозно с въпроса за унищожаването на диворастящия коноп — анашата, като с научен проблем. Според мен не малка роля при избора на нейната работа бе изиграло и това, че тя беше местна, джамбулска жителка, завършила в Ташкент, което, общо взето, не можеше да не повлияе при оформянето на интересите й. Инга имаше свои, лични проблеми. Вече трета година не живееше с предишния си съпруг, някакъв военен летец. Бяха се развели след раждането на сина им. Изглежда, сега летецът имаше намерение да се жени повторно. Ето защо трябваше да се срещнат за последен път, за да се разберат окончателно най-вече за сина им. Игорьок живееше при баба си и дядо си, и двамата лекари, в Джамбул, но Инга много искаше момченцето да живее постоянно с нея. И когато ми писа в едно писмо, че се надява през есента да вземе малкия при себе си в Жалпак-Саз — обещали й били място в детския дом на железничарите, аз много се зарадвах и й отговорих, че може изцяло да разчита на мен.
След това ми писа, че много й се иска през есента, когато излезе в отпуск, да заминем заедно за Джамбул, да посетим малкия и нейните родители. Естествено, тази идея за съвместно пътуване дълбоко ме трогна. Отговорих, че съм готов всеки миг да тръгна и да бъда на нейно разположение и че изобщо бих искал през целия си живот да изхождам от нашите общи интереси, най-вече от нейните, че виждам щастието си в това, да й бъда полезен и необходим.
Вероятно тази есен щяхме да определим общата си съдба. Живеех с тази мисъл. И с голямо вълнение си представях как ще заминем за Джамбул при Игорьок и родителите на Инга. От това пътуване зависеха много неща. За него обаче трябваха пари. Каква внушителна сума представляваха дори пътните разноски. За тях бях разчитал на серията си от моюмкумски очерци, но за жалост всичко се провали, и то не по моя вина. Временно постъпих на работа в областната печатница като нощен коректор, което ми осигуряваше известни доходи…
И ето че настъпи денят, когато получих писмо от Инга, в което тя ме питаше имам ли възможност да замина за Жалпак-Саз в края на октомври — през ноемврийските празници бихме могли да заминем за Джамбул…
Хукнах като луд към градската поща, за да й пратя телеграма… Трябваше час по-скоро да продам книги и с тези пари да тръгна на път.
V
Обера-Прангов откри Авдий Калистратов на гарата, когато събираше група за предстоящата хайка в Моюнкумите. Независимо кой му бе възложил тази работа, той гледаше съвсем сериозно на нея. Прангов беше опитен мъж, комендант на железопътната пожарна охрана, бивш военен, при това от наказателен батальон (което все пак не е без значение!) и донемайкъде подхождаше за тази екстрена операция в степта. Впрочем и Прангов си правеше тънки сметки. Разчиташе, че като се включи активно в изпълнението на плана на областното управление по месодоставките, ще се реабилитира и чрез ходатайство в нужните инстанции отново ще бъде приет в партията. Та нали го бяха изключили не заради някакви си там разхищения или груби злоупотреби, а само заради едно особено и, най-важното, неводещо до абсолютно никакви материални загуби за държавата провинение като хомосексуализъм, към който принуждаваше изпратените в наказателния батальон, използувайки служебното си положение. Е, имаше този грях, е, принуждавал бе в качеството си на старши някои идеологически съмнителни типове, най-вече разните му там сектанти и наркомани, ама какво имаше толкоз да ги жали? Пък и докога ще му се натяква за тия работи? Не му ли стигаше, че го напусна жена му и той се пропи на поразия, макар и по-рано да не беше от въздържателите. А ако погледнеш, той е много нужен човек. Ето, възложиха му сериозна задача и той за миг сформира група. Отиде през нощта на гарата, поогледа хората и с набитото си око установи кой е притиснат от нуждата и би се съгласил да отиде с него в Моюнкумите, за да припечели набързо хубави пари. Именно така попадна и на Авдий Калистратов.
Авдий се принуди да приеме предложението на Прангов не само от нужда. Случи се нещо съвсем непредвидено и тревожно — не завари Инга Фьодоровна в Жалпак-Саз, въпреки че пристигна по нейна молба, и изпадна в отчаяние, макар да не се знаеше още дали е оправдано да се безпокои толкова. Пътува със самолет, за целта трябваше да пристигне в Москва, а там пък цял ден си търси билет, от Алма Ата замина с влак. Пристигна, кажи-речи, за два дни, но когато най-сетне се добра до болницата, намери вратата заключена, а в ключалката бележка от Инга Фьодоровна. В тази бележка тя го молеше да вземе писмото й, оставено до поискване в пощата на гарата. И Авдий, разбира се, изтича дотам. Дадоха му веднага писмото. С примряло сърце отиде в близката градинка, седна на една пейка и го прочете:
Авдий, скъпи, прости ми. Ако знаех, че ще се случи такова недоразумение, щях веднага да ти съобщя да не тръгваш. Страхувам се, че телеграмата ми не те е заварила и ти си вече на път. В Джамбул съвсем
