Бостон, а и жена му излезе същата стока; едва не я прати по дяволите заедно с тая пушка, но в този миг се обади Ръскул и разведри, тъй да се каже, обстановката.
— Не се тревожи, Базаке. Двамата с Марат ще те изпратим с пушки, ако кажеш, чак до вратата на къщата ти — увери го той засмяно. — Време, колкото щеш, нощта е пред нас, но тая пушка наистина трябва да я оставиш на мястото й. Нали го знаеш какъв е Бостон, обича реда!
Тръгнаха вече да излизат, но Ръскул беше принуден да се забави още някоя и друга минута, за да успокои малкия Кенджеш, който се беше разревал, задето чичкото прибра вълчетата в торбата и иска да ги отнесе някъде. Малчуганът се въртеше в ръцете на майка си, искаше да се отскубне от прегръдките й, плачеше да му върнат зверчетата, с които така хубаво си играеше…
А когато потеглиха, бившият студент Марат взе да разказва един комичен случай, който според него трябваше да развесели спътниците му:
— Наскоро в нашия район стана страхотен скандал — да се спукаш от смях! Чу ли за него, Базаке?
— Не, не съм — призна Базарбай.
— Ама не, наистина страхотен скандал. Честна дума!
— Хайде, студенте, разказвай — насърчи го Ръскул и смушка с токове коня си.
— Обажда се по телефона един от областните началници в редакцията на нашия районен вестник. Защо, казва, пропагандирате във вашия вестник „Заря на социализма“ капиталистическа Америка? А редакторът — едно време бяхме с него колеги в института, голям пъзльо и подмазвач, каквито рядко се срещат — като чува тия думи, започва чак да пелтечи. „З-за Америка н-нищо н-не сме п-писали! Извинете, ка-каква пропаганда?“ А оня му вика: „Как да не сте писали? Ами това заглавие с тлъсти черни букви. «Бостон ни зове»?“ — „Но това е нашият първенец в труда чобанинът Бостон Уркунчиев, за него и за неговата работа писахме.“ — „Добре де, ясно е, че сте писали за него, но много хора четат само заглавията на вестниците.“ Ха-ха-ха! Хубав номер, нали? Чудесен! „Но какво да правим?“ — пита редакторът. А началникът му отговаря: „Накарайте тоя трудов първенец да си смени името.“
— Чакай — прекъсна го Базарбай, — да не би и в, Америка да си имат някой Бостон?
— Не бе — прихна пак Марат. — Бостон е град в Америка, един от най-големите градове, може би малко по-малък от Ню Йорк, а на нашия език това име значи „сив кожух“. Бос — сив, тон — кожух. Сега разбра ли?
— Тю да му се не види макар! Вярно бе! — съгласи се Базарбай, едновременно съжалил, че с тая нищо и никаква работа не може да се навреди на Бостон. — Тъй си е то, Бостон значи сив кожух…
Нощта вече бе покрила със звездния си похлупак и планините, и небето, и езерото в далечината, където се провиждаше в мрака набръчканото му огледало. И на път за Таман тримата конници бъбреха безгрижно помежду си, без да подозират, че тази нощ се бяха преплели и вързали в здрав възел тежки съдби…
Все по-отдалечено и неясно се чуваха и думите им, и чаткането на копитата по камъните. Остана назад отмереното тракане на агрегата в Бостоновото зимовище и светлината от него изтръгваше от мрака, обгърнал всичко наоколо, малък кръг, в който се гушеха чобанските къщурки и кошарите. А недалеч от тях се спотайваха вълците…
II
Гулюмкан с много увещания и милувки едва успя да приспи малкия Кенджеш и седна да чака мъжа си, който всеки миг трябваше да си дойде. И когато навън залаяха кучетата, тя наметна топъл шал на раменете си и долепи чело до прозореца. Прорязала мрака с фарове, директорската газка спря до голямата кошара, където бяха овцете майки. Гулюмкан видя как от газката слезе Бостон, сбогува се с някого и хлопна вратничката, след което газката потегли, направи остър завой и продължи по обратния път. Гулюмкан знаеше, че мъжът й няма веднага да се прибере вкъщи. В такива случаи обикаляше първо кошарите и бараките, отбиваше се в плевнята, разпитваше нощния гледач Кудурмат какво е положението, как е минал денят, дали няма смъртни случаи, помятане или новородени агнета…
Докато засилваше огъня в печката с отрано приготвените за тая цел дърва, за да посрещне мъжа си с горещо ядене и хубав пресен чай, без който Бостон не минаваше, Гулюмкан се ослушваше да чуе стъпките му и с радост си представяше как мъничкият Кенджеш неспокойно ще се размърда в топлите завивки и ще примляска с устнички от допира на студените мустаци на баща си. Обикновено Бостон сам слагаше момченцето да спи, преди това дълго се занимаваше с него, понякога дори го изкъпваше в коритото, като предварително добре затопляше къщата и затваряше всички врати и прозорци. Съседите смятаха, че на стари години Бостон е станал голям детишар — по-рано не бе такъв, тогава отделяше повече време за работата, отколкото за децата си, пък и сега бяха пораснали, имаха вече свои деца, свой живот и идваха само от време на време, а изтърсакът винаги е най-свиден и най-любим. Тъй си е то, но всъщност Гулюмкан знаеше истинската и горчива причина за тази привързаност на Бостон към малкия Кенджеш. Защото те двамата никога не бяха предполагали — нито той, нито тя, — че ще станат мъж и жена и ще си имат син: та нали ако не беше загинал на превала предишният й мъж Ерназар и ако не беше умряла по-късно първата жена на Бостон — Арзъгул, това никога нямаше да стане. Избягваха да мислят и да говорят за миналото, макар да знаеха, че насаме всеки си мисли за него… А малчуганът беше онова общо свързващо ги звено, което им се беше паднало на доста скъпа цена. Та нали Бостон бе повел Ерназар към превала, където Ерназар бе загинал пред очите му, завинаги бе останал там, на дъното на дълбоката цепнатина… Само малкият можеше да запълни тази празнота в душата му, защото от време оно е казано — само раждането може да замести смъртта.
Но ето че се чуха стъпки и Гулюмкан чевръсто излезе да посрещне мъжа си, помогна му да си събуе ботушите, донесе вода, сапун, пешкир. Мълчаливо му поля да се измие, но не бързаха да поведат разговор, по-късно, когато засърбаше чая, Бостон сам щеше да го поведе с обичайните си думи: „А сега чуй какви работи стават по света“, и подробно щеше да разкаже кое как е било, какво ново е научил, и в такива мигове двамата се чувствуваха щастливи. Това беше разговор между близки хора — като познат пристан, където предварително знаеш къде е плитко и къде дълбоко. Гулюмкан си спомняше, че година след смъртта на Арзъгул, когато решиха да се оженят, Бостон слезе от планините и дойде да я вземе от вдовишкия й дом в края на града, недалеч от езерото, за да отидат да се разпишат. Оставиха коня на Бостон в двора на къщичката й, след което се качиха в местния автобус, с доста голямо неудобство, понеже за пръв път се появяваха заедно на публично място, и отидоха в гражданското отделение, където набързо подписаха необходимите документи, а после решиха да се върнат пеша по брега на езерото, за да избегнат срещите със свои познати по улиците или в автобуса. В сухия безветрен есенен ден ярката синева на Исък-Кул беше чиста и спокойна. И както вървяха по пътечката през широколистната гора край езерото, Бостон видя във водата две лодки, вързани на пристан. Лодките се полюшваха от тихия прибой, под тях се виждаше пясъчното дъно.
„Виж, наоколо е вода, планини, земя — това е животът. А ние с тебе сме като тези две лодки — накъде ще ги понесе вълната, не се знае. Всичко, което се случи и преживяхме, няма да си отиде от нас, докато сме живи. Но нека бъдем заедно завинаги. Може да се каже, че аз вече остарях. През зимата ще навърша четирийсет и девет години. А ти имаш още малки деца, трябва да ги изучим, да им намерим място в живота… Хайде да идем да ти приготвим багажа. Ти, рибарската дъщеря, отново ще дойдеш в планините, но този път с мене. Не мога да живея сам…“
Кой знае защо, Гулюмкан се разплака и той дълго не можа да я успокои… И по-късно, когато двамата оставаха насаме и си приказваха за живота, тя често си спомняше онези две лодки в езерото. Именно затова си представяше разговора с близкия човек като уютен познат пристан. Този път обаче забеляза при светлината на мъждукащата лампичка в антрето, че лицето на мъжа й е някак по-угрижено от обикновено. Бостон, който беше снажен мъжага, с цяла глава по-висок от нея, току мачкаше пешкира и нарочно бършеше бавно големите си загрубели ръце. Погледът на присвитите му зеленикави очи беше мрачен, загорялото, обветрено лице с едра волева брадичка беше добило цвета на потъмняла мед. Какво ли означаваше това? След като обърса ръцете си, той влезе най-напред в стаята, където спеше синът му, коленичи до дървеното креватче, което сам беше сковал, целуна детето с изпръхнали от вятъра устни, като гальовно му зашепна нещо, и неволно се усмихна, когато Кенджеш, усетил целувката, се размърда насън.
— Кудурмат ми каза, че докато ме е нямало, тук е идвал Базарбай — пророни той, сядайки да вечеря. —
