Гулюмкан реши да не му досажда с въпроси, и бездруго вълците не го бяха оставили да се наспи. А утре от ранни зори трябваше да отиде в кошарите — той не беше от ония чобани, които си позволяват да се излежават до късно.
Сърцето й се поотпусна, когато видя, че мъжът й, вече успокоен, радостно притиска момченцето до себе си и му приказва гальовни думи. Бостон обичаше своя малък син, затова му беше дал такова име — Кенджебек, ще рече, най-малкият бек, най-малкият княз в рода. Във всички времена пастирите са мечтали да станат князе, но в това всъщност била иронията на съдбата, че във всички времена пастирите са си оставали пастири. И в това отношение Бостон не правеше изключение.
Те отново заспаха, сега вече с момченцето помежду им, но скоро пак се събудиха от горестния вълчи вой. И отново тревожно се разлаяха кучетата.
— На какво прилича това! Не можеш да мигнеш! — ядно възкликна Гулюмкан, но веднага съжали за думите си: Бостон мълчаливо стана и започна да се облича на тъмно. — Недей излиза — помоли тя. — Нека си вият. Страх ме е. Стой тука, не излизай!
Бостон реши да не й възразява. И тъй двамата останаха да лежат на тъмно, неволно заслушани във воя на вълците. Отдавна бе минало полунощ, наближаваше зората, а вълците продължаваха да ги измъчват с отчаяния си злобен вой.
— Изтормозиха ме, и защо толкова дълго вият? — не издържа Гулюмкан.
— Как защо? Искат си малките — отговори Бостон.
— Че тях ги няма тука. Базарбай отдавна ги отнесе.
— Ами животните отде да знаят? — каза Бостон. — Те знаят само едно: дотук ги е довела следата и край — тук свършва за тях светът. Иди им обясни. Жалко, че не си бях вкъщи. Щях да му извия врата на онова говедо Базарбай. Отмъкнал вълчетата, а всички неприятности струпа на нашите глави…
И в потвърждение на думите му над кошарите ехтеше вой, ту провлачен и тягостен, ту яростен и злобен — обезумелите от мъка вълци непрекъснато сновяха наоколо. С особена горест виеше Акбара. Оплакваше като жена на гробища, и Гулюмкан си спомни как Тя самата се беше тръшкала и плакала, когато Ерназар загина на превала — обзе я непоносима мъка, едва се сдържаше да не разкаже на Бостон какво мислеше и чувствуваше в тези мигове.
И тъй лежаха двамата, без да могат да мигнат, само малкият Кенджеш продължаваше невинния си детски сън. И заслушана в нестихващия вой на Акбара за откраднатите й вълчета, Гулюмкан тръпнеше от тревога за своето дете, макар с нищо да не беше застрашено.
Над планините започна да просветва зората. Отслужил нощната си служба, мракът си отиваше, разтапяйки се в небесата, звездите постепенно избледняваха, все по-ясно се очертаваха далечните и близки хълмове, наоколо се развиделяваше…
В този час Акбара и Ташчайнар се оттегляха нагоре в планините по посока на Башатската теснина. Силуетите им ту се мярваха по възвишенията, ту изчезваха в мъглата. Вълците унило ситнеха, смазани от загубата на вълчетата и от непрестанния си вой през нощта. Оттук можеха да свърнат към оная долина, където бе останала част от трупа на разкъсания як. При други обстоятелства нямаше да пропуснат отново да се наядат до пръсване, но сега Акбара не пожела да се върне при законната плячка, а Ташчайнар не посмя да го стори без нея, майката предводителка.
При изгрев-слънце, когато вече наближаваха бърлогата, Акбара изведнъж се затича, сякаш я чакала нейните сукалчета. Тази самоизмама се предаде и на Ташчайнар и двамата стремглаво препуснаха по теснината, обзети от надеждата, че скоро ще видят малките си.
И всичко се повтори — Акбара се шмугна през храстите и влезе в пукнатината под скалния навес, отново подуши всяко ъгълче в празната бърлога и в студената шума, натрупана за постеля на вълчетата, отново се увери, че рожбите й ги няма, и непримиримо хукна да ги търси навън, като в безумната си мъка отново ухапа Ташчайнар, несръчно изпречил се на входа, и отново заснова край ручея, душейки следите от престоя на Базарбай. Всичко тук беше враждебно и отвратително, най-вече наченатата бутилка водка, оставена до камъка. Острата лютива миризма наоколо подлуди вълчицата, тя ръмжеше, хапеше се, гризеше пръстта, а след малко, вдигнала муцуна, жално заскимтя, заплака на глас, сякаш жестоко я бяха ударили, и от необикновено сините й очи се зарониха едри горчиви сълзи.
И нямаше кой да я утеши в мъката й, нямаше кой да отговори на риданията й с ридания. Студени бяха високите планини наоколо…
III
На следващата заран към десет часа Базарбай Нойгутов тъкмо се готвеше да оседлае коня си, за да отиде до районния център, когато забеляза, че към кошарите се е запътил някакъв конник. Интересно, какво ли можеше да търси в Таманското зимовище? Конникът с разкопчан жълтеникав кожух от щавена кожа и лисичи калпак на главата се приближаваше в лек тръс по подножието на малкия склон откъм западната страна. Той яздеше великолепно и имаше красива стойка на седлото. Базарбай веднага се досети кой може да е и като се позагледа в златистия дончак, се увери, че не беше се излъгал — това бе наистина Бостон Уркунчиев със своя Донкулюк. Неочакваната му поява неприятно изненада Базарбай, толкова неприятно, че той остави настрана седлото и реши да изчака своя съсед и противник. А за да не си помисли Бостон, че е излязъл да го посрещне, започна старателно да разтрива коня си с шепа слама, като се преструваше, че е изцяло погълнат от тази работа. Изпитваше някакво странно притеснение, сякаш Бостон го заварваше по бели гащи. Обгърна с поглед двора, кошарите, пастирите, заети със сутрешната си работа — дали всичко е наред. Разбира се, в зимовището на Бостон има много по-голям ред, Бостон е звяр в работата, работи като луд, ама нали затова го направиха трудов първенец (злите езици разправят, че през миналите славни години можело да го пратят заедно с кулаците в Сибир), а Базарбай какво е — най-обикновен азиатски чобанин. Такива като него чет нямат по степите и планините, именно те пасат милионите стада, от копитата на които тревата не може да порасте, стъпкана до корен. Пък и изискванията са според човека. От Бостон се иска едно, от него — друго. Докато Бостон се приближаваше, през главата на Базарбай минаха най- различни мисли. Защо ли е решил нашият кулак да ни споходи на ранина? Нивга досега не се е случвало такова нещо! — недоумяваше Базарбай. — Защо ли идва? Какво иска? Реши да го покани вкъщи, все пак гост е, няма как, но като си представи как изглежда отвътре това занемарено бригадно жилище и най-вече жена му, нещастната, озлобена Кок Турсун (мигар можеш я сравни с Гулюмкан!), се отказа от тази си мисъл.
Преди да влезе в Таманското зимовище, Бостон поспря коня, огледа се наоколо и като съзря край плевнята самия стопанин, насочи се към него. Чобаните сдържано се поздравиха — Бостон, без дори да слезе от коня. А Базарбай продължи да се занимава със своята работа. Впрочем никой от двамата не се почувствува обиден на другия.
— Добре, че те сварих — каза Бостон и поглади с длан мустаците си.
— Както виждаш, тука съм. Какво те води насам, ако не е тайна?
— Каква ти тайна, по работа съм дошъл.
— Е, човек като тебе няма току-тъй да бие толкоз път — надменно пророни Базарбай. — Така ли е?
— Така е.
— Тогава слизай от коня, щом си дошъл по работа.
Бостон мълчаливо слезе и завърза Донкулюк за коневръза. Както винаги и този път не забрави да разхлаби коланите на седлото, за да диша животното по-свободно. След това се огледа наоколо, сякаш преценяваше как върви работата в зимовището.
— Защо стоиш? Какво гледаш? — със зле прикрито раздразнение подвикна Базарбай. — Сядай там на оня пън — предложи той, а сам приседна върху тракторната гума, която се търкаляше в краката му.
Двамата се изгледаха с глухо взаимно неодобрение. Всичко в Бостон дразнеше Базарбай — и това, че има красив кожух, гарниран по краищата с черен астраган, и е разкопчан на широката му гръд, и това, че Бостон е снажен мъжага с бистър поглед и мургаво лице с цвят на потъмняла мед, а всъщност е по-стар от Базарбай с пет години. Дразнеше се Базарбай и от това, че снощи Бостон сигурно е спал с жена си Гулюмкан, макар че него самия това не би трябвало да го засяга.
— Казвай сега какво има, слушам те — кимна с глава Базарбай.
— Знаеш ли защо съм дошъл — започна Бостон, — и дисаги съм взел, ей ги там на седлото. Дай ми ония
