отдел. Всеки миг той може да се върне с куп доказателства против мене. Това ми е известно. Така са си наумили. Ще ме декласифицират Данийл. А трябва да мисля и за Йези. Ще й лепнат етикета „престъпница“. А Бентли…
Р. Данийл го прекъсна:
— Илия, не бива да смяташ, че не разбирам положението, в което си се озовал. Но в името на доброто на човечеството трябва да понасяме дребните злини. Доктор Сартън остави вдовица, две деца сираци, родители, сестра, много приятели. Всички те положително оплакват смъртта му и страдат от мисълта, че убиецът му не е бил открит и наказан.
— Тогава защо не останете, докато бъде открит?
— Вече не е необходимо.
В гласа на Бейли имаше горчивина:
— Защо не си признаете, че цялото разследване е било извинение, за да ни проучвате при естествени условия? Пет пари не давате кой е убил доктор Сартън.
— Бихме искали да знаем това — хладно отвърна Р. Данийл, — но никога не сме изпадали в заблуждение кое е по-важното — индивидът или човечеството. Да продължим сега разследването би означавало да се намесим в положение, което ни изглежда задоволително. Не сме в състояние да предвидим каква вреда бихме нанесли.
— Мисълта ти е, че убиецът може да се окаже някой известен средновековник, а точно сега вселенците не искат нищо да разваля отношенията им с новите приятели.
— Не бих го казал точно така, но в думите ти има нещо вярно.
— А къде остана схемата ти за справедливост, Данийл? Това справедливост ли е?
— Има различни степени на справедливост, Илия. Когато по-ниската степен е несравнима с по-високата, първата отстъпва на втората.
Бейли имаше чувството, че разумът му се лута и търси някаква пролука, някакво слабо място в непробиваемата логика на Данийловия позитронен мозък. Каза:
— А лично ти не си ли любопитен, Данийл? Наричаше се детектив. Знаеш ли какво включва това понятие? Ясно ли ти е, че едно разследване е нещо повече от служебно задължение? То е предизвикателство. Твоят ум се изправя срещу ума на престъпника. Получава се сблъсък на интелекти. Способен ли си да напуснеш битката и да се признаеш за победен?
— Ако по-нататъшното й продължаване няма да доведе до достоен край — разбира се!
— И няма да изпитваш чувството за загуба? Няма да ти е чудно? Ни най-малко ли няма да си недоволен? Нито да те мъчи любопитство?
Надеждите на Бейли, които поначало не бяха големи, отслабнаха, щом изрече това. Повторена, думата „любопитство“ му припомни собствените му забележки към Франсис Клусар преди четири часа. Тогава добре бе изтъкнал качествата, които различават човека от машината. Едно от тях непременно е любопитство. Шестседмичното коте също е любопитно, но може ли да бъде любопитна машината, дори да е толкова хуманоидна?
Данийл сякаш откликна на тези думи, като каза:
— Какво разбираш под „любопитство“?
Бейли го описа възможно най представително:
— Любопитство наричаме желанието на човек да увеличи познанията си.
— В мен има такова желание тогава, когато увеличаването на знанията е необходимо, за да се изпълни възложената задача.
— Да — язвително каза Бейли, — както например когато разпитваше за лещите на Бентли, за да научиш нещо повече за типичните земни обичаи.
— Точно така — отвърна Р. Данийл без какъвто и да е признак, че е усетил язвителността. — Безцелното увеличаване на знанията обаче, което според мене е именно това, което ти разбираш под „любопитство“, представлява просто неефективност. А аз съм конструиран така, че да избягвам неефективността.
Това бе начинът, по който „изречението“, което чакаше да чуе Илия Бейли, се яви, мътното желе се разклати и стана бистро и прозрачно.
Докато Р. Данийл говореше, Бейли зяпна и не си затвори устата.
Не беше възможно то изведнъж да се яви завършено в главата му. Такива работи не стават. Някъде дълбоко в подсъзнанието си той беше изградил случая — внимателно и подробно, но го бе възпряло едно- единствено несъответствие. Несъответствие, което не можеше да бъде нито прескочено, нито да остане заровено под мислите му — далече извън обсега на съзнателните му догадки. Но изречението бе налице, несъответствието изчезна; решението бе намерено.
Прозрението, което озари Бейли, едновременно с това силно го въодушеви. Най-после той изведнъж проумя къде е слабото място на Р. Данийл — а значи, слабото място и на всяка мислеща машина. И обнадежден, прецени трескаво: „Те положително разсъждават буквално“. Тогава каза:
— При това положение, проектът на Вселенското селище е отменен днес, а с него и разследването на случая Сартън. Така ли е?
— Така решиха нашите във Вселенското селище — спокойно се съгласи Р. Данийл.
— Но днешният ден още не е приключил — каза Бейли и погледна часовника си. Беше 22:30 часът. — До полунощ има още час и половина.
Р. Данийл не отговори. Явно размишляваше. Бейли бързо продължи:
— Следователно проектът остава в сила до полунощ. Ти си моят партньор и разследването продължава. — В припряността си речта му бе станала почти телеграфическа. — Нека да продължим както преди. Нека аз поработя. Това няма да навреди на вашите. Ще им бъде от голяма полза. Кълна се. Ако по твоя преценка аз им навреждам, ще ме спреш. Моля само за този час и половина.
Р. Данийл отвърна:
— Имаш право. Днешният ден още не е свършил. Не бях помислил за това, колега Илия.
Бейли отново бе станал „колега“. Засмя се и каза:
— Когато бях във Вселенското селище, не спомена ли доктор Фастълф, че е направен филм на местопрестъплението?
— Спомена — отвърна Р. Данийл.
— Можеш ли да получиш копие от филма?
— Мога, колега Илия.
— Имам предвид, сега. Веднага!
— Ако мога да използувам предавателя в отдела, ще го имаме след десет минути.
На практика стана за по-кратко време. Бейли гледаше втренчено алуминиевото блокче, което държеше в треперещите си ръце. Хитроумните приспособления от Вселенското селище бяха запечатали здраво в него определен атомен модел. Точно в този миг на прага застана комисарят Джулиъс Ендърби. Съзря Бейли и вместо тревога, на лицето му се появи израз, вещаещ буря. Каза с несигурен глас:
— Виж какво, Ли, ужасно много време ти отне това ядене.
— Бях съсипан от умора, комисарю. Прощавай, че те забавих.
— Нямаше да имам нищо против, обаче… По-добре ела в кабинета ми.
Бейли стрелна с поглед Р. Данийл, но не срещна разбиране. И те заедно излязоха от бюфета.
Джулиъс Ендърби крачеше пред бюрото си — напред-назад, напред-назад. Бейли го наблюдаваше, но се чувствуваше неспокоен. От време на време поглеждаше часовника си. Комисарят вдигна очилата на челото си и разтърка очите с палеца и показалеца. Кожата наоколо стана на червени петна. После сложи очилата на мястото им и запримига зад тях, загледан в Бейли. Изведнъж каза:
— Ли, кога за последен път си бил в Уилиамсбъргската атомна централа?
— Вчера, след като излязох от службата — отвърна Бейли. — Според мен около осемнадесет часа или малко по-късно.
Комисарят поклати глава:
— А защо не ми каза направо?
— Канех се. Не съм дал все още официални показания.
— И какво правеше там?
