Айзък Азимов
Стоманените пещери
1. РАЗГОВОР С КОМИСАРЯ
Ли Бейли още не беше стигнал до бюрото си, когато усети, че Р. Сами го наблюдава с очакване. Суровите бръчки на удълженото му лице застинаха.
— Какво искаш?
— Шефът те вика, Ли. Каза да се явиш веднага, щом дойдеш.
— Добре.
Озадачен, Р. Сами продължаваше да стои. Бейли се обади:
— Добре, ще ида, нали чу. Върви си!
Р. Сами направи кръгом и тръгна да изпълнява задълженията си. Бейли с раздразнение се зачуди защо тъкмо тези задължения не можеха да се вършат от човек.
Спря да огледа съдържанието на торбичката си с тютюн и го пресметна наум. Ако пушеше по две лули на ден, щеше да изкара до следващото раздаване на дажбите.
После се показа иззад преградата си (преди две години му бе даден преграден ъгъл) и тръгна по продължението на общата стая. Като минаваше край Симпсън, той вдигна глава от папката с перфолентите и каза:
— Шефът те вика, Бейли.
— Зная, Р. Сами вече ми съобщи.
От търбуха на машината се източи ситно покрита с кодирани знаци лента, докато малкият апарат се ровеше в „паметта“ си и анализираше нужните сведения, струпани в леко потрепващите части на бляскавата живачна повърхност във вътрешността му.
— Иде ми да сритам Р. Сами, но се боя, че ще си счупя крака — каза Симпсън. — Оня ден видях Винс Барет.
— Така ли?
— Прави опити да се върне на работа тук. Или на някакво място в отдела. Момчето е отчаяно, но какво можех да му кажа аз? Че Р. Сами изпълнява задълженията му, само толкова. Винс сега работи в системата на снабдяването във фермите за дрожди. А беше толкова умно хлапе. И допадаше на всички.
Бейли сви рамене и отвърна доста по-сухо, отколкото възнамеряваше или искаше:
— Всички минаваме през това.
На шефа бе даден личен кабинет. Върху матовото стъкло пишеше „Джулиъс Ендърби“. Красиви букви, внимателно вдълбани направо в стъклото. Под тях стояха думите: „Полицейски комисар. Град Ню Йорк“.
Бейли влезе и каза:
— Искал си да ме видиш, комисарю.
Ендърби вдигна глава. Носеше очила, защото очите му се възпаляваха и не търпяха лещи, каквито си слагаха всички. Едва след като човек свикнеше с техния вид, можеше да възприема останалата част от лицето му, което изглеждаше съвсем обикновено. Бейли беше убеден, че комисарят цени очилата си заради тежестта, която му придават и подозираше, че очите му съвсем не са чак толкова чувствителни.
Комисарят определено изглеждаше нервен. Оправи маншетите си, облегна се назад и каза прекалено сърдечно:
— Сядай, Ли, сядай!
Бейли неловко седна и зачака. Ендърби попита:
— Как е Йези? Как е момчето ти?
— Добре — безизразно отвърна Бейли. — Много добре. А твоето семейство?
— Добре — като ехо повтори Ендърби. — Много добре.
Беше започнал с погрешна стъпка. Бейли си помисли: „В лицето му нещо не е наред“. А на глас каза:
— Комисарю, предпочитам да не изпращаш Р. Сами, когато ме викаш.
— Е, знаеш отношението ми към тези неща, Ли. Но след като са го сложили тук, трябва да го използувам за нещо.
— Притеснява ме, комисарю. Казва ми, че ме викаш, след което стои и чака. Нали разбираш. Налага се да го отпратя, иначе продължава да стои.
— О, вината е моя, Ли. Поръчах му да ти предаде съобщението, но забравих изрично да му наредя след това да се заеме с работата си.
Бейли въздъхна. Леките бръчки около тъмнокафявите му очи изпъкнаха.
— Както и да е. Искал си да ме видиш.
— Да, Ли — каза комисарят. — И то по сложен въпрос.
Стана, обърна се и отиде до стената зад бюрото си. Докосна някакво скрито копче и една част от стената стана прозрачна.
Неочаквано блесналата сива светлина накара Бейли да премигне. Комисарят се засмя:
— Специално поръчах да ми го направят миналата година, Ли. Мисля, че не съм ти го показвал досега. Ела да видиш. Едно време във всички стаи имаше такива неща. Наричаха ги „прозорци“. Знаеше ли го?
Всичко това бе известно на Бейли, понеже бе гледал много исторически романи.
— Чувал съм — отвърна той.
— Ела тук.
Бейли се смути, но направи каквото се искаше от него. Имаше нещо неприлично в това да се излага интимността на стаята на външния свят. Понякога комисарят стигаше до глупави крайности в привързаността си към Средновековието. „Както с очилата“, помисли си Бейли. Това беше! Заради тях изглеждаше особено! И Бейли каза:
— Извинявай, комисарю, но очилата ти са нови, нали?
Комисарят кимна леко учудено, свали очилата си и първо погледна тях, после — Бейли. Без очила кръглото му лице изглеждаше още по-кръгло, а брадичката — не толкова изпъкнала. Нямаше и толкова съсредоточен вид, защото очите му не можеха да фокусират.
— Да — отговори му той. После сложи отново очилата и добави ядосан не на шега: — Преди три дни счупих старите. Все имаше нещо за вършене и едва тази сутрин успях да ги подменя. Ли, тия дни бяха истински ад.
— Заради очилата ли?
— И заради други неща. След малко ще чуеш.
Обърна се към прозореца и Бейли го последва. С някакво изумление откри, че вали. За миг остана погълнат от гледката на падащата от небето вода, а видът на комисаря излъчваше едва ли не гордост, сякаш лично беше устроил това.
— За трети път този месец наблюдавам дъжд. Внушително е, нали?
Против волята си Бейли трябваше да си признае, че е впечатлен. За своите четиридесет и две години рядко беше виждал не само дъжд, но и други природни явления. Но отвърна:
— Винаги ми се е струвало прахосничество толкова вода да се изсипва върху града. Би трябвало да си стои в резервоарите.
— Ли, ти си модернист — каза инспекторът. — Там ти е грешката. В Средните векове хората са живели на открито. Нямам предвид само фермите, а и градовете. Дори Ню Йорк. Когато е валяло, не са го смятали за прахосничество. Ликували са. Живеели са близко до природата. По-здравословно е, по-добре е. Нещастието на съвременния живот се крие в това, че се е разделил с природата. Вземи прочети някой ден за Въглищния период.
Бейли беше чел. Беше и чувал, че много хора негодували срещу създаването на атомните реактори. Той също негодуваше, когато нещо се объркаше или когато му дойдеше до гуша. Подобно негодувание е съставна част на човешката природа. В миналото, през Въглищния период, хората са негодували срещу създаването на парната машина. В една от пиесите на Шекспир героят негодува срещу изобретяването на барута. След хиляда години, в бъдещето, ще негодуват срещу изобретяването на позитронния мозък.
По дяволите всичко това. Той каза мрачно:
— Виж какво, Джулиъс… — макар че не беше обичайно за него да фамилиарничи с комисаря в работно време, колкото и пъти да чуваше обръщението „Ли“, но в случая имаше нужда от нещо по-специално, —
