изразяваше в заимствуването на архаизми. Очила! Прозорци!
За Бейли то се ограничаваше с изучаването на историята. Историята като отношение на хората към живота.
А Града! Ню Йорк, където той живееше и съществуваше. По-голям град от него бе само Лос Анжелос. По-гъсто населен бе само Шанхай. Град, създаден само преди три века.
Няма съмнение, че бе имало град със същото географско разположение, който също бяха наричали „град Ню Йорк“. Това примитивно струпване на населението бе просъществувало три хиляди, а не триста години, но без да бъде Град.
Тогава е нямало истински градове, а само хора, скупчени в обитаеми места — големи и малки, на открито. Донякъде наподобявали кръглите жилища на вселенците, но все пак били доста по-различни. Тези струпвания (най-голямото било десетмилионно, а повечето не стигали и един милион население) били разпръснати с хиляди из цялата Земя. От съвременна гледна точка били напълно неефективни в икономическо отношение.
Увеличаването на населението наложило на Земята да се стреми към ефективност. Два, три, а дори и пет милиарда можели да се изхранват на планетата, като непрекъснато се снижавало жизненото равнище. Но когато населението достигнало осем милиарда, било изправено пред полугладно съществуване. Тогава в човешката култура се наложила коренна промяна, особено когато станало ясно, че Звездните светове (които хиляда години преди това били просто земни колонии) налагали сериозни ограничения за преселване.
Коренната промяна се проявила в постепенното оформяне на Градове — за хиляда години земна история. Ефективността изисква уедряване. Разбирали са това (може би несъзнателно) още през средновековното време. Националната промишленост отстъпила на факториите, а факториите — на континенталната промишленост.
Само си помислете колко неефективно е да има стотици хиляди къщи за стотици хиляди семейства, в сравнение с един стохиляден сектор; във всяка къща да има събрани филмирани книги, вместо да бъдат съсредоточени в секционния център; всяко семейство да има видео, вместо да е включено към обща видеосистема.
Да не говорим колко е глупаво да има безброй много кухни и бани, като се сравни с напълно ефективните столови и обществени душове, които можеха да се появят само с културата на Градовете.
Все повече и повече села, градове и „столици“ на Земята отмираха и бяха поглъщани от суперградовете. Първите предвиждания за атомна война само забавиха процеса. Но с изобретяването на силовото поле процесът се превърна в стремителна надпревара.
Културата на суперграда означаваше благоприятно разпределение на храните, увеличено използуване на дрождите и отглеждането на растения във водни разтвори. Града Ню Йорк се разпростря на две хиляди квадратни мили и според последното преброяване населението му беше над двадесет милиона. На Земята имаше около осемстотин Града, средно с десет милиона жители.
Всеки град стана полуавтономна административна единица, която се задоволяваше сама. Можеше да си сложи покрив, да се огради, да се вкопае в земята. Превръщаше се в стоманена пещера — във внушителна, отделна пещера от стомана и бетон.
Разположението й бе научно обосновано. В центъра имаше огромен комплекс от управленчески служби. Големите жилищни сектори бяха правилно ориентирани един към друг и към цялото, пресичани и свързвани от магистрали и квартални пътища. В предградията се намираха фабриките и хидробиологичните заводи, ферментационните бази и енергийните цент-рали. През тази сложна плетеница минаваха водоснабдителните и отпадъчните канали, там бяха и училищата, затворите и магазините, енергийната мрежа и съобщителните линии.
Нямаше съмнение: Града представляваше върховното постижение на човешкото господство по отношение на околната среда. Гордост и независимост носеха вече не космическите пътувания, не петдесетте колонизирани свята, а Града.
На практика населението на Земята живееше само в Градовете. Извън тях бе пустош и открито небе, което малко хора можеха да гледат невъзмутимо. Беше ясно, че откритото пространство е необходимост. В него бе водата, която трябваше на човека, въглищата и дървеният материал — основните суровини за пластмасите и за непрекъснатото разработване на дрождите. (Петролът отдавна бе изчезнал, но богати на петрол дрожди успешно го заместваха.) В земята между метрополиите все още имаше мини и тя все още служеше — повече, отколкото си даваха сметка някои хора — за отглеждане на растения и добитък. Не беше ефективно, обаче телешкото и свинското месо, както и житото, винаги получаваха баснословни цени на пазара и можеха да се използуват за износ.
Малко хора бяха нужни за мините и фермите, за да обработват земята и да осигуряват напояването, но и те го вършеха от разстояние. Роботите се справяха с това по-добре и изискваха по-малко грижи.
Роботите! Те въплъщаваха голямата ирония. Не другаде, а на Земята бе изобретен позитронният мозък, и пак на Земята за първи път започнаха да използуват роботи.
Не и в Звездните светове. Но, разбира се, Звездните светове се държаха така, сякаш роботите са продукт на тяхната култура.
В известен смисъл производството на роботи бе достигнало връхната си точка в Звездните светове. Тук, на Земята, използуването им винаги бе ограничено — само в мините и фермите. Едва през последните двадесет и пет години, по настойчиво искане на вселенците, роботите бавно започнаха да си пробиват път в Градовете. Градовете вършеха работа. На всички, освен на средновековниците, беше ясно, че не могат да имат заместител, при това разумен. Единствената беда бе, че нямаше вечно да вършат работа. Населението на Земята все още нарастваше. Някой прекрасен ден, независимо от всички възможности, получаваните калории на глава от населението просто щяха да паднат под равнището, необходимо за поддържане на човешкия живот.
Ставаше още по-зле, поради съществуването на вселенците — потомци на първите земни емигранти, които живееха в разкош в пълните с роботи рядконаселени светове сред звездите. Те бяха твърдо решени да запазят удобствата, породени от празнотата на световете им, и по тези причини контролираха раждаемостта и не допускаха тълпите емигранти от Земята. А това… Вселенското селище!
Нещо подсъзнателно припомни на Бейли, че наближава Нюаркския квартал. Ако се задържеше на мястото си по-дълго от необходимото, щеше да се понесе с голяма скорост на югозапад, към квартала Трентън, като пътят щеше да извие през сърцето на областта за производство на дрожди, където топлият въздух миришеше на спарено.
Беше въпрос правилно да си прецениш времето. Толкова дълго се промушваше човек до рампата, през толкова много мърморещи правостоящи се провираше, докато се плъзнеше край перилата и излезеше на открито; толкова време отиваше, докато се понесе през намаляващите ускорението стъпала.
Когато направи това, озова се точно на нужната му изходна точка. Нито за миг Бейли не се бе замислил за която и да е от стъпките си. Иначе сигурно щеше да се обърка.
Попадна в необикновено усамотено място. В гаровата зала освен него имаше само един полицай и единствено шумът от профучалата платформа нарушаваше неприятната тишина.
Полицаят тръгна към него и Бейли нетърпеливо освети значката си. Мъжът вдигна ръка, с което му позволяваше да премине.
Коридорът се стесняваше и на три-четири пъти правеше резки завои. Това явно бе преднамерено, за да не се дава възможност на тълпи земни жители да се събират в него или направо да нападат.
Бейли бе благодарен, че според уговорката трябваше да се срещне с партньора си от тази страна на Вселенското селище. Независимо от приказките, че се правят внимателно, идеята за медицински преглед не му допадаше.
На мястото, където редица врати бележеха пътя към чистия въздух и куполите на Вселенското селище, стоеше вселенец. Беше облечен по земна мода — с вталени, широки в крачолите панталони, с цветна ивица по продължението на всеки шев. Носеше обикновена текстронова риза с отворена яка, цип и къдрици на маншетите, но си оставаше вселенец. Имаше нещо в стойката му, в наклона на главата, в спокойния и безстрастен овал на широкото скулесто лице, в грижливо вчесаната златиста коса — назад и без път, — което го отличаваше от туземните жители.
Бейли вдървено се приближи и каза с равен глас:
