— Аз съм детективът Илия Бейли от полицейския отдел на Ню Йорк, класификация К-5.
Показа документите си и продължи:
— Наредено ми беше да се срещна с Р. Данийл Оливо в преддверието на Вселенското селище. — И погледна часовника си. — Малко съм подранил. Мога ли да ви помоля да съобщите, че съм тук?
Трепереше вътрешно — от нещо повече от студ. Донякъде бе свикнал със земните роботи. Вселенските модели сигурно бяха по-различни. Никога не бе срещал техен робот, но най-разпространени на Земята бяха разказваните с половин глас истории за огромните и страхотни роботи със свръхчовешки качества, които работят далече в блестящите звездни светове. Усети, че стиска зъби.
Вселенецът го изслуша внимателно и рече:
— Няма да бъде необходимо. Очаквах ви.
Бейли машинално вдигна ръка, после я отпусна. Сведе глава, от което лицето му още повече се удължи. Не успя да каже нищо. Думите заседнаха на гърлото му.
Вселенецът продължи.
— Ще ви се представя. Аз съм Р. Данийл Оливо.
— Така ли? Да не би тогава да греша? Смятах, че инициалът „Р“ означава…
— Точно така. Аз съм робот. Не бяха ли ви казали?
— Казаха ми — Бейли приглади ненужно с изпотената си ръка косата си. После протегна десницата си. — Извинете ме, господин Оливо. Бях се замислил. Приятно ми е, аз съм Илия Бейли, вашият партньор.
— Чудесно — Роботът пое ръката му с неголяма сила, която достигна приятелско ръкостискане, после я пусна. — Все пак ми се струва, че забелязвам притеснение. Мога ли да ви помоля да бъдете искрен с мене? В отношения като нашите е най-добре да има колкото се може повече яснота. И още нещо — в моя свят е прието партньорите да се наричат по име. Вярвам, че това не противоречи на вашите обичаи.
— Как да ви кажа, просто… вие не приличате на робот — опита се да обясни отчаяно Бейли.
— И това ви притеснява?
— Всъщност, не би трябвало да ме притеснява. Да… Данийл. В твоя свят всички роботи ли са като тебе?
— Имат индивидуални различия, Илия, както е и при хората.
— А нашите… Как да ти кажа, от пръв поглед се разбира, че са роботи. А ти приличаш на вселенец.
— О, ясно. Ти си очаквал някакъв груб модел, затова се учуди. Обаче логиката говори, че за да се избегнат неприятности, както е в нашия случай, естествено е да се използува робот с изразени хуманоидни характеристики. Не си ли съгласен?
Имаше право. Ако един явен робот започнеше да обикаля из Града, бързо можеше да донесе беда. И Бейли отвърна:
— Да.
— А сега да тръгваме, Илия.
Те се упътиха обратно към магистралата. Р. Данийл схвана как се използуват ускорителните ленти и бързо и умело се придвижваше по тях. Бейли, който отначало бе забавил ход, трябваше да го настига, а това го ядоса.
Роботът се справяше успешно. Не даваше вид да го затруднява нещо. Бейли се запита дали Р. Данийл нарочно не се движеше по-бавно, отколкото можеше. Стигна до безкрайната върволица вагони на магистралата и се хвърли на платформата с устрем, който граничеше с чисто безразсъдство. Роботът с лекота го последва.
Бейли бе почервенял. Преглътна два пъти и каза:
— Ще остана тук долу с тебе.
— Тук долу ли? — Роботът явно не обръщаше внимание нито на шума, нито на ритмичното полюшване на платформата. — Да не би сведенията ми да са погрешни? Казаха ми, че пета категория предвижда място за сядане на горния етаж при определени условия.
— Прав си. Аз мога да се кача горе, но не и ти.
— Защо да не мога да дойда с тебе?
— Трябва да си К-5, Данийл.
— Зная това.
— А ти не си.
Беше трудно да се разговаря. Свистенето от въздушното триене беше по-силно на долния, не дотам заслонен етаж, пък и Бейли имаше причини да не повишава глас. Р. Данийл каза:
— Защо да не мога да бъда К-5? Аз съм ти партньор и следователно заемам същото положение. Ето какво ми дадоха.
И той извади от вътрешния джоб на ризата си правоъгълна карта — едно съвсем истинско удостоверение. Беше издадено на името на Данийл Оливо, без да е вписан важният инициал. Класификацията бе К-5.
— Да се качваме — сковано изрече Бейли.
Когато седна, загледа се право напред, ядосан на себе си, защото непрекъснато усещаше присъствието на робота. Вече два пъти се беше провалил: първо, помисли Р. Данийл за вселенец, и второ, не отгатна, че логиката изискваше и роботът да е получил пета категория. Бедата се криеше в това, че Бейли не беше типичният детектив според общоприетия мит. Възможно беше да се изненада, да даде външен израз на чувствата си, да не се приспособи към всяко положение, да не вземе светкавично решение. И досега не се беше смятал за типичен детектив, но за пръв път изпита съжаление.
А най-вече съжали, защото по всичко си личеше, че Р. Данийл е въплъщение тъкмо на този мит. Нямаше как да не е. Нали беше робот. Бейли започна да си търси извинения. В службата беше свикнал с роботи като Р. Сами. Беше очаквал да види човешко подобие с твърда и лъскава пластмасова кожа, почти мъртвешки бледа на цвят. Беше очаквал изкуствено и глупаво повдигнат бодър дух. Беше очаквал и резки, леко несигурни движения.
А в Р. Данийл нямаше нищо от това. Бейли крадешком хвърли поглед към робота. Р. Данийл веднага обърна глава, за да го погледне в очите, и кротко кимна. Когато говореше, устните му се мърдаха съвсем естествено, а не стояха само полуотворени, както на земните роботи. И се беше мярнал езикът му, когато учленяваше думите. Бейли си помисли: „А защо седи така спокойно? Всичко това е съвсем ново за него. Шумът, светлините, тълпата!“ После стана, промъкна се край Р. Данийл и му каза: „Следвай ме!“
Слязоха от магистралния влак, тръгнаха по забавящите ускорението ленти. Бейли си мислеше: „Боже господи, а какво да кажа на Йези, какво?“
Срещата с робота беше изместила тази мисъл от главата му, но сега, както вървяха по отклонението право в устата на квартала Долни Бронкс, си я спомни и му призля от притеснение. Каза:
— Нали разбираш, Данийл, всичко това е една сграда — всичко, което виждаш, целият град. В него живеят двадесет милиона души. Магистралните влакове се движат непрекъснато, денонощно, с шестдесет мили в час. Общо пътищата са дълги двеста и петдесет мили, а има и стотици мили отклонения.
„Още миг — помисли се Бейли — и ще започна да изреждам колко тона дрожди се употребяват за храна в Ню Йорк всеки ден, колко кубически литра вода пием и колко мегавата енергия произвеждат на час атомните реактори“.
Р. Данийл каза:
— Научих тези, както и други подобни данни, когато ме инструктираха.
Бейли си помисли: „Е, сигурно знае и за храната, водата и енергията. Защо ли се мъча да предизвикам интерес у един робот?“
Стигнаха до Източна 182-ра улица и само двеста ярда им оставаха до асансьорните депа, обслужващи стоманобетонните редове апартаменти, сред които бе и неговият. Тъкмо се канеше да каже „Оттук!“, когато бе спрян от гъсто скупчени хора, събрали се пред ярко осветената предпазна врата на един от многото магазини, които ограждаха плътно приземните етажи на този квартал. Машинално, с тон на човек на властта, Бейли запита най-близкостоящия:
— Какво става?
Човекът, към който се обърна, стоеше на пръсти. Отговори:
— Да пукна, ако зная. Току-що дойдох.
