— А какво гласи законът?
— Роботите са предназначени за тук. Те са специализирани продавачи. Няма нищо незаконно в това.
Разговаряха шепнешком. Бейли се мъчеше да изглежда солиден и заплашителен. Изразът на Оливо както винаги не означаваше нищо.
— В такъв случай — каза Р. Оливо — нареди на тази жена или да позволи да я обслужат, или да си отива.
Бейли леко сви устни.
— Трябва да се оправим не с жената, а със сганта отвън. Единственото, което можем да сторим, е да извикаме оперативна група.
— Не би трябвало да става нужда при гражданите да се изпраща повече от един служител на закона, за да ги насочи какво да правят — каза Данийл.
И обърна широкото си лице към управителя на магазина:
— Отворете предпазната врата, господине.
Бейли светкавично протегна ръка, за да улови Р. Данийл за рамото и да го дръпне към себе си. Но се спря. Ако в този миг представителите на властта се сдърпаха открито, това щеше да означава край на възможността за мирно споразумение.
Управителят се възпротиви, като вдигна очи към Бейли. Бейли избегна погледа му.
Р. Данийл каза безизразно:
— В името на закона ви наредих да отворите.
Управителят заекна:
— Ще държа Града отговорен за всички щети на стоките и магазина. Нека се отбележи, че правя това по заповед.
Бариерата изчезна, вътре се стълпиха мъже и жени. Нададоха щастливи викове. Предвкусваха победата си.
Бейли бе чувал за подобни бунтове. Дори бе присъствувал на един. Бе видял как дузина ръце сграбчват роботите, как тежките им неподатливи тела минават от опънатите мускули на една ръка върху опънатите мускули на друга. Хората се държаха уплашено при вида на металните си подобия. Използуваха чукове, механични ножове, иглени пистолети. И накрая превръщаха нещастните предмети в железни отломъци и накъсани жици. Скъпите позитронни мозъци, най-сложните постижения на човешкия ум, се прехвърляха от ръка на ръка като футболна топка и ставаха на ненужна пихтия за нула време.
А после, когато злият гений на унищожението весело започваше да се разхожда на свобода, тълпите се заемаха с всичко, което можеше да се направи на парчета.
Роботите-продавачи вероятно нямаха представа за всичко това, но щом потокът на тълпата ги заля, нададоха писък и вдигнаха ръце пред очите си, сякаш правеха древния жест, с който човек се прикрива. Жената, която бе започнала разправията, се уплаши като видя колко бързо всичко надмина очакванията й, и изумено завика: „Постойте, постойте!“
Шапката се бе свлякла върху очите, а гласът й продължаваше да е безсмислено писклив.
Управителят крещеше.
— Спрете ги, спрете ги!
Обади се Р. Данийл. Без да прави видимо усилие, гласът му изведнъж бе станал с няколко децибела по- висок, отколкото можете да бъде човешкият глас. „Естествено — за десети път си помисли Бейли, — та той не е…“
Р. Данийл каза:
— Следващият, който помръдне, ще бъде застрелян.
Някой далече назад в тълпата извика:
— Дръжте го!
Но последва миг, в който никой не помръдна.
Р. Данийл леко скочи на един стол, а от него — на шкаф с изложени предмети от транстекс. Разноцветната флуоресценция, която струеше през процепите на поляризираната молекулярна материя, придаваше на спокойното му, гладко лице нечовешки вид.
„Нечовешки“, помисли си Бейли.
Докато Р. Данийл — заплашително тиха личност — изчакваше, критичното положение също замря.
Р. Данийл каза отчетливо:
— Вие си мислите: „Този човек държи парализиращ камшик, или оглушител. Ако всички се втурнем, ще го съборим и най-много един двама от нас да пострадат, пък и те ще се оправят после. А в това време ние ще си разчистим сметките със закона и реда както си искаме“.
Без да бъде груб или сърдит, гласът му звучеше тежко, като уверена заповед. Той продължи:
— Грешите. Не държа в ръка нито парализиращ камшик, нито оглушител, а бластер, при това смъртоносен. Ще го използувам и то не като стрелям над главите ви. Ще убия много от вас, преди да ме хванете, може би ще убия повечето. Не се шегувам. Виждате, че не се шегувам, нали?
Тълпата се раздвижи в края, но спря да приижда. Ако новодошлите вън спираха от любопитство, други вече бързаха да си отидат. Тези, най-близо до Р. Данийл, стаиха дъх и правеха отчаяни усилия да не се люшнат напред като противодействие на телата, които ги притискаха.
Тишината бе нарушена от жената с шапката. Тя изведнъж избухна в ридания и завика:
— Той ще ни убие! Нищо не съм направила! Пуснете ме да си вървя!
И се обърна, но видя неподвижната стена от плътно прилепени един към друг мъже и жени. Падна на колене. Тълпата безшумно започна леко да отстъпва назад.
Р. Данийл скочи от шкафа и каза:
— Сега ще отида до вратата. Ще застрелям всеки мъж или жена, който ме докосне. Когато стигна до вратата, ще застрелям всеки мъж или жена, който направи някакво погрешно движение. Тази жена тук…
— Не, не! — запищя жената с шапката. — Казвам ви, нищо не съм направила. Нищо лошо не съм искала. Не ми трябват обувки. Искам да си отида в къщи.
— Тази жена тук — продължи Р. Данийл — ще остане. И ще бъде обслужена.
После пристъпи напред.
Тълпата вкаменена го гледаше. Бейли затвори очи. „Грешката не е моя — помисли си отчаяно той. — Ще бъде извършено убийство, ще се забърка най-голямата каша в света, но те ме насилиха да взема робот за партньор. Те му дадоха същите права“.
Нямаше да се отърве. Не си вярваше. Можеше да спре Р. Данийл още в началото. Можеше всеки миг да се свърже с оперативната група. Вместо това бе позволил на Р. Данийл да поеме отговорността, и бе изпитал подло облекчение. Когато се опита да си внуши, че личността на Р. Данийл просто се е наложила над положението, изведнъж усети отвращение към самия себе си. Робот да се налага…
Не се чу необикновен шум, нито викове и ругатни, нито писъци. Бейли отвори очи.
Хората се разпръсваха.
Управителят на магазина се бе поуспокоил, оправяше костюма си, приглаждаше косата си и под нос сипеше сърдити заплахи към изчезващата тълпа.
Плавната, виеща сирена на полицейската кола заглъхна точно пред вратата. „Естествено, когато всичко свърши“, помисли си Бейли.
Управителят го подръпна за ръкава и каза:
— Не искам повече неприятности, стигат ми.
— Няма да има повече — отвърна Бейли.
Лесно беше да се отърве от патрула. Бяха дошли, привлечени от тълпата по улицата. Не знаеха подробности и можеха сами да се уверят, че улицата вече е чиста. Роботът застана встрани и не прояви никакъв интерес, докато Бейли обясняваше случилото се на полицаите, като го омаловажи и напълно потули участието на Р. Данийл.
После го дръпна до една от стоманобетонните колони на сградата.
— Виж какво — каза му той. — Не се опитвам да обера каймака, нали ти е ясно?
— Да обереш каймака? Това да не е някой от земните ви идиоми?
