Друг добави развълнувано:
— Докарали са вътре от мръсните Р-та. Струва ми се, че сега ще ги изхвърлят. Боже, с какво удоволствие бих разглобил един!
Бейли нервно погледна Данийл, но дори да бе схванал значението на тези думи или да ги бе чул, роботът не се издаваше с нищо.
Бейли се втурна сред тълпата.
— Дайте път! Дайте път! Полиция!
Направиха му място, а той чуваше думите зад гърба си: „…бих разглобил един. Гайка по гайка. И ще го разпоря бавно по шевовете…“ При тези думи някой се изсмя.
Бейли леко го втресе. Града беше апогея на ефективността, но имаше изисквания към своите обитатели. Задължаваше ги да живеят по точно определен начин, държеше всекидневието им под строг и научен контрол. От време на време от натрупването на забрани се получаваха взривове.
Спомни си Бариерните бунтове.
Не ще и дума, че съществуваха причини за бунтове против роботите. Хората, които се изправяха пред перспективата да получат жалкия минимум при определянето им към по-ниски категории, след като цял живот се бяха трудили, съвсем трезво преценяваха, че вина за това имат човекоподобните роботи. А тях можеше поне да ги удариш.
За разлика от това, че не е възможно да удариш нещо, наречено „държавна политика“, или лозунга „Към по-висока продукция чрез роботски труд!“
Правителството наричаше това „мъки на растежа“. Клатеше тъжно колективната си глава и уверяваше всички, че след необходимия период от приспособяване те ще се радват на един нов и по-добър живот.
Но редом с декласификационния процес се разширяваше движението на средновековниците. Отчаяние обземаше хората, а границата между крайното объркване и опустошителната сила понякога лесно може да се прекрачи.
В този миг може би само минути деляха сдържаната враждебност от това да се превърне във вихрена оргия на кръвопролитие и разрушение.
Бейли отчаяно си пробиваше път към предпазната врата.
3. ПРОИЗШЕСТВИЕ НА ЩАНДА ЗА ОБУВКИ
В магазина нямаше толкова хора, колкото отвън. Със завиден усет управителят беше вкарал предпазната врата рано в играта, за да попречи да влязат евентуални смутители на реда. Така не позволяваше и на участниците в спора да напуснат, но това не бе от голямо значение.
Бейли мина през силовото поле, като използува полицейския си неутрализатор. С учудване забеляза, че Р. Данийл все така го следва. Роботът прибираше в джоба си собствения си неутрализатор — по-малък и по-удобен от стандартния полицейски модел.
Управителят веднага дотича при него, като говореше на висок глас:
— Господа полицаи, Града определи да получа тези продавачи. Напълно съм в правата си.
В дъното на магазина стояха забити като колци трима роботи. До предпазната врата стояха шестима купувачи, все жени.
— Успокойте се — каза само Бейли. — Какво се е случило? Каква е тази неразбория?
Една от жените отвърна с писклив глас:
— Дойдох за обувки. Защо да не бъда обслужена от истински продавач? Не съм ли почтена жена?
Дрехите й, особено шапката, бяха достатъчно крещящи, за да превърнат въпроса й в нещо повече от реторичен. Ярката червенина по страните й недостатъчно добре прикриваше изобилния грим.
Управителят каза:
— Ако трябва, сам ще я обслужа, господине, но не мога да обслужа всичките. Нищо им няма на хората ми. Те са законни продавачи. Получих спецификационните им схеми и гаранционните карти…
— Спецификационни схеми! — изпищя жената и като се засмя пронизително, се обърна към останалите: — Само го чуйте! И ги нарича „хора“! Какво те прихваща, я кажи?! Те не са хора. Те са ро-бо- ти! — изрече тя провлечено. — И ще ти обясня какво правят, щом не ти е ясно. Заемат човешките работни места. Затова правителството винаги ги закриля. Не им се заплаща, а заради тях семействата трябва да живеят вън в лагерите и да се хранят с каша от сурови дрожди. Почтени семейства на трудещи се. Ако имахме власт, щяхме да смачкаме всички роботи. Чуваш ли?
Другите жени говореха объркано, а от тълпата зад предпазната врата се чуваше нарастващ ропот. Бейли усещаше — твърде грубо и осезателно, че Р. Данийл Оливо стои до него. Погледна продавачите. Бяха направени по земни проекти, но дори при това положение цената им бе сравнително ниска. Обикновени роботи, научени да вършат някои прости работи. Сигурно знаеха номерата на моделите обувки, цените им и какви размери има налице. Щяха да проследяват търсенето на стоките може би по-добре, отколкото би го направил човек, тъй като бяха лишени от лични интереси. Можеха да изчисляват точно поръчките за седмица напред. И да вземат мярка на стъпалото на клиента.
Поотделно не представляваха заплаха. Но като цяло ставаха невероятно опасни.
Бейли се улови, че съчувствува на жената много по-дълбоко, отколкото би си представил преди ден. Не, преди два часа. Усети колко близо до него е Р. Данийл и се зачуди дали такъв робот не би могъл да замени един обикновен детектив от пета степен. Докато си мислеше това, представи си лагерите. И вкуса на кашата от дрожди. Спомни си своя баща.
Баща му беше атомен физик, с категория, която го поставяше сред най издигнатите в Града. В централата бе станало произшествие и баща му бе поел вината върху себе си. Декласифицираха го. Бейли не знаеше подробности — това се случи, когато бе на една година. Но си спомняше лагерите от своето детство; тягостното съжителство с други хора, което бе на ръба на поносимото. Майка си изобщо не помнеше — не бе издържала дълго. А за баща си имаше ярък спомен: съсипан човек, мрачен и подтиснат, който понякога говореше за миналото откъслечно, с дрезгав глас.
Баща му умря, все така декласифициран, когато Ли бе осемгодишен. Малкият Бейли и двете му по- големи сестри се преместиха в кварталния дом за сираци. Наричаха го „Детския етаж“. Чичо Борис — братът на майка му — беше прекалено беден, за да попречи на това.
И тежкият живот продължи. Тежко беше и докато се изучи, защото нямаше привилегии от баща си, които да облекчат пътя му.
А сега трябваше да стои сред разбунтувалата се тълпа и да се справя с мъже и жени, които в крайна сметка се бояха единствено да не бъдат декласифицирани те и любимите им хора — както се боеше самият той. С безизразен глас се обърна към жената, която беше говорила:
— Да си спестим неприятностите, госпожо. Продавачите не ви правят нищо.
— Ама разбира се, че не ми правят нищо — пропя жената. — И няма и да ми направят. Да не си мислиш, че ще позволя на студените им мазни пръсти да ме докоснат? Дойдох тук и мислех, че ще се отнесат към мене като към човек. Аз съм гражданка. Имам право да ме обслужват хора. Виж какво, имам две деца, които ме чакат за вечеря. Не могат да отидат в кварталната столова без мене, като че са сирачета. Трябва да изляза оттук.
— Е — каза Бейли, като усети, че му кипва, — ако беше позволила да те обслужат, досега да си се прибрала у дома. Вдигаш шум за нищо. Стига толкова!
— Така ли?! — жената показа изумлението си. — Сигурно си мислиш, че можеш да ми говориш като че съм парцал? А може да е дошло време правителството да разбере, че на Земята има не само роботи, а? Аз съм трудова жена и имам права.
И тя продължи все в този дух.
Бейли усети, че е попаднал в клопка. Положението не можеше да бъде овладяно. Дори ако жените се съгласяха да бъдат обслужени, тълпата отвън беше достатъчно разбунена, за да направи беля.
Сега вече зад витрината имаше струпани стотина души.Само няколко минути, откакто детективите бяха влезли в магазина, и тълпата се бе удвоила.
— Как постъпвате обикновено в подобни случаи? — изведнъж попита Р. Данийл Оливо.
Бейли едва не подскочи. Каза:
— Първо на първо, това не е обикновен случай.
