— Ако искаш, аз ще говоря с нея.
— Не, комисарю. — И Бейли въздъхна дълбоко. — Как се казва партньорът ми?
— Р. Данийл Оливо.
Бейли каза тъжно:
— Не е време за благопристойни съкращения, комисарю. Съгласих се на задачата, затова да употребяваме пълното му име. Значи — Роботът Данийл Оливо.
2. ПО КРЪГОВАТА МАГИСТРАЛА
На магистралата имаше тълпа, както обикновено — на долния етаж правостоящите, а на горния — привилегированите да заемат места. Като през огромен филтър от нея се процеждаше човешки поток — по намаляващи скоростта ленти до отклонения или спирки, от които се минаваше под сводове и през мостове към безкрайните лабиринти на градските квартали. Още един поток, също така непрестанен, се вливаше от другата страна — по ускорителните ленти до магистралата.
Имаше безброй много светлини: сияйни стени и тавани, от които сякаш капеше хладно, равномерно фосфоресциране; ярки крещящи реклами привличаха вниманието; острият, нетрепващ блясък на „светещите червеи“, които сочеха пътя: „Към кварталите на Джърси“, „Следвайте стрелките до влака за Ист Ривър“, „Нагоре за връзка с всички квартали на Лонг Айланд“.
Преобладаваше шумът, който е неотделим от живота: глъч от милиони разговарящи, смеещи се, подвикващи, тананикащи, дишащи.
„Никъде няма указания за Вселенското селище“, помисли си Бейли.
Прехвърляше се от лента на лента с лекота, което говореше за дългогодишна практика. Децата се научаваха да „скачат“ на лентите още щом проходеха. С всяка стъпка скоростта се увеличаваше, но Бейли почти не чувствуваше тласъка на ускорението. Дори не усещаше, че се навежда напред, за да се противопостави на тласъка. За тридесет секунди стигна до последната лента, която вървеше с шестдесет мили в час, и се качи на обградената с перила подвижна платформа — на магистралата.
„Няма указания за Вселенското селище“, продължи да си мисли той.
Нямаше нужда от указания. Който има работа там, знае пътя. Щом не знаеш пътя, значи нямаш там работа. Откак се установи Вселенското селище преди двадесетина години, появи се силната тенденция да го превърнат в забележителност и цели орди градски жители се тълпяха наоколо. Но вселенците сложиха край на това. Учтиво (те винаги бяха учтиви), но без да плащат данък на доброто възпитание, те вдигнаха силова преграда между себе си и Града. Създадоха смесена имиграционна и митническа служба. Отидеш ли по работа, трябва да се легитимираш, да позволиш да те претърсят и да се подложиш на медицински преглед и обичайното дезинфектиране.
Това предизвика недоволство. Естествено. По-голямо недоволство, отколкото бе необходимо. Достатъчно недоволство, за да се сложи прът в колелото на модернизацията. Бейли помнеше Бариерните бунтове. Самият той се намираше сред тълпата хора, които висяха по перилата на платформите, скупчваха се по местата за сядане независимо от категоризираните привилегии, шеметно се прехвърляха на бързите ленти с риск да си счупят нещо и стояха пред бариерата на Вселенското селище в продължение на два дни, като вдигаха лозунги и унищожаваха градска собственост само заради всеобщия хаос.
Бейли все още можеше да си спомни отделни песнички, ако се напрегнеше. Имаше една — „Земята е човешка люлка — чуй ме ти!“, по мелодията на стара народна песен с безсмислен припев: „Хинки — динки — пали — ву“.
Стиховете бяха стотици. Някои бяха остроумни, повечето — глупави, и доста — неприлични. Всички обаче завършваха с „Вселенец мръсен, имаш си Вселена!“ Мръсен, мръсен… Така безполезно хвърляха в лицето на вселенците най-голямата за тях обида — дълбокото им убеждение, че земните жители са поразени от болести…
Разбира се, вселенците не си заминаха. Не стана нужда дори да извадят на сцената някои от заплашителните си оръжия. Остарялата земна космическа флота отдавна бе научила, че дързостта да се доближи до кораб на друг свят е равна на самоубийство. Земните самолети, които се бяха осмелили да прелетят над Вселенското селище в първите дни на основаването му, просто изчезнаха. До земята стигаше най-много отчупено парче от крило. Пък и няма тълпа, която в безумието си да забрави последствията от пресичащия атмосферата лъч, който вселенските разрушители бяха използували срещу земните жители във войните преди век.
Така че вселенците си стояха зад бариерата, която бе постижение на развитата им наука и на Земята не съществуваше начин да бъде унищожена. Просто чакаха, без да помръднат, от другата страна на бариерата, докато Града укроти тълпата с приспивателни изпарения и задушлив газ. А после подземните изправителни домове се претъпкаха с подстрекатели, с недоволни и с хора, които бяха прибрани просто защото са били наблизо. След време ги пуснаха на свобода.
Когато мина достатъчно дълъг период, вселенците намалиха ограниченията. Махнаха бариерата, а полицията бе натоварена с грижата да осигури неприкосновеността на Вселенското селище. Най-важното бе, че медицинският преглед стана по-малко досаден.
„А сега — помисли си Бейли — нещата могат да вземат обратна насока“. Щом вселенците бяха сигурни, че в селището им е влязъл земен жител и е извършил убийство, можеха отново да спуснат бариерата. Ставаше лошо.
Той се покачи на магистралната платформа и си проби път през правостоящите до изправената спирална рампа, която водеше към по-горното равнище, и седна. Но пъхна категоризационния билет в лентата на шапката си едва когато минаха и последния квартал на Хъдсън. К-5 нямаха право да заемат места на изток от Хъдсън и на запад от Лонг Айланд, и макар в момента да беше пълно със свободни места, контрольорите щяха незабавно да го изгонят. Хората ставаха все по-дребнави за категоризационните си привилегии и откровено казано, Бейли се приобщаваше към „хората“.
Чуваше се характерното свистене от триенето на въздуха в извитите предпазни козирки, поставени зад всяка седалка. Това пречеше на разговорите, но не и на мислите, ако човек бе свикнал.
Повечето земни жители в едно или друго отношение бяха средновековници. Лесно бе да си средновековник и да се обръщаш към времето, когато Земята е била Светът, а не един от петдесетте свята. При това най-несъвършеният от тях. Бейли светкавично извърна глава надясно, откъдето се чу писък. Една жена бе изпуснала чантата си — той я мярна: нежно розово петно на фона на убитосивия цвят на лентите. Сигурно пътник, забързан да слезе от платформата, я бе ритнал, без да иска, по посока на забавящите ускорението си ленти и сега собствеността се отдалечаваше все повече и повече от притежателката си.
Бейли леко сви устни. Ако беше умна, жената можеше да я настигне, като незабавно се прехвърлеше на още по-бавна лента, стига да не вземеха да подритват чантата насам-натам. Но никога нямаше да разбере какво точно е станало. Картината вече остана на половин миля зад него.
По-вероятно бе жената да не успее. Статистиката гласеше, че на всеки три минути някъде в Града изпускаха предмет, който се изгубваше. Отделът за издирването на загубени вещи представляваше огромна организация — още едно усложнение в съвременния живот.
„Някога всичко беше по-просто — помисли си Бейли. — И точно по тази причина се явиха средновековниците.“
Движението им приемаше различни форми. За лишения от въображение Джулиъс Ендърби то се
