виж какво, говориш ми за всичко, освен за причината, поради която си ме повикал, и започвам да се безпокоя. За какво съм ти?
— Ще стигна и дотам, Ли — каза комисарят. — Остави ме да го направя както съм намислил. Случи се… беда.
— Разбира се. Случва ли се нещо друго на тази планета? Нова грижа с роботите ли?
— В известен смисъл да, Ли. Стоя тук и се чудя колко още беди би могъл да понесе старият свят. Когато сложих този прозорец, не беше за да пускам сегиз-тогиз вътре небето. Пускам през него да влезе Града. Гледам го и се чудя какво ли ще стане с него през следващите сто години.
Бейли усети, че тази сантименталност го отблъсква, но неудържимо се взираше навън като омагьосан. Макар и замъглен от дъжда, Града представляваше страхотна гледка. Полицейският отдел се намираше в най-горната част на Градския съвет, който достигаше голяма височина. Виждаха се покривите на съседните небостъргачи, които изглеждаха ниски от прозореца на комисаря. Приличаха на безброй пръсти, протегнати нагоре. Стените им бяха празни и безлични. Такъв вид имаха външните обвивки на човешките кошери.
— Отчасти — каза комисарят — съжалявам, че вали. Щяхме да видим Вселенското селище.
Бейли погледна на запад, но комисарят имаше право. Хоризонтът бе скрит. Нюйоркските небостъргачи избледняваха и се губеха в далечна бяла пустота.
— Зная как изглежда Вселенското селище — отвърна Бейли.
— Харесва ми изгледът оттук — продължи комисарят. — Едва се вижда между двата сектора на Брансуик. Ниски куполи на широка площ. Това е разликата между нас и вселенците: ние се стремим към височина и се скупчваме, а при тях всяко семейство има собствен кълбест покрив. Едно семейство — една къща. И земя между отделните куполи. Случвало ли ти се е да разговаряш с вселенци, Ли?
— Няколко пъти. Преди месец разговарях с един точно оттук, по твоя вътрешен телефон — отвърна спокойно Бейли.
— Да, спомням си. Е, просто ме обзе философско настроение. Ние и те… Различни начини на живот…
Бейли усети как стомахът му започна да се свива. Мислеше си, че колкото по-отдалече започваше комисарят, толкова по-страшно можеше да излезе заключението. Затова рече:
— Така е. Но какво чудно има в това? Не може осем милиарда души да се разпръснат по Земята в кълбовидни къщички. Те имат пространство на другите планети, затова нека живеят както са свикнали.
Комисарят отиде до стола си и седна. Погледна Бейли с немигащите си очи, леко смалени от вдлъбнатите лещи на очилата, и каза:
— Не всички приемат така великодушно различните култури. И сред нас, и сред вселенците.
— Така да е. Е, и?
— Е, и… преди три дни умря един вселенец.
Ето че започваше. Ъгълчетата на тънките устни на Бейли леко се повдигнаха, но изразът на удълженото му тъжно лице остана непроменен. Каза:
— Много лошо. Надявам се, от заразна болест. От някой вирус. Или е настинал.
Комисарят го погледна изненадано:
— За какво говориш?
Бейли не си направи труда да му обясни. Добре беше известно с каква настойчивост вселенците бяха очистили своята общност от болести. А още по-известно беше колко внимаваха да избягват всякакви контакти с податливите на зарази земни жители. Но язвителното му подмятане остана незабелязано от комисаря. И Бейли отвърна:
— Приказвам си. От какво е умрял? — и се загледа през прозореца.
— От липса на гръден кош — отвърна комисарят. — Някой го застрелял с бластер.
Бейли усети как мускулите на гърба му се сковаха. И каза, без да се обърне:
— Какво говориш?
— Говоря за убийство — тихо изрече комисарят. — Ти си детектив. Знаеш какво значи убийство.
Сега вече Бейли се обърна.
— Но това е вселенец! Преди три дни ли?
— Да.
— А кой го е направил? Как?
— Вселенците казват, че е земен жител.
— Не е възможно.
— Защо не? Ти не обичаш вселенците. И аз не ги обичам. И кой на Земята ги обича? Просто се е намерил някой, който ги мрази повече от останалите и толкова.
— Е добре, но…
— Не избухна ли пожар в заводите на Лос Анжелос? Не унищожиха ли роботи в Берлин? А бунтовете в Шанхай?
— Имаш право.
— Тези неща говорят за нарастващо недоволство. Или дори за някаква организация.
— Комисарю, не ми е ясно — каза Бейли. — Да не би да ме проверяваш по някакви причини?
— Какво?! — комисарят изглеждаше искрено озадачен.
Бейли го наблюдаваше.
— Преди три дни е бил убит вселенец и вселенците смятат, че убиецът е земен жител. Досега — и Бейли забарабани с пръсти по бюрото — нищо не е излязло наяве. Разбираш ли? Комисарю, това е невероятно. Велики Йосафате! Ако това наистина е станало, Ню Йорк ще бъде изтрит от лицето на планетата!
Комисарят поклати глава:
— Не е толкова просто. Виж какво, Ли, три дни ме нямаше. Бях на заседание с кмета. Ходих до Вселенското селище. Ходих и до Вашингтон на разговор в Планетното бюро за разследване.
— Така ли? И какво ти казаха там?
— Казаха, че случаят си е наш. Понеже е в границите на Града. Вселенското селище юридически спада към Ню Йорк.
— Но има извънтериториални права.
— Зная. Ще стигнем дотам — очите на комисаря избягваха твърдия като кремък поглед на Бейли, като че ли изведнъж го бяха свалили до положението на негов подчинен, а Бейли се държеше така, сякаш приемаше този факт.
— Вселенците могат да се заемат със случая — каза Бейли.
— Изслушай ме, Ли — помоли го комисарят. — Не ме притеснявай. Опитвам се да ти разкажа всичко като приятел на приятел. Искам да знаеш в какво положение се намирам. Бях там, когато съобщиха за случилото се. Имах среща с него — с Родж Немену Сартън.
— С жертвата?
— С жертвата — изпъшка комисарят. — Още пет минути, и аз щях да съм този, който е намерил трупа. Какъв ужас щеше да бъде! Зверска жестокост, зверска! Посрещнаха ме и ми го съобщиха. С това започна един тридневен кошмар, Ли. Отгоре на всичко нищо не виждах, защото дни наред нямах време да си сменя очилата. Това поне няма да се повтори. Поръчах си три чифта.
Бейли се замисли върху картината на събитието, която си представи. Видя високите, стройни фигури на вселенците да се приближават към комисаря с вестта, видя как му я съобщават по характерния за тях начин — без украса, без чувства. Джулиъс си е свалил очилата и ги е затъркал. Под впечатление от случилото се положително ги е изпуснал, после е загледал натрошените парчета, а меките му пълни устни са потреперили. Бейли беше дълбоко убеден, че поне пет минути комисарят е изпитвал много по-голямо притеснение заради очилата си, отколкото заради убийството. В този миг комисарят се обади:
— В дяволски трудно положение съм. Както сам каза, вселенците имат извънтериториални права. Могат да настояват сами да разследват случая и да изпратят каквито си искат доклади на своите правителства. Външните светове могат да използуват това като извинение да ни съдят за обезщетение. Знаеш как ще бъде прието такова нещо от населението
— Ако Белия дом се съгласи да плати, това би било равно на политическо самоубийство.
— А ако не плати, ще бъде друг вид самоубийство.
— Няма какво да ми описваш тази картина — каза Бейли.
