Беше малко момче, когато за последен път от Вселената изпратиха свои войници с блестящи бойни кораби, за да си вземат от Ню Йорк, Вашингтон и Москва това, което твърдяха, че им принадлежи.
— Значи разбираш. И да плати, и да не плати, все е беда. Единственият изход е сами да открием убиеца и да го предадем на вселенците. От нас зависи.
— Защо да не дадем случая на ПБР? Дори ако от гледна точка на закона те са под наша юрисдикция, остава въпросът за междузвездните отношения…
— ПБР се пази от такива работи като от огън. А огънят гори и ще ни подпали. — За миг той повдигна очи и впери поглед в подчинения си. — Не е на добре, Ли. Всеки от нас е изложен на риска да остане без работа.
— Да ни подменят изцяло ли? — попита Бейли. — Изключено. Не съществуват специалисти, които да се справят.
— А роботите? — попита комисарят. — Те съществуват.
— Какво?!
— Р. Сами е само начало. Изпълнява поръчки. Други патрулират магистралите. По дяволите, човече, познавам вселенците по-добре от теб и зная какво правят. Има роботи, които могат да вършат моята и твоята работа. Могат да ни изхвърлят от играта. Не си въобразявай друго. А на наша възраст да влезем в списъците на безработните…
— Ясно — каза сърдито Бейли.
Комисарят се смути.
— Извинявай, Ли.
Бейли кимна и се опита да не мисли за баща си. Разбира се, комисарят знаеше случая.
— Откога е тази история с подменянето? — попита той.
— Виж какво, Ли, не бъди наивен. Открай време е така. Поне от двадесет и пет години, откак дойдоха вселенците. Това ти е известно. Просто сега се разраства, нищо повече. Ако потулим тая работа, ще направим голяма крачка напред към мига, когато ще ни бъдат връчени пенсионни книжки. От друга страна, Ли, ако се справим добре с въпроса, можем да отдалечим този миг далеч в бъдещето. Особено за тебе това ще представлява голяма възможност.
— За мене? — попита Бейли.
— Ти ще ръководиш операцията, Ли.
— Не разбирам, комисарю. Та аз съм гражданин едва от пета степен.
— Предпочиташ да си от шеста ли?
Предпочиташе ли? Бейли знаеше какви привилегии носеше шестата степен. Място за сядане по експресните линии в натоварените часове, а не само от десет до четири часа. Повече предпочитания в менюто по избор в районните кухни. Може би дори възможност за по-добро жилище и пропуск за Йези до терасите на Солариума.
— Предпочитам — каза той. — А как иначе? Но какво ще стане с мен, ако случаят ми се опре?
— Защо да ти се опре, Ли? — взе да го котка комисарят. — Ти си способен, един от най-добрите ни хора.
— Но в отдела има половин дузина мъже, които са категоризирани по-високо от мен. Защо си ги прескочил?
Бейли не каза това гласно, но тонът му явно намекваше, че комисарят си позволява да нарушава така установения ред само в извънредно спешни случаи.
Комисарят скръсти ръце.
— По две причини. За мен ти не си просто някакъв си детектив, Ли. Ние сме и приятели. Не забравям, че сме състуденти от колежа. Понякога може да ти се струва, че забравям, но вината е в категоризацията. Аз съм комисар, знаеш какво означава това. Но все още съм твой приятел, а сегашният случай е прекрасна възможност за един подходящ човек. Искам ти да го поемеш.
— Това е едната причина — хладно каза Бейли.
— Втората причина е, че те смятам за приятел. Имам нужда от услуга.
— От каква услуга?
— Искам в този случай да работиш съвместно с вселенец. Вселенците поставиха това условие. Приеха да не дават гласност на убийството; приеха да оставят разследването в наши ръце. Съответно обаче настояват един от служителите им да участвува в операцията от началото до края.
— Изглежда не ни се доверяват изцяло.
— Човек вижда, че имат основание. Ако случаят се разследва погрешно, доста от тях ще си навлекат неприятности от собствените си правителства. Бих им дал правото да се съмняват, Ли. Но от все сърце ми се иска да вярвам, че са добронамерени.
— Сигурен съм, че са, комисарю. Там им е грешката.
Тези думи изненадаха комисаря, но той продължи:
— Съгласен ли си да работиш с вселенец, Ли?
— Това ли е услугата, която искаш?
— Да. Моля те да поемеш задачата при всички условия, които поставят вселенците.
— Ще взема вселенец за съвместната работа, комисарю.
— Благодаря ти, Ли. Той ще трябва да живее при тебе.
— О, виж какво, почакай.
— Зная, зная. Но апартаментът ти е голям, Ли. Тристаен, а имате едно дете. Можеш да го подслониш. Няма да те притеснява. В никакъв случай. А пък е необходимо.
— На Йези ще й бъде неприятно. Зная това.
— Ще кажеш на Йези… — комисарят говореше сериозно, толкова сериозно, че очите му сякаш пробиваха дупки в стъклените кръгове, преградили пътя на погледа му, — че ако направиш това за мен, когато всичко свърши, ще направя каквото мога, за да прескочиш една степен. Ще получиш седма степен, Ли, седма!
— Добре, комисарю. Така става.
Бейли се надигна от стола, но улови погледа на Ендърби и отново седна.
— Още нещо ли има?
Комисарят бавно кимна.
— Още една подробност.
— Което е…?
— Името на партньора ти.
— Какво значение има то?
— Вселенците — започна комисарят — имат особен подход. Партньорът, който предлагат, не е… не е…
Бейли широко отвори очи.
— Почакай, да не би…
— Няма как, Ли. Няма как. Няма друг изход.
— И ще живее в апартамента ми? Такова нещо?
— Моля те като приятел.
— Не, не!
— Ли, в този случай не мога да се доверя на друг. Нужно ли е да ти го обяснявам? Налага се да работим с вселенците. Налага се да успеем, ако искаме корабите за обезщетението да останат далече от Земята. Но не можем да успеем по никой от известните ни начини. Ще работиш заедно с един от техните роботи. Ако той открие убиеца, ако доложи, че сме некадърни, и без друго ще ни съсипят. Нас и отдела като цяло. Ясно ти е, нали? Сложен въпрос имаш да разрешаваш. Ще трябва да работиш с него, но да гледаш ти да се справиш със случая, а не той. Разбираш, напи?
— Искаш да кажеш, да си сътрудничим сто процента, а после да му прережа гърлото, така ли? Да го потупам по гърба с нож в ръката?
— Какво друго можем да направим? Безизходно е.
Ли Бейли се изправи нерешително.
— Не зная как ще го приеме Йези.
