Стоманените пещери

— Не докладвах за участието ти.

— Не съм запознат с всичките ви обичаи. В моя свят правим пълен доклад, но може би в твоя свят не е така. Във всеки случай, беше предотвратено едно гражданско въстание. Това е важното, нали?

— Дали това е важното? Послушай — и Бейли се опита да придаде на гласа си колкото се може повече внушителност, макар че му се налагаше да шепне сърдито, — никога повече не го прави.

— Никога вече да не настоявам за спазването на закона ли? Ако не правя това, каква друга цел бих могъл да имам?

— Никога вече не заплашвай човешки същества с бластер.

— Нямаше да стрелям в никакъв случай, Илия, и ти го знаеш много добре. Не съм способен да навредя на човек. Но, както виждаш, не се наложи да стрелям. Не съм и очаквал обратното.

— Това, че не стреля, е въпрос на обстоятелства. Не си позволявай вече такъв риск. Можех да използувам фокуса, който направи…

— Фокус ли? Какво значи това?

— Няма значение. Опитай се да схванеш смисъла на думите ми. Можех самият аз да изпразня бластера си в тълпата. Имам бластер, с който да го направя. Но в такава лотария нито аз имам право да залагам, нито ти. По-безопасно щеше да е, ако бяхме извикали на сцената полицейските коли, отколкото да се правим на герои.

Р. Данийл се замисли и поклати глава.

— Мисля, че грешиш, колега. Когато ме инструктираха за човешките особености на хората на Земята, между другото се говореше, че за разлика от Звездните светове тук от рождение обучават жителите да се подчиняват на властта. Явно това е следствие от начина ви на живот. Аз доказах, че един твърд представител на властта е достатъчен. Собственото ти желание да се извика полицейска кола само замества почти инстинктивния ти подтик да свалиш отговорността от себе си. Признавам, че в моя свят постъпката ми щеше да бъде съвсем неоправдана.

Продълговатото лице на Бейли бе почервеняло от гняв.

— Ако бяха познали, че си робот…

— Сигурен бях, че не могат да познаят.

— Във всеки случай не забравяй за това. Ти си само робот, нищо повече. Само робот! Като продавачите в магазина за обувки.

— Разбира се, че е така.

— Не си човек — Бейли усети, че проявява жестокост против волята си.

Р. Данийл сякаш размишляваше върху думите му. Каза:

— Разграничението между хора и роботи може би не е толкова важно, колкото разграничението между разума и липсата му.

— Може би в твоя свят — каза Бейли, — но не и на Земята.

Погледна часовника си и едва тогава съобрази, че е закъснял с час и четвърт. Усети как гърлото му болезнено пресъхва при мисълта, че Р. Данийл спечели първия тур — спечели, докато той стоеше безпомощно отстрани.

Помисли си за младия Винс Барет — момчето, което Р. Сами замени. И за себе си, Илия Бейли, когото Р. Данийл можеше да замени. Йосафате, баща му поне бе изхвърлен поради произшествие, довело до повреди, до смъртта на хора. Може наистина да е било по негова вина. Бейли не знаеше. Ами ако го бяха изтикали, за да стори място на автоматизиран физик? Само по тази причина. А не заради друго. И не е можел да направи нищо…

Бейли каза сухо:

— Сега да вървим. Трябва да те заведа у дома.

Р. Данийл отговори:

— Нали разбираш, не е редно да се прави разграничение за нещо по-дребно, отколкото ра…

Бейли повиши глас.

— Добре. Въпросът е приключен. Йези ни чака.

И тръгна към най близкия квартален център за комунална връзка.

— Йези ли?

— Да, жена ми.

„Йосафате — помисли си Бейли, — в хубаво настроение ще се представя пред Йези“.

4. ЗАПОЗНАВАНЕ СЪС СЕМЕЙСТВОТО

Точно името най-напред бе накарало Илия Бейли да й обърне внимание. Видя я на квартална коледна забава преди години, наведена над купа с пунш. Току-що бе завършил образованието си, бе назначен на първата си служба в Града, отскоро се бе преместил в квартала. Живееше в една от стаичките за неженени в Общата зала №122А. Не беше лошо за сам човек. Тя раздаваше пунша.

— Казвам се Йези — осведоми го тя. — Йези Наводни. Не съм те виждала.

— Името ми е Бейли. Ли Бейли. Току-що се нанесох в квартала.

Пое чашката с пунш и машинално го помириса. Тя му направи впечатление на весела и дружелюбна по характер, затова остана наблизо. Беше нов, а човек изпитва самота, ако е на забава, където стои и наблюдава хора, събрани на групички, в които не участвува. По-късно, когато погълнеха достатъчно алкохол, можеше да стане по-добре.

Засега остана край купата с пунш, гледаше как хората идват и си отиват, и замислено отпиваше.

— Помогнах да приготвим пунша — стигна до него гласът на момичето. — Гарантирам за него. Искаш ли още?

Бейли установи, че чашката му е празна. Усмихна се и отговори:

— Да.

Лицето на момичето бе кръгло и не можеше да се нарече красиво, главно поради малко големия нос. Роклята й бе скромна, а светлокестенявата й коса падаше на къдрици върху челото. Тя се присъедини към него на следващата чаша и той се почувствува по-добре.

— Йези — каза той, сякаш опитваше името на езика си. — Хубаво звучи. Нали мога да се обръщам така към тебе?

— Разбира се. Щом искаш. Знаеш ли на какво е умалително?

— От Йезика ли?

— Не можеш да отгатнеш.

— Нищо друго не ми идва на ум.

Тя се засмя и рече важно:

— Пълното ми име е Йезавел.

В този миг той започна да проявява истински интерес. Остави чашата с пунша и каза съсредоточено:

— Наистина ли?

— Честна дума. Не се шегувам. Йезавел е. Това ми е истинското име на всички документи. Родителите ми са харесвали как звучи.

Беше много горда от това, макар едва ли някога на света е имало по-неподходяща жена за името Йезавел1. Бейли каза сериозно:

— А моето име, както разбра, е Илия2. Искам да кажа, цялото ми име.

Това не й говореше нищо. Затова добави:

— Илия е бил голям враг на Йезавел.

— Наистина ли?

— Да, разбира се. В Библията.

— Така ли? Нямах представа. Колко странно, нали? Надявам се, това не означава, че ще трябва да ми бъдеш враг и в истинския живот?

От самото начало въпросът беше решен. Най-напред, това съвпадение на имената направи от нея нещо повече от едно приятно момиче до купата с пунш. След време той откри, че тя е весела, добросърдечна, а