свободно време, започна да се забавлява, като размишляваше за предстоящото раждане на детето. Една вечер каза:
— Как ти се вижда „Бентли“?
— Какво, скъпа? — попита Бейли, като вдигна поглед от купчината с работа, която си бе донесъл в къщи. (При положение, че скоро щеше да храни още едно гърло, че Йези спря да печели, а неговото повишение към по-творчески занимания явно както винаги оставаше в перспектива, беше необходимо да работи допълнително.)
— Ако се роди момче. Харесва ли ти това име?
Бейли присви устни.
— Бентли Бейли? Не ти ли се струва, че двете имена звучат доста еднакво?
— Не зная. Изведнъж ми дойде наум. Освен това, когато порасне, детето винаги може да си избере презиме, което да му допада.
— Нямам нищо против.
— Сигурен ли си? Да не би… Може би ти се е искало да го наречем Илия?
— И да добавят към името му „младши“? Не ми се вижда добра идея. Ако иска, той може да нарече своя син Илия.
Тогава Йези каза:
— Има и още нещо… — но не продължи.
Той изчака, после вдигна очи.
— Какво нещо?
Тя избягваше погледа му, но накрая се насили и каза:
— Бентли не е библейско име, нали?
— Не — отговори Бейли. — Напълно сигурен съм.
— Добре тогава. Не искам да слагаме библейски имена.
Това беше единственият път, когато тя му натякна за станалото — до деня, в който Илия Бейли се връщаше у дома с робота Данийл Оливо. Бяха женени с Йези повече от осемнадесет години, а синът му Бентли Бейли (все още неизбрал презимето си) караше седемнадесетата си година.
Бейли спря пред голямата двойна врата, на която пишеше с едри букви: „КАБИНИ МЪЖЕ“, с по-дребни букви отдолу — „раздели 1А — 1Е“, а съвсем ситно, най-отдолу — „Ако загубите ключа си, незабавно се свържете с 27-101-51“.
Край тях се промъкна мъж, пъхна алуминиев жетон в дупката на ключалката и влезе. Затвори зад себе си вратата, като изобщо не направи опит да я задържи, за да влезе и Бейли. А ако го беше направил, Бейли щеше да се обиди не на шега. По силата на общоприетата традиция мъжете се правеха, че изобщо не се забелязват, когато бяха пред залата с кабините или вътре в нея. Бейли си спомни, че в брака му с Йези една от най-интересните тайни, които тя сподели с него, беше, че положението е съвсем различно в женските кабини. Винаги си идваше с думите: „Срещнах в кабините Джузефин Грей и тя ми каза…“
Семейство Бейли изпита едно от огорченията при издигането в обществото, когато получи разрешение да задействува малкия умивалник в спалнята си — така Йези се лиши от чести срещи с други жени.
Бейли каза, без изцяло да прикрие смущението си:
— Моля те, почакай ме отвън, Данийл.
— Възнамеряваш да се измиеш ли? — попита Р. Данийл.
Бейли потрепери вътрешно и си помисли: „Проклет робот! Щом са го инструктирали за всичко на света, защо не са го научили и как да се държи? Аз ще бъда отговорен, ако някога каже нещо подобно на някого.“ И отвърна:
— Ще взема един душ. Вечер е претъпкано и тогава ще изгубя много време. Ако свърша сега, ще разполагаме с цялата вечер.
Лицето на Р. Данийл остана все така безизразно.
— Част от общоприетия обичай ли е да чакам отвън?
Бейли още повече се смути.
— Защо да влизаш… нямаш нужда…
— О, сега разбирам. Да, ясно. Но все пак, Илия, и моите ръце се цапат, искам да ги измия.
И той посочи дланите си, като ги обърна към Бейли. Те бяха розови на цвят и месести, с гънки където трябва. Личеше си, че са изработени безупречно и майсторски, при това изглеждаха съвсем чисти. Бейли подхвърли:
— Знаеш ли, в апартамента имаме умивалник.
Подхвърли го небрежно. Нямаше смисъл да показва снобизъм пред един робот.
— Благодаря ти за любезността. Но по принцип смятам, че трябва да използувам това място. Щом трябва да живея с вас, хората от Земята, най-добре е да възприема колкото се може повече от обичаите и навиците ви.
— Тогава да влизаме.
Яркото весело осветление вътре рязко се отличаваше от грубата утилитарност на Града, но този път Бейли не почувствува това въздействие. Обърна се шепнешком към Данийл:
— Ще се бавя около половин час. Чакай ме. — И тръгна, но се обърна и добави: — Слушай, не разговаряй с никого и не се заглеждай. Нито дума, нито поглед. Такъв е обичаят.
И побърза да се озърне, за да се увери, че този кратък разговор не е бил забелязан, че не го следят изумени очи. За щастие в преддверието нямаше никой, пък и в крайна сметка това си беше преддверие и толкова.
Прекоси го, като донякъде усещаше колко е мръсен. Мина от общите помещения към индивидуалните кабини. От цели пет години му беше разрешено да си има кабина — достатъчно голяма, за да побере душ, малка пералня и други нужни неща, дори прожекционно апаратче, което можеше да се настройва на нови филми. Когато я получи, се пошегува: „Дом извън дома“. Но сега често се чудеше как ли би се приспособил към по-спартанското съществувание на общите кабини, ако някога отменяха личните му привилегии.
Натисна копчето, което включваше пералнята, и гладкият циферблат на брояча се освети.
Когато Бейли се завърна с чисто тяло, сменено бельо, изпрана и огладена риза и успокоен дух, завари Р. Данийл да го чака търпеливо.
— Всичко наред ли е? — попита той робота, когато излязоха навън и можеха да разговарят.
— Напълно, Илия — отвърна Р. Данийл.
Йези стоеше на прага и нервно се усмихваше. Бейли я целуна.
— Йези — измънка той, — това е новият ми партньор, Данийл Оливо.
Йези протегна ръка, Данийл я пое и се здрависа. Тя погледна съпруга си, после плахо вдигна очи към Р. Данийл и каза:
— Няма ли да седнете, господин Оливо? Трябва да поговоря с мъжа си по семейни въпроси. Само за минута. Нали нямате нищо против?
Бе уловила Бейли за рамото. Той я последва в съседната стая. Там тя припряно прошепна:
— Не си пострадал, нали? Откакто видях предаването, толкова се безпокоих!
— Какво предаване?
— Излъчиха го преди половин час. За бунта на щанда за обувки. Казаха, че двама детективи го потушили. Знаех, че идваш у дома с партньора си, а това бе станало точно в нашия район, точно по времето, когато би трябвало да си дойдеш; помислих си, че скриват някои неща и че ти си…
— Моля те, Йези! Виждаш, че нищо ми няма.
Йези с усилие се овладя. Каза с неуверен глас:
— Партньорът ти не е от твоя отдел, нали?
— Не — жалостиво отвърна Бейли. — Той е… от съвсем друго място.
— Как да се държа с него?
— Както с всеки друг. Той ми е просто партньор, нищо повече.
Звучеше толкова неубедително, че Йези присви проницателните си очи.
