— Какво има?
— Нищо. Хайде, да се връщаме в гостната. Ще изглежда странно, ако се бавим още.
Ли Бейли усети, че изпитва несигурност заради апартамента. Досега не бе имал угризения. В същност, винаги се беше гордял. Апартаментът се състоеше от три големи стаи — гостната например бе просторна: петнадесет на осемнадесет. Във всяка стая имаше гардероб. Един от главните отдушници минаваше точно до тях. Това значеше, че понякога чуваха клокочене, но от друга страна контролът на температурата бе първокласен, а въздухът от кондиционера — подходящ. Не бяха отдалечени от мъжките и женските кабини, а това бе значително удобство.
Но с това създание от вселенския свят, седнало вътре, Бейли изведнъж се почувствува несигурен. Апартаментът му се видя лош и неугледен.
Йези каза ведро, като явно леко се насилваше:
— Вечеряли ли сте с господин Оливо, Ли?
— В същност — побърза да отговори Бейли, — Данийл няма да се храни с нас. Но аз ще хапна.
Йези прие това положение, без да протестира. След като толкова строго контролираха хранителните доставки и дажбите бяха по-ограничени от всякога, не беше редно човек да се възползува от чуждото гостоприемство. Само каза:
— Предполагам, че нямате нищо против да вечеряме, господин Оливо. Ли, Бентли и аз обикновено се храним в обществената столова. Там е много по-удобно и има по-голям избор, нали разбирате, пък и, между нас да си остане, сипват големи порции. Но от друга страна, с Ли получихме разрешение, ако искаме, да ядем три пъти седмично в апартамента — Ли е доста ценен в бюрото и положението ни е много добро, — затова си помислих, че ако искате да се присъедините към нас, можем да си направим малко празненство у дома, макар да смятам, че хора, които се възползуват прекалено от личните си привилегии, донякъде се противопоставят на обществото.
Р. Данийл учтиво слушаше.
Бейли каза, като незабележимо махна с ръка.
— Йези, гладен съм.
Р. Данийл се обади:
— Ще наруша ли някакъв обичай, госпожо Бейли, ако се обръщам към вас по име?
— Не, разбира се, че не.
Йези разгъна маса, прибрана в стената, и включи механизма за топлене на чинии в средата, във вдлъбнатината на масата.
— Просто ме наричайте Йези, и ще се чувствувате като… Данийл.
И се засмя.
Бейли усети, че освирепява. Положението ставаше все по-неудобно. Йези смяташе Р. Данийл за човек. Въпросът беше да има за какво да се хвали и да приказва в женските кабини. Той изглеждаше добре, макар че се държеше малко вдървено, а на Йези допадаше вниманието му. На всеки би станало ясно, че е така. А какво ли впечатление бе направила тя на Р. Данийл? За осемнадесет години почти не изглеждаше променена, поне не за Ли Бейли. Разбира се, бе понатежала и фигурата й бе изгубила много от младежката си подвижност. В ъгълчетата на устата й се появиха бръчки, а страните й леко напълняха. Прическата й бе по-сериозна, а косата — с малко по-тъмен от естествения й цвят.
„Всичко това е без значение“, мрачно си помисли Бейли. В Звездните светове жените бяха високи, стройни и величествени, както мъжете. Поне според филмираните книги, следователно Р. Данийл бе свикнал с такива жени.
Но Р. Данийл изглежда ни най-малко не се смущаваше от думите на Йези, от външния й вид и от това с каква лекота тя употребяваше името му. Каза:
— Сигурна ли сте, че може? Името Йези ми се струва умалително. Може би го използувате само с хора от вашия кръг, а за мене би било по-подходящо да ви наричам с пълното име.
Йези, която разопаковаше дажбите за вечеря, изведнъж наведе глава и се съсредоточи върху това, което вършеше.
— Просто ме наричайте Йези — упорито повтори тя. — Всички ме наричат така. Нямам друго име.
— Добре, Йези.
Вратата се отвори и вътре плахо влезе един младеж. Очите му веднага се спряха на Р. Данийл.
— Татко? — несигурно се обърна той към Бейли.
— Това е синът ми Бентли — каза с тих глас Бейли. — Бен, запознай се с господин Оливо.
— Той ти е партньор, така ли, татко? Приятно ми е да се запознаем, господин Оливо.
Очите на Бен бяха широко отворени и изпълнени с любопитство.
— Татко, кажи какво стана в магазина за обувки? В предаването съобщиха, че…
— Не задавай сега въпроси, Бен — рязко го прекъсна Бейли.
Бентли смръщи лице и погледна майка си, която му даде знак да седне.
— Направи ли каквото ти поръчах, Бентли? — попита го тя, когато младежът седна. Ръцете й го погладиха по косата. Тя бе тъмна като бащината му, а и на височина щеше да бъде като баща си, но във всичко останало приличаше на нея. Овалът на лицето му беше като Йезиния, очите му бяха светлозелени като нейните, и отношението му към живота бе също така ведро.
— Разбира се, мамо — отговори й той и леко се надигна, за да надникне в голямата чиния, от която вече се вдигаше приятна миризма. — Какво ще вечеряме? Да не би пак синтелешко, а, мамо?
— Нищо му няма на синтелешкото — отвърна Йези и стисна устни. — Яж каквото съм ти сложила без много приказки.
Но беше ясно, че вечеряха именно синтелешко.
Бейли седеше на своето място. И той самият би предпочел нещо друго, а не синтелешкото с неговия остър мирис и вкус, който остава в устата, но Йези беше обяснила преди това затруднението си. „Просто не мога, Ли — бе му казала тя. — По цял ден прекарвам тук, на тези равнища и не мога да си създавам врагове, иначе животът ще стане непоносим. Знаят, че съм била помощник-диетолог, и ако на всеки две седмици си тръгвам с пържола или пиле, когато на етажа ни почти няма човек с лични привилегии за ядене дори в неделя, ще си кажат, че ги задигам или имам приятели сред диетолозите. Ще започнат приказки, толкова приказки, че няма да мога да си подам носа навън и спокойно да отида до Женските кабини. Синтелешкото и протозеленчуците са хубави. Хранителните им съставки са добре уравновесени, без отпадъци са, при това са пълни с витамини, минерални соли и всякакви необходими неща, а пиле можем да ядем заедно с всички на Пилешките четвъртъци в столовата“.
Бейли лесно се съгласи. Йези беше права: в живота си човек най-напред трябваше да сведе до крайност търканията с хората, които го заобикалят от всички страни. Малко по-трудно беше да убедят Бентли. В случая той каза:
— Ей, мамо, защо да не мога да използувам татковия пропуск и да ходя в столовата? За предпочитане е.
Йези недоволно поклати глава и отговори:
— Учудваш ме, Бентли. Какво ще си кажат хората, ако те видят да се храниш сам, сякаш семейството ти стои по-долу от тебе, или сме те изгонили от апартамента!
— А, че какво им влиза в работата!
Бейли се обади, а в гласа му се промъкваше нервна нотка:
— Прави каквото казва майка ти, Бентли.
Бентли тъжно сви рамене.
От другия край на стаята изведнъж се обади Р. Данийл:
— Разрешава ли ми семейството да си пусна тези книгофилми, докато продължи вечерята?
— О, разбира се — каза Бентли, и се измъкна от масата, а на лицето му веднага се изписа любопитство. — Мои са. Взех ги от видеотеката със специално разрешение от училището. Ще ви донеса своя апарат. Качеството му е доста добро. Татко ми го подари за последния рожден ден.
Донесе го на Р. Данийл и попита:
— Интересувате ли се от роботи, господин Оливо?
Бейли изпусна лъжицата си и се наведе да я вдигне. Р. Данийл отговори:
— Да, Бентли. Много се интересувам.
