Гласът му остана спокоен:
— Това е икономическо оръжие. Като източник на усъвършенствувани модели Солария е от значение за другите външни светове, така че те няма да й навредят.
— Очевидно — каза с безразличие Куемът. — Това ни помогна да си извоюваме независимост. Но аз имам предвид нещо друго, нещо не така очебийно и по-грандиозно. — Куемът бе вперил поглед във върха на пръстите си, а умът му явно бе зает с нещо отвлечено.
Бейли каза:
— Това още една от социологическите ви теории ли е?
Неприкритият самодоволен поглед на Куемът извика само бегла усмивка върху лицето на земния човек. Социологът каза:
— Да, наистина. Оригинална е, доколкото ми е известно, и все пак е напълно понятна, ако се проучат внимателно данните за населението на външните светове. Да започнем с това, че откакто бе създаден позитронният робот, той се използува все по-интензивно навсякъде.
— Не и на Земята — каза Бейли.
— Хайде, хайде, инспекторе. Не съм много запознат с вашата Земя, но знам, че роботите навлизат в икономиката ви. Вие живеете в огромни градове и оставяте по-голямата част от планетарната повърхност незаета. Кой обработва стопанствата и мините ви тогава?
— Роботи — съгласи се Бейли. — Но ако говорим за това, докторе, земните хора първи изобретиха позитронния робот.
— Така ли? Сигурен ли сте?
— Можете да проверите. Това е истина.
— Интересно. Въпреки това роботите най-трудно си пробиват път там. — Социологът продължи замислено. — Това може би се дължи на огромното население на Земята. Повече време ще е необходимо. Да-а… Все пак вие имате роботи дори в градовете си.
— Да — отвърна Бейли.
— Сега са повече, отколкото, да речем, преди петдесет години.
Бейли кимна нетърпеливо.
— Да.
— Тогава всичко съвпада. Разликата е само във времето. Роботите започват да заменят човешкия труд. Роботизираната икономика се развива само в една посока. Повече роботи и по-малко човеци. Проучил съм данните за населението много внимателно, представил съм ги графически и съм извършил няколко екстраполации. — Неочаквано той спря изненадан. — Та това е прилагане на математиката в социологията, нали?
— Така е — каза Бейли.
— Все пак може да излезе нещо. Трябва да помисля. Във всеки случаи до тези заключения съм стигнал и съм убеден, че те без съмнение са правилни. Съотношението робот-човек във всяка икономика, приела труда на робота, е с тенденция към непрекъснато нарастване, въпреки всички закони, които се прокарват, за да се предотврати това явление. Нарастването може да се забави, но не и да се спре. В началото човешкото население се увеличава, но броят на роботите расте много по-бързо. После, след като се достигне определена критична точка…
Куемът пак спря, после каза:
— Нека да видим. Чудя се дали критичната точка не може да се определи точно, ако наистина може да се изрази в цифри. Ето пак вашата математика.
Бейли се размърда неспокойно.
— Какво става, след като се достигне критичната точка, доктор Куемът?
— М-да. А човешкото население започва всъщност да намалява. Планетата е на крачка от истинската социална стабилност. Това ще стане с Аврора. Това ще стане дори и с вашата Земя. На Земята може да й трябват още няколко века, но то е неизбежно.
— Какво разбирате под социална стабилност?
— Ами положението тук. На Солария. Свят, в който всички хора принадлежат към привилегированата класа. Ето защо няма причина да се боим от другите външни светове. Трябва само да изчакаме един век може би и те всички ще станат като Солария. Предполагам, че в известен смисъл това ще бъде краят на човешката история, нейният връх. Най-сетне хората ще имат всичко, от което се нуждаят или желаят. Знаете ли, имаше една фраза, не зная откъде идва, нещо за стремежа към щастие.
Бейли каза замислено:
— Всички хора са „дарени от своя Създател с някои неотменни права… измежду които правото на живот, на свобода и на стремеж към щастие“2.
— Улучихте. Откъде е това?
— От някакъв стар документ — каза Бейли.
— Виждате ли как са се променили нещата тук, на Солария, а рано или късно и в цялата галактика? Няма да има повече стремеж към щастие. Правата, които ще наследи човечеството, ще бъдат животът, свободата и щастието. Само това. Щастието.
Бейли каза сухо:
— Може и да е така, но на вашата Солария е убит човек, а друг може да умре.
В мига, в който заговори, той вече съжаляваше за това, тъй като лицето на Куемът се промени така, сякаш някой го бе ударил с пестник. Главата на стария човек клюмна. Той каза, без да вдига поглед:
— Доколкото можах, отговорих на въпросите ви. Желаете ли още нещо?
— Това е достатъчно. Благодаря ви, сър. Съжалявам, че смутих скръбта ви по вашия приятел.
Куемът бавно вдигна поглед.
— Трудно ще намеря друг партньор за шах. Той спазваше най-акуратно часовете за срещите ни и играеше изключително спокойно. Беше добър соларианин.
— Разбирам — каза Бейли тихо. — Ще ми позволите ли да използувам вашата апаратура, за да се свържа със следващия човек, когото трябва да видя?
— Разбира се — каза Куемът. — Моите роботи са на ваше разположение. А сега ще ви оставя. Край на връзката.
Трийсет секунди след изчезването на Куемът до Бейли застана един робот и той още веднъж се запита как се оправяха с тези създания. Като си тръгваше, видя как пръстите на Куемът посягат към контактния бутон. И това бе всичко.
Вероятно сигналът бе един и същ, гласеше само: „Изпълни дълга си!“ Вероятно роботите чуваха всичко и винаги знаеха какво би могъл да поиска човекът, и ако някой от тях не бе проектиран за определена дейност, влизаше в действие радиомрежата, свързваща всички роботи, и съответният робот биваше задействуван.
За момент Бейли си представи Солария като мрежа от роботи, дупките на мрежата бяха малки, но продължаваха да се смаляват непрекъснато и всеки човек бе притиснат плътно на мястото си. Замисли се за описаната от Куемът картина на световете, превръщащи се в Соларии; за мрежи, които щяха да се образуват дори и на Земята и да я пристягат, докато…
Един робот прекъсна мислите му, заговаряйки го със спокойната и безстрастна почтителност на машина.
— На ваше разположение съм, господарю.
Бейли каза:
— Можеш ли да се свържеш с мястото, където е работил Рикейн Делмар?
— Да, господарю.
Бейли сви рамене. Никога нямаше да се научи да не задава безполезни въпроси. Роботите знаеха. И точка. Помисли си, че за да може да борави ловко с роботите, човек трябва да е експерт, нещо като робоспециалист. Как ли се справя средният соларианин, запита се той. Вероятно само горе-долу.
Той каза:
— Свържи се с лабораторията на Делмар и установи контакт с асистента му. Ако асистентът не е там, намерете го, където и да е.
— Да, господарю.
